Изненадана от внезапното разкритие, тя рязко извърна глава.
— Така ли? Наистина! Кажи ми коя е? Познавам ли я?
И тъй като Андрю не отговори, Виктория замислено го изгледа и се зае да прави снежна топка.
— Да не си намислила да я напъхаш във врата ми? — попита той.
— Естествено, че не — отвърна тя с блеснали очи. — Мислех си да се обзаложим. Ако хвърля по-близо от теб до камъка, ще ми кажеш коя е.
— А ако аз улуча по-близо? — предизвика я младежът.
— Тогава сам ще посочиш наградата си — великодушно отвърна Виктория.
— Направих груба грешка, като те научих да се обзалагаш — засмя се той, неспособен да устои на предизвикателната й усмивка.
Снежната топка на Андрю се размина на сантиметри от камъка. Виктория внимателно разгледа мишената си. След това замахна и я уцели с такава сила, че събори камъка и той падна на земята заедно със снежната топка.
— Направих груба грешка и като те научих да хвърляш снежни топки.
— Това винаги съм го знаела — дръзко отвърна момичето и изтупа ръце в тесните си бедра. — А сега ми кажи за коя ще се ожениш?
Андрю пъхна ръце в джобовете си и се усмихна на малката чаровница.
— За коя смяташ, че искам да се оженя, синеочке?
— Не знам — сериозно отвърна тя, — но се надявам да е някоя много специална, защото ти си такъв.
— Специална е — увери я той. — Толкова е специална, че мисля за нея дори когато цяла зима съм на училище и не съм тук. Всъщност се радвам, че съм у дома, защото мога да я виждам по-често.
— Изглежда е доста специална — съгласи се Виктория и изведнъж кой знае защо се почувства ядосана на непознатата дама.
— Бих казал, че е по-скоро „прекрасна“, отколкото „доста специална“. Тя е сладка, енергична, хубава, непосредствена, нежна и упорита. Всеки, който я познава, я харесва.
— Ами тогава защо не се ожениш за нея? — мрачно попита Виктория.
Той сви устни и сложи ръка на гъстата й и мека като коприна коса — рядък жест на близост.
— Защото — нежно прошепна Андрю — е още много млада. Баща й твърди, че тя трябва да навърши осемнайсет, за да знае какво иска.
Големите очи на Виктория се разшириха, докато изучаваха хубавото му лице.
— Мен ли имаш предвид? — прошепна тя.
— Да — тържествено отвърна младежът. — Само теб.
Светът на Виктория, заплашен от онова, което бе чула и видяла предната вечер, изведнъж отново стана сигурен, безопасен и уютен.
— Благодаря ти, Андрю — изрече тя, внезапно обзета от свян. След това, светкавично преобразявайки се от момиче в очарователна млада дама, тихо добави: — Колко хубаво би било да се омъжа за най-добрия си приятел.
— Не трябваше да ти го казвам, без първо да съм говорил с баща ти, а дотогава ще минат още три години.
— Той много те харесва — увери го Виктория. — Когато моментът дойде и говориш с него, няма да възрази. Как би могъл, след като двамата толкова си приличате?
Малко след това младото момиче се качи на понито си и пое към дома. Беше весело и радостно. Настроението му обаче се помрачи, когато отвори задната врата на дома си и влезе в уютната стая, която служеше едновременно за кухня и трапезария.
Майка й се бе привела над печката, заета с формичката за печене на вафли. Косата й бе прибрана на кок, обикновената й рокля бе чиста и спретната. Окачени на куките до и над печката висяха сита, черпаци, рендета, ножове и фунии. Всичко бе чисто и подредено също като нея. Бащата на Виктория вече седеше на масата и пиеше кафе.
Момичето ги погледна и се почувства неловко. Изпита гняв към майка си, която отказваше да даде на прекрасния й баща любовта, която той заслужаваше и от която имаше нужда.
Тъй като утринните разходки на Виктория не бяха нещо необичайно, родителите й не се изненадаха от появата й. И двамата вдигнаха очи към нея, усмихнаха се и я поздравиха. Виктория отвърна на баща си и се усмихна на по-малката си сестра Дороти, но не можа да погледне майка си. Отиде при рафтовете и започна да подрежда масата, поставяйки чиниите и приборите, нещо, което майка й, която беше англичанка, настояваше, че е „абсолютно необходимо за цивилизованото хранене“.
Виктория сновеше напред-назад между масата и рафтовете и през цялото време се чувстваше неловко, а стомахът й беше свит на топка. Но когато седна на мястото си на масата, враждебността, която изпитваше към майка си, бавно започна да отстъпва място на съжаление. Момичето наблюдаваше как Катрин Сийтън се опита да се извини на съпруга си. Жената бъбреше весело и се суетеше около него, наливаше му кафе, подаваше му каната със сметана и му предлагаше още от пресните кифлички, като междувременно не забравяше да наглежда печката, на която приготвяше любимите му вафли.
Виктория закуси мълчаливо. Чувстваше се безпомощна. Не знаеше как да утеши баща си заради нещастния му брак.
Решението й хрумна в мига, в който той стана и каза, че отива до фермата на семейство Джексън, за да види как е счупената ръка на малката Ани. Виктория скочи на крака.
— Ще дойда с теб, татко. Исках да те помоля да ми покажеш как да ти помагам… в работата.
Родителите й я погледнаха изненадано. Виктория никога не бе проявявала интерес към лекарската професия. Всъщност досега тя бе само едно хубаво и безгрижно дете. Въпреки изненадата им обаче никой от тях не възрази.
Виктория и баща й бяха близки, но от този ден нататък станаха неразделни. Тя го придружаваше почти навсякъде и въпреки че той категорично отказваше дъщеря му да помага в лечението на пациентите му мъже, бе щастлив да е до него при всички други случаи.
Те никога повече не повдигнаха въпроса за безрадостните неща, които обсъждаха в онази съдбовна коледна вечер. Вместо това запълваха времето си с приятни разговори и весели закачки. Независимо от тъгата, стаена в сърцето му, Патрик Сийтън умееше да се смее.
Виктория бе наследила изумителната красота на майка си и смелостта и чувството за хумор на баща си. Сега той я научи на състрадание и идеализъм. Като малко момиче тя лесно печелеше селяните с хубостта и лъчезарната си усмивка. Те я харесваха като чаровно, безгрижно дете, но докато се превръщаше пред очите им в енергична млада дама, която се тревожеше за здравето им и с усмивка лекуваше лошото им настроение, просто я обожаваха.
Глава втора
— Виктория, напълно ли си сигурна, че майка ти никога не ти е споменавала за херцог Атъртън и за херцогиня Клермонт?
Виктория се откъсна от болезнения спомен за погребението на родителите си и погледна белокосия възрастен лекар, седнал срещу нея на кухненската маса. Като най-добрия приятел на баща й доктор Морисън пое отговорността да се погрижи за момичетата и за пациентите на доктор Сийтън до пристигането на новия лекар.
— С Дороти знаем единствено, че мама се е отчуждила от семейството си в Англия. Никога не говореше за тях.
— Възможно ли е баща ви да има роднини в Ирландия?
— Татко е израснал в сиропиталище. Няма роднини. — Неспособна да стои повече на едно място, Виктория стана. — Искате ли да ви направя кафе, доктор Морисън?
— Престани да се суетиш около мен и иди на слънце при сестра си — меко я сгълча докторът. — Бледа си като призрак.
— Мога ли да направя нещо друго за вас? — настоя тя.
