— Подмлади ме с няколко години — отвърна той с тъжна усмивка и подостри перото. — Твърде съм стар, за да поема грижите за пациентите на баща ви. Мястото ми е във Филаделфия с нагорещена тухла под краката и хубава книга в ръце. Не мога да си представя как ще изкарам тук четири месеца до пристигането на новия лекар.
— Съжалявам — искрено каза Виктория. — Знам, че това е ужасно за вас.
— За теб и Дороти е много по-ужасно — отвърна добрият възрастен лекар. — Сега излез навън. Дни като днешния са рядкост през януари. А докато вие сте навън, аз ще напиша писмата до роднините ви.
Бе минала една седмица, откакто доктор Морисън пристигна на гости на семейство Сийтън, и бе извикан на мястото, на което каретата с Патрик и съпругата му бе изскочила от пътя и бе паднала в реката. Патрик Сийтън бе загинал на място. Катрин бе дошла в съзнание колкото да отговори на въпросите на доктор Морисън за роднините й в Англия. С немощен шепот тя бе промълвила:
— Баба… херцогиня Клермонт…
И след това, точно преди да издъхне, бе промълвила още едно име — Чарлз. Доктор Морисън настойчиво я бе умолявал да каже пълното име на мъжа. Катрин бе отворила очи за миг и бе промълвила:
— Филдинг… херцог… Атъртън…
— Роднина ли ви е? — настоятелно бе попитал лекарят. След дълга пауза тя бе кимнала:
— Братовчед…
На доктор Морисън се бе паднала трудната задача да издири и да се свърже с тези до момента неизвестни роднини и да запита дали някой от тях би желал да предложи на Виктория и Дороти дом — задача, която допълнително се усложняваше от факта, че нито херцогиня Клермонт, нито херцог Атъртън знаеха за съществуването на двете момичета.
С решителен жест възрастният лекар натопи перото в мастилницата, написа датата най-отгоре на листа и се поколеба, сбърчвайки замислено чело.
— Как се обръща човек към херцогиня? — запита се той. След сериозен размисъл стигна до решение и започна да пише:
Уважаема госпожо херцогиньо,
Натоварен съм с неприятната задача да ви уведомя за смъртта на внучката ви Катрин Сийтън и да ви съобщя, че двете дъщери на госпожа Сийтън, Виктория и Дороти, са оставени временно на грижите ми. Аз съм на възраст и съм ерген. Следователно не мога да се грижа както трябва за двете осиротели дами.
Преди да почине, госпожа Сийтън спомена само две имена — вашето и това на Чарлз Филдинг. Пиша на вас и на господин Филдинг е надеждата, че някой от вас или и двамата ще се радвате да приемете дъщерите на госпожа Сийтън в дома си. Трябва да ви кажа, че момичетата няма къде другаде да отидат. Средствата не им достигат и имат голяма нужда от подходящ дом.
Доктор Морисън се облегна назад и внимателно прочете написаното. Челото му бавно се сбърчи в размисъл. Ако херцогинята не знаеше за съществуването на момичетата, то евентуалното й нежелание да им даде подслон, без да знае нещо за тях, бе напълно предвидимо. Той се замисли как най-добре да ги опише. Обърна глава и погледна през прозореца към двете момичета.
Дороти седеше на люлката, а крехките й рамене бяха превити от безнадеждност й скръб. Виктория се бе заела с рисунката си, твърдо решена да не допусне тъгата й да проличи.
Доктор Морисън реши да опише първо Дороти, тъй като тя бе по-лесна.
Дороти е хубаво момиче — продължи писмото си той, — със светлоруса коса и сини очи. Има благ характер, добри обноски и чар. На седемнайсет години е, но не е проявила особен интерес към никой млад господин…
Възрастният лекар спря и замислено потърка брадичката си. Всъщност мнозина от младите господа в околността бяха поразени от обаянието на Дороти. Кой би ги обвинил? Тя беше хубава, весела и мила. Като ангел е, реши доктор Морисън, доволен, че е намерил точната дума, с която да я опише.
