независимост. Неговото движение не е нито освободително, нито национално, а отцепническо движение на обикновен османски владетел. В края на XVIII и началото на XIX век както отцепникът, така и неговите поданици са още твърде далеч от националната идея. Албанците много повече от българите закъсняват в приемането и усвояването на тази идея. Причината за това очевидно е особеното положение на Албания: османска власт, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма, включването на мнозинството от албанците в османо- мюсюлманския миллет. Затова, когато сърби и гърци въстават като модерни нации за своята свобода и независимост, а българите им помагат, албанците се представят като ревностни пазители на целостта на империята и подпомагат усилията на властите за потушаване на въстанията.
През първите десетина-петнайсет години от началото на XIX век Али паша е на върха на своята мощ, но перспективите да се задържи задълго като независим владетел започват да намаляват — на власт в Цариград идва силен султан реформатор (Махмуд II), който се съюзява с шкодренския владетел Мустафа паша Бушатли срещу янинския отцепник. Войната продължава дълго и завършва в началото на 1822 г. с пълно поражение на Али паша. Няколко години по-късно Портата стига до открит конфликт и с шкодренския владетел Мустафа паша Бушатли, престанал да се подчинява на разпоредбите на централната власт. През 1830 г. избухва война, следва обсада на крепостта Шкодра, пленяване на отцепника и край на албанския сепаратизъм.
Начало на албанското възраждане
След ликвидирането на албанския сепаратизъм се възстановява авторитетът на централната власт в Албания: подчинена на Портата държавна администрация (в много случаи чужда, комплектувана не от местни жители), преброяване на населението, въвеждане на ред в данъчното облагане (включително повишаване на данъците, особено за планинците скотовъди), събиране на доброволци за формиращата се редовна армия и пр. Еничари вече няма, спахии също, но местните земевладелци чифликчии никой не закача. В техни земи работят безимотни селяни като арендатори и изполичари. Реформите в Османската империя с нищо не променят положението на селяните земеделци или скотовъдци. Икономическата неразвитост, прекалената бедност и повсеместният консерватизъм — това са някои от основните характеристики на Албания от онова време. В страната господства патриархален бит и култура, а албанците продължават да вървят подир племенните си водачи, байрактари и местни първенци. Те са разделени на три конфесии, които съжителстват помежду си, но за консолидирането им като нация още не може да се говори. Единственото, което напомня за албанската идентичност, е говоримият език, но и той е в две наречия, без собствена азбука, литература и граматика.
През 30-те и 40-те години на XIX век в Албания възниква съпротива срещу реформите в Османската империя. Две са основните дейности на властите, които предизвикват брожения и бунтове: данъчните тежести и набирането на донаборници за формиращата се редовна армия. Въстанически движения в страната се развиват през 1835 г., през 1842–1843 г. и през 1847 г. Най-голямо е това последното — въстаниците прогонват турските бирници, превземат Делвино и Берат и се насочват към Янина. Понякога властите отлагат събирането на данъците или рекрутирането на младежи за войската, но при всички случаи са крайни победители и постигат своето, при което прибягват и до сурови мерки и жестокости. Съпротивата в Албания срещу реформите на Махмуд II и неговите последователи придобива характер на селски бунтове без никакви перспективи за прерастване в някакво албанско „национално“ движение.
В Албания под османска власт се развива и просвета. Първите си крачки тя прави още през първата половина на XVIII век. За това способства подемът на градчетата и създаването на търговско-занаятчийска прослойка, особено в Южна Албания. Най-значителен културно-просветен център в албанските земи става Воскопоя (Москополис). През 1710 г. тук се открива основно училище, през 1740 г. — печатница, която издава книги на гръцки, турски, латински език, а през 1744 г. — средно училище, т.нар. Нова академия. В тази именно „академия“ преподават или получават образование и албански мислители и просветни дейци, преводачи на религиозни книги на албански език, радетели за създаване на албански литературен език. В действителност обаче „академията“ не е албанска, а гръцка, или по-скоро космополитна. По това време Воскопоя е голям процъфтяващ и самоуправляващ се град, огнище на православна гръцка култура, а произведенията на албански език (мюсюлманска религиозна литература) се пишат с арабски, гръцки или латински букви. Наистина, през втората половина на XVIII век се правят опити за създаване на албанска азбука, но те не успяват. При това Воскопоя не устоява на постоянните албански разбойнически нападения — в края на XVIII век е разорен, а неговите културно-просветни богатства са унищожени.
Всъщност за албанска национална просвета през XVIII век не може да се говори. За начало на албанското просвещение и национално възраждане по-скоро може да се приеме първата половина и средата на XIX век. Пръв негов виден представител е Наум Векилхарджи (1779–1866). Намирайки се в тесни връзки с националнореволюционните и просветителските кръгове на другите балкански народи, в това число и с д-р Иван Селимински, той възприема идеята за развитие на албанско национално просвещение, съставя албанска азбука и през 1844 г. печата албански буквар в Цариград. Но поради преследванията на османските власти и съпротивата на чуждите пропаганди в Албания (османска, гръцка, католическа) инициативата му не получава широко разпространение — в Албания още няма национална интелигенция, издигнала се над конфесионалната разединеност, която да възприеме и наложи азбуката на Векилхарджи.
Друг виден деец на албанското национално възраждане става Константин Кристофорди (1830–1895). По негова инициатива през 1864 г. в Цариград се свикват няколко събрания на албански дейци, които обсъждат идеята за създаване на албанско просветно дружество, въвеждане на албански език в училищата и приемане на единна албанска азбука. Поради възникналите спорове и тогава тези най-важни въпроси на албанското просвещение и възраждане остават без отговор. Началото обаче се поставя и дава своите плодове през следващите няколко десетилетия. Съществен принос в това дело имат албанските колонии в чужбина — те са, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея. След преодоляването на много пречки и предубеждения в края на XIX и началото на XX век и албанците (мюсюлмани, католици и православни) стигат до обединяването си в единна албанска нация.
3. АВСТРИЙСКАТА ИМПЕРИЯ И НЕЙНИТЕ БАЛКАНСКИ ПРОВИНЦИИ
ХАБСБУРГСКАТА МОНАРХИЯ: ОТ ПРОСВЕТЕН АБСОЛЮТИЗЪМ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ ДО АВСТРО- УНГАРСКИ ДУАЛИЗЪМ
Реформи на Мария Терезия и Йосиф II
В началото на XIX век Хабсбургската монархия е огромна средноевропейска и балканска държава. Освен наследствените владения на Хабсбургите в границите на тази държава влизат Чехия и Словакия, Унгария и Хърватия със Славо-ния, Словения и Далмация, в това число Дубровник, Военната граница, както и голяма част от Полша. След ликвидирането на Венеция и подялбата на нейното балканско наследство между османския султан и австрийския император на Балканите остават да господстват двете чужди империи — Османската и Хабсбургската, едната в отстъпление и криза, другата в настъпление и разширяване на своята балканизация. Границата между тях излиза на Дунав, върви по река Сава и заобикаляйки Босна, завива на юг и югоизток, като достига Адриатика, южно от Дубровник.
В много отношения двете империи си приличат: и двете са твърде пъстри, съставени от много земи и народи с различен държавно-политически статут, различни религиозни вярвания и църковни институции, и двете имат свои провинции на Балканите, но и извън тях, и двете са нехомогенни и имат области със смесено население, и двете са абсолютни монархии и т.н. В много отношения обаче те се и различават: империята на Хабсбургите далеч изпреварва тази на османците както в икономиката и политиката, така и в
