влизащи в състава на османската господстваща класа. Албанците, наричани арнаути (Южна Албания заедно с Епир турците наричат Арнаут), се превръщат в синоним на войнственост и преданост, влизат като охрана и прислуга в съприкосновение с висши османски сановници, проникват и в султанския двор, а също и в армията, прославят се като отлични бойци и стават опора на османската власт в борбата й за защита на империята от националноосвободителните движения на другите народи. Някои от тях се издигат и до най- високи постове в османската администрация, в това число и до поста велик везир.
Османският период от историята на Албания води до важни промени и в нейната демография. Албанците вече не са само геги или тоски, а един „мюсюлмански“ народ, сиреч османлии. В Османската империя немюсюлманите се числят към отделни „миллети“, отграничаващи се помежду си по религиозен признак. Албанците, естествено, не спадат към никой от тях (гръцки, еврейски, арменски). Това на практика означава, че се задълбочава разделението на албанския народ на различни религиозни общности и се тласка една от тях, най-голямата, към сливане с останалите мюсюлмани османци в империята. Освен това албанският народ се пръска в различни посоки в рамките на Османската империя и извън нея. Възникват албански колонии в българските земи (Източните Родопи, Разградско), в Континентална Гърция и Пелопонес, по островите в Средиземно море, в Румъния, в Мала Азия, в Египет и пр. Едно сведение от средата на XIX век твърди, че албанците в Османската имеприя по това време възлизат на 1 милион и 600 хиляди души, от които около 200 хиляди живеят на територията на тогавашното Кралство Гърция. Същевременно в самите албански земи идват и неалбанци — гърци, власи и пр.
В резултат на „великото преселение“ на сърбите през 1690 г. областта Косово бива обезлюдена. Султанското правителство няма сметка от безлюдни територии и заселва там приели вече исляма албанци. Оттогава именно започва албанизацията на Косово и Метохия, област, наричана още Новопазарски санджак и Стара Сърбия. В компактни маси албанци се настаняват и в пределите на Австрийската империя и още повече на Апенинския полуостов. Тук те започват да идват още по време на войната на Скендербег с Османската империя — около 200 хиляди албанци тогава намират убежище в Неаполитанското кралство, в Сицилия и Калабрия. Там те се наричат арбереши, запазват своя език и култура и оказват силно влияние върху албанското общество за запазване на неговата идентичност и по-сетнешна национална изява.
Става ясно впрочем, че чрез приемането на исляма албанското общество се интегрира в Османската империя и става важен фактор в нейната по-сетнешна история. Освен това в османския период от своята история албанският етнос значително разширява територията, която населява. Особени промени в обществено-политическата организация на албанците, техния бит и култура обаче не настъпват. Труднодостъпните планински райони на Албания остават извън обсега на османската власт. Там господства племенната организация. Първична еденица на обществото е голямото домакинство, задруга. Няколко домакинства образуват братство, а няколко братства — племе. Отношенията между домакинствата, братствата и племената, както и между отделните хора, се основават на обичайното право, т.нар. Закон на Лека Дукагини. Съществува общо племенно събрание, което решава възникващите вътрешни проблеми. Решенията му подлежат на утвърждаване от пашата, чието седалище е в град Шкодра. Има и посредник между племената и пашата — булюбаша. Племената излъчват и военни ръководители, байрактари, които водят своите байраци на война. Обществото е твърде примитивно, тотално неграмотно, подчинено на предаваните по наследство неписани закони и обичаи, в това число и кръвното отмъщение.
Албанският сепаратизъм
Както навсякъде в обширната империя, така и в албанските земи през втората половина на XVIII век османската социално-икономическа и държавно-политическа система е в пълно разложение. Класическата тимарска система се разпада, тимарите, зиаметите и хасовете изчезват, земите минават в собственост на бивши спахии и местни властници, които основават чифлишки земевладелски стопанства, а селяните губят своята стара бащина и се превъплътяват в изполичари, арендатори и аргати на чифликчиите. Добрали се до големи богатства и неограничена власт, местните първенци престават да зачитат разпоредбите на султана и Портата и стигат до сепаратизъм и открита война с центъра. В края на XVIII и началото на XIX век Албания познава двама такива свои големци — единият, владетел на Шкодра от фамилията на Бушатлиите, другият — Али паша в Янина.