Но когато обърна очи към Виктория, гъстите му бели вежди объркано се сключиха. Въпреки че тя му бе любимка, му бе далеч по-трудно да я опише. Косата й не беше нито руса като на Дороти, нито пък червена, а представляваше ослепителна комбинация от двата цвята. Дороти бе хубава, чаровна, скромна млада дама, която въртеше главите на всички местни младежи. Тя беше идеална за съпруга — мила, нежна, с тих глас и покорна. Накратко, тя бе от жените, които никога нямаше да противоречат или да не се подчинят на съпруга си.
От друга страна, Виктория бе прекарала много време с баща си. Осемнайсетгодишното момиче притежаваше жив и остър ум и изненадваща независимост.
Дороти щеше да мисли както съпругът й би й казал и щеше да прави каквото той й наредеше, но Виктория щеше да преценява сама и най-вероятно щеше да върши онова, което сметнеше за най- добро.
Дороти беше като ангел, реши доктор Морисън, но Виктория беше… различна.
Той присви очи зад стъклата на очилата си към по-голямата от сестрите, която задълбочено правеше друга рисунка на покритата с лозница градинска стена и внимателно се вгледа в патрицианския й профил в опит да измисли как да я опише. Смела, реши възрастният лекар, ясно давайки си сметка, че момичето рисува, за да има занимание и да не си позволи да се отдаде на тъгата. И състрадателна, добави той наум, след като си припомни усилията й да утеши и развесели болните пациенти на баща си.
Доктор Морисън безпомощно поклати глава. Той беше човек на възраст и интелигентността и чувството й за хумор му доставяха удоволствие. Възхищаваше се на смелостта, духа и състрадателността й. Но ако изтъкнеше тези качества на английските й роднини, те със сигурност щяха да си я представят като независима и педантична дама, която едва ли щеше да се за доми и щеше да увисне на ръцете им. Съществуваше и вероятността, когато Андрю Бейнбридж се върнеше след няколко месеца от Европа, официално да поиска ръката й, но доктор Морисън не беше много сигурен в това. Бащата на Виктория и майката на Андрю се бяха разбрали, преди младата двойка да се сгоди, чувствата им да бъдат изпитани с този шестмесечен период на раздяла, през който Андрю щеше да обиколи континентална Европа.
Доктор Морисън знаеше, че Виктория не бе променила чувствата си към младежа, но очевидно с Андрю не бе така. Госпожа Бейнбридж сподели вчера с него, че младежът изпитва силно влечение към втората си братовчедка, на чието семейство гостуваше в Швейцария.
Доктор Морисън въздъхна тъжно, загледан в двете момичета, облечени в обикновени черни рокли, на които контрастираха русата коса на едната и медната на другата. Въпреки строгостта на облеклото те представляваха прелестна гледка, с любов си помисли възрастният лекар. Гледка! Вдъхновен, доктор Морисън взе решение как да сложи край на проблема с описването на двете момичета. Просто щеше да приложи тяхна миниатюра във всяко писмо.
Така той завърши първото си писмо до херцогиня Клермонт с молба да обсъди въпроса с херцог Атъртън, който щеше да получи също такова писмо, и да го уведомят какво искат да направи за момичетата. След това доктор Морисън писа и на херцог Атъртън. Написа и кратка бележка на адвоката си в Ню Йорк, поръчвайки му да открие надежден човек в Лондон, който да намери херцога и херцогинята и да им предаде писмата. След кратка молитва един от двамата аристократи да го компенсира за направените разходи възрастният лекар стана от стола си и се протегна.
— Още не мога да повярвам — тихо каза Дороти на сестра си. Гласът й бе изпълнен със смесица от отчаяние и вълнение. — Мама е била внучка на херцогиня! Тогава ние какви сме, Тори? Имаме ли титли?
Виктория кисело погледна сестра си и отвърна:
— Да. Ние сме бедните роднини.
Това беше истина. Въпреки че Патрик Сийтън бе обичан и ценен от благодарните селяни, които бе лекувал дълги години, пациентите му рядко успяваха да му платят с пари, а той рядко настояваше да го правят. Те му се отплащаха със стоките и услугите, които предлагаха — ремонти и поправки за дома и каретата му, животни, риба и птици, прясно изпечени погачи и кошници със сочни горски плодове. В
