собственик като наемател. За бейовете се казва, че са „по-турци и от турците“; феодаликонсерватори, които освен тежкия ангариен труд си присвояват дори до 40% от реколтата на кмета. Друга категория земевладение и земеползване са т.нар. агалъци. Става дума за имения на спахии и еничари, в които земевладението и земеползването се основава на османската тимарска система — селянинът работи своята „бащина“ при определени плащания в полза на държавата и на съответния ага.
През XVII век Босна придобива особено положение в Османската империя. Като пограничен район тя непрекъснато е застрашавана от Австрия, Венеция и други противници на Портата и често пъти със собствени сили, без особена подкрепа от Цариград, воюва срещу европейските сили. Това повишава самочувствието на босненските бейове и еничари и те се стремят да разширяват своите привилегии. На базата на самоотбраната те извоюват самоуправление спрямо Портата и твърде неохотно се подчиняват на бейлербея на Босна.
Местната босненска аристокрация поначало се числи в състава на османската армия. Държателите на тимари и зиамети, спахиите, са основната воена сила на областта. Освен това на босненска територия периодично се заселват големи групи еничари. През XVIII век Сараево, Мостар и Травник вече са едва ли не еничарски градове. А има и трета група босненски военни — т.нар. капетани. Те имат наследствени феодални имения — капетанлъци, и отговарят за охрана на границите на еялета. През средата на XVIII век капетанлъците са близо 40 на брой и имат на разположение около 24-хилядна войска.
В Босна и Херцеговина, както и в другите области на Османската империя, още от XVII век се развива процесът на разложение на военноленната система. Тимарите и зиаметите постепенно преминават във владения на лица, които не участват във войните и не изпълняват съответната служба. От началото на XVII век се налага практика, потвърдена и със султански ферман, леновете на убити по време на война спахии да се наследяват от техни близки. Освен това бързо се развива процесът на създаването на чифлици. В изоставените земи и обезлюдените поради война, глад, болести и пр. села се заселват предимно християни от други области и се установяват чифлигарски отношения.
През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век чифлишки стопанства създават и еничарите, което е свързано с безогледното ограбване имотите на селяните и непрекъснатите своеволия и беззакония. Еничарските главатари заграбват не само селски, но често пъти и някои спахийски владения и се превръщат в едри земевладелци. Успоредно с отслабването на авторитета на централната власт расте силата на местните управници и еничари, които действат самоволно и не зачитат властта на представителите на Портата. Процесът на разпадане на военноленната система особено се засилва през първата половина на XIX век, когато се създават едри чифлишки стопанства, а богатите и влиятелни босненски бейове повеждат открита борба срещу централната власт за отстояване и разширяване на своите привилегии.
Борба на босненските отцепници срещу централната власт
Опитите за реформи в Османската империя се посрещат враждебно от привилегированите елементи в Босна и Херцеговина. Бейовете и ходжите там тълкуват реформите на Портата като отстъпки пред християнската рая. По този начин те въвличат в борбата срещу реформите и значителна част от населението на Босна и Херцеговина, фанатизираните мюсюлмански маси. Затова в края на XVIII и началото на XIX век възниква остро противоречие между босненските феодали и централната власт в Цариград.
Това противоречие временно бива притъпено от избухналото сръбско въстание. Застрашени от революционното движение на селячеството, Портата и босненските управници временно се помиряват. Както Цариград, така и босненските феодали са заинтересовани да потушат сръбското въстание. Обаче Босна все пак твърде неохотно се отзовава на султанските позиви за война против Сърбия. Неуспехите на Портата в борбата й срещу Сърбия, особено отстъпките, които тя прави на сърбите след 1815 г., Босна окачествява като слабост, предизвикана от реформите. За усмиряването и подчиняването на Босна през 1820 г. пристига Джелаледин ага като представител на Портата. Много непокорни бейове и управители са избити. Обаче след заминаването на Джелаледин ага от Босна (1821 г.) тук отново се възцарява анархия и пълно господство на местните власти.