Бушатлиите идват на власт в Шкодра около 1756–1757 г. Опирайки се на собствена въоръжена сила, Мехмед бей Бушатли успява да си издейства султански ферман за заемане на длъжността мютесариф (административен управител) на Шко-дренския санджак. За кратко време той побеждава владетелите на съседните санджаци (Елбасан, Охрид, Дукагин), получава титлата паша и става фактически господар на целия албански север. Портата не успява да го победи в открита война и организира отравянето му (1775 г.), но властта в областта минава в ръцете на втория му син Кара Махмуд Бушатли. Срещу него султанът предприема военна наказателна експедиция (1786 п), след това изпраща войски на румелийския бейлер- бей, след това на босненския паша, но все не успява да си възвърне властта над Северна Албания. Неуспехите на Портата до голяма степен се дължат на подкрепата, която местното албанско население предоставя на Махмуд Бушатли, а това пък на свой ред се обяснява с факта, че местният владетел не допуска султански бирници и чиновници на своя територия.
Освен със султана Махмуд Бушатли години напред воюва и с Черна гора с цел да разшири владенията си за нейна сметка. През 1785 г. той успява да превземе черногорската столица Цетине и да разруши Цетинския манастир. Същевременно шкодренският владетел установява контакти и с Австрия, Русия и Франция. През 1795 г. той приема в Шкодра един френски консул и няколко военни специалисти, изпратени му от Наполеон. Една година по-късно обаче черногорците нанасят решително поражение на неговите войски в паметната за тях битка при Круси (1796 г.) — войските му са напълно разбити, а пашата загива. По този начин всъщност черногорците свършват работа, която султанът в продължение на 20 години не успява да свърши. Управител на Шкодренския пашалък сега става Ибрахим Бушатли (брат на загиналия Махмуд), който управлява до края на живота си (1810) като верен на султана мютесариф. Така временно се възстановява централната султанска власт в Северна Албания. Това обаче няма да продължи дълго, защото през следващите две десетилетия Бушатлиите отново ще надигнат глава и ще откажат послушание.
Другият албански отцепник, Али паша, започва кариерата си като водач на група албански мартолози, няколко години броди по Южна Албания и Епир, натрупва определено богатство и успява през 1785 г. да се добере до титлата паша и поста мютесариф на санджака Трикала. Три години по-късно Али вече е утвърден със султански ферман за управител на Янинския санджак. По това време Янина е голям град (25 хил. жители) и център на търговия и занаятчийство в Епир. Оттук именно започва възходът на новопоявилия се самостоятелен владетел — територията си той постепенно разширява във всички посоки и става независим от централната власт владетел на Южна Албания, Епир и Тесалия. Властта си Янинският паша утвърждава и в областите Химара и Сули, разположени близо до бреговете на Йонийско море и ползващи се с автономни права в Османската империя.
Две са основните средства, с които Али паша упражнява властта в своя обширен Янински пашалък: богатството и въоръжената сила. Негова собственост са десетки села и стотици чифлици, в касите му се стичат огромни приходи от данъци, търговски операции, производствени дейности, подаръци и пр., които добре се управляват. Богатството позволява да се държи на заплата добре екипирана постоянна въоръжена сила — около 8 хиляди бойци. На младини сам разбойник, в своята зряла възраст, вече като управител на обширна област, Али паша тръгва да изкоренява разбойничеството — срещу разбойниците и грабителите в неговите владения се действа с максимална строгост (обезглавяване, обесване, набиване на кол и пр.). И в крайна сметка разбойничеството значително намалява или съвсем изчезва. Освен това се строят мостове, пресушават се блата, издигат се модерни сгради. Всичко това има своето значение както за владетеля, така и за поданиците му: по-голяма сигурност, подобряване на условията за стопанска дейност и търговия, а оттам и за понататъшно увеличаване на богатствата на владетеля; повишаване на авторитета на местната власт за сметка на центъра в Цариград, масова подкрепа на управлението на пашата от страна на албанското население. Съвременник на Али паша не без основание твърди, че „в цялата територия под негово влияние султанските фермани се ползват с малко уважение, докато едно писмо с подписа на Али предизвиква неограничено подчинение“. И още — „всички албанци… говорят с възторг и готовност за своя сънародник и в сравнение с него подценяват качествата на други паши“.
Въпреки това обаче и Али паша не се издига до нивото на водач на албанския народ за свобода и