През 1826 г. Портата ликвидира еничарския корпус и започва организирането на съвременна армия. Босненските еничари обаче не се подчиняват на султана и вдигат въстание. Център на тяхната съпротива става гр. Сараево, наричан еничарска република. Еничарите от редица градове на Босна се присъединяват към еничарите от Сараево. Но липсата на единство между тях дава възможност на новия босненски везир да залови група ръководители на еничарското въстание, след което бунтът на еничарите е потушен.
Външнополитическите трудности на Турция, войната с Русия от 1828–1829 г., както и бунтът на шкодренския паша срещу Портата улесняват босненските отцепници в усилията им да запазват своите привилегии. Сега ръководството на съпротивата минава в ръцете на най-едрите босненски бейове, които искат да се прекрати провеждането на реформи и Портата да престане да се меси в работите на Босна. За ръководител на движението е избран от най-едрите босненски земевладелци Хюсеин Градашчевич. В началото на 1831 г. въстаниците нападат Травник, завземат властта и предявяват искане за автономия на Босна.
Стремейки се към обединяване на своите сили с тези на шкодренския паша, босненските отцепници извеждат през 1831 г. своите войски на Косово поле. Тук през юли с. г. става сражение между отцепниците и редовната султанска войска. Босненците извоюват победа над правителствените войски, след което Портата обещава на Хюсеин Градашчевич да го назначи за босненски везир. Подобни обещания обаче се дават и на други босненски земевладелци, което е резчетено с оглед по-нататъшното задълбочаване на противоречията в лагера на отцепниците.
След битката на Косово поле Хюсеин Градашчевич отвежда войската си обратно в Босна и без да чака потвърждение от Цариград на даденото му обещание, се обявява за босненски везир. През 1832 г. обаче пристига нова турска армия на границите на Босна и се приближава към Сараево. Този път правителствените войски нанасят решително поражение на босненските бунтовници, превземат Сараево и Травник и довеждат на власт нов валия на Босна.
Разгромът на Хюсеин Градашчевич не означава окончателна ликвидация на отцепническото движение на босненските феодали. Те саботират провеждането на танзимата в Босна и с всички сили се противопоставят на султанските реформи. Особено силна е тази съпротива през 1848–1850 г. За окончателно усмиряване на босненските феодали пристига със султански войски Омер паша Латас, който в открити боеве с бейовете от Посавина, Босненска Крайна и Херцеговина им нанася пълно поражение. Мнозина от тях, около 6000, са избити, а други около 400 бейове са оковани във вериги и откарани в Цариград.
По своя характер движението на босненските феодали е насочено срещу реформите на султанското правителство и за запазване и консервиране на техните привилегии. То увеличава анархията в Османската империя, отслабва централната власт и обективно спомага за успеха на освободителните движения на балканските народи, което, разбира се, в никакъв случай не се желае от босненските отцепници.
Селски вълнения и национални борби
Разложението на военноленната система и създаването на чифлишкото стопанство влошава положението на раята в Босна и Херцеговина. Селяните чифлигари дори нямат свои къщи и често живеят като наемници в къщите на агите. При това чифлик-сахибията може да прогони селянина от земята и къщата, без последният да може някому да се оплаче. По време на сръбските въстания и във връзка с участието на босненските феодали в походите срещу Сърбия са увеличени реквизициите в Босна и Херцеговина. Феодалната анархия, продължила през цялата първа половина на XIX век, също се отразява отрицателно върху селското стопанство. Танзиматът и другите реформи почти нищо не дават на трудовия народ, правата, които според реформите му се предоставят, остават в повечето случаи фиктивни, докато задълженията на селяните се изпълняват.
Тежкото икономическо положение на босненските селяни и притесненията, на които са подложени, предизвикват тяхното брожение. Още в началото на XIX век угнетените селски маси в Босна и Херцеговина възприемат въстаническата програма, която им предлагат някои политически дейци, дошли от Сърбия за
