стени, тя се отдръпна и изрече вяло:
— Гладна съм.
— Когато съм по-силен — обеща, дразнейки я той.
— За храна! — ахна тя.
— О, това ли! — изрече той, но с готовност се изправи на крака и учтиво й обърна гръб, за да се облече. — Имаш трева в косата си. — Усмихна се и започна за маха стръкчетата.
Вместо да му отвърне с усмивка или саркастична забележка, Алекс прехапа устни и отмести поглед от неговия. Започна да разопакова храната в кошниците.
Джордан най-накрая осъзна, че тя се нуждае от усамотение, и се отправи към брега, където остана няколко минути. Цветята на хълма, осъзна зашеметен, наистина бяха бели — весел килим, покриващ тъмнозелената трева.
Когато се върна, Александра държеше стъклена гарафа с вино.
— Искаш ли вино? — попита неловко. — Аз… това е специалният вид, който ти пиеш, познах го по гарафата.
Хоук пое чашата, но я остави и я погледна.
— Алекс — каза нежно, — това, което се случи току-що между нас, е най-естественото нещо и в него няма нищо срамно или грешно.
Тя преглътна и неуверено го погледна.
— Но сега е ден.
— Дадох инструкции в конюшнята, че желаем да останем насаме днес следобед.
Тя се изчерви.
— Без съмнение всички са се досетили за причината.
Джордан приседна, постави успокоително ръка на раменете й и се усмихна.
— Без съмнение — съгласи се. — Все пак така се правят наследниците.
За най-голямо изумление на Джордан съпругата му го погледна изненадано, зарови лице в гърдите му, а раменете й се затресоха от смях.
— Нещо смешно ли казах? — попита той.
— Не. Аз… аз си спомних за нещо, което Мери-Елън ми каза отдавна — за това как се правят бебетата. Беше толкова странно, че не можех да й повярвам.
— Какво ти каза? — запита я Джордан. Тя едва успя да продума:
— Истината!
Смехът им стресна птиците, накацали по дърветата.
— Искаш ли още вино или не ти се пие повече? — попита Алекс, когато привършиха обяда.
Джордан вдигна празната чаша, която беше бутнал.
— Не — отвърна, — но обичам да ми прислужваш така.
Алекс успя да издържи на погледа му, докато тихо и срамежливо си признаваше истината:
— Обичам да го правя.
В каретата на път за вкъщи Алекс си мислеше за изживяната наслада и за спокойната нежност през останалата част от пикника.
— Докосни ме — бе й казал той. — Харесва ми, когато ме докосваш.
Дали Джордан бе имал предвид, че иска да го докосва и когато не правят любов, както някои от съпругите от висшето общество често докосваха ръкавите на съпрузите си, докато си говореха. Приятно й беше да го докосва по собствено желание и все пак потръпна от мисълта, че това можеше да се изтълкува като детинско поведение.
Тя му хвърли подозрителен поглед и се зачуди какво би направил, ако облегнеше глава на рамото му. Винаги можеше да се престори, че е задрямала. Реши да опита. Притвори очи и леко наклони глава към рамото му. За пръв път го докосваше доброволно и с обич и на мига разбра от начина, по който Джордан бързо се обърна и я погледна, че бе изненадан от жеста й.
— Спи ли ти се? — попита я.
Алекс понечи да каже „да“ и точно тогава Хоук вдигна ръка, и я прегърна през раменете.
— Не — отвърна тя.
Усети как тялото му се напрегна и сърцето й заби силно. Чудеше се какво ще направи той.
Ръката на Джордан се премести от рамото към лицето й, а пръстите му нежно започнаха да я милват, после бавно погали косата й.
Когато Алекс се събуди, вече бяха стигнали конюшните и той нежно я сваляше от каретата. Остави я да стъпи на земята и й се усмихна.
— Да не би да те уморих, скъпа? — попита и се засмя, когато тя се изчерви.
Хванати под ръка, двамата поеха към къщата. Зад тях един коняр започна да си тананика фалшиво, друг засвирука, а Смарт запя една скандално неприлична песничка, която Джордан разпозна. Той рязко се обърна и изгледа строго работниците си. Те веднага млъкнаха. Смарт припряно посегна към юздите на немирния кон на херцога и го поведе към конюшнята. Един работник грабна вилата си.
— Нещо нередно ли има? — попита Александра.
— Сигурно им плащам повече от необходимото — пошегува се той, но изражението му бе озадачено. — Прекалено са весели.
— Поне най-накрая започна да забелязваш, че във въздуха се носи музика — отбеляза съпругата му с усмивка.
— Палавница — подразни я той, ала усмивката му се стопи, когато се вгледа в красивото й лице и си помисли: „Обичам те!“
Думите закънтяха в съзнанието му, напирайки да бъдат изречени. Тя искаше да чуе тези думи, осъзна инстинктивно Джордан.
Щеше да й го каже тази нощ. Когато останат сами в леглото, ще изрече думите, които никога преди не бе изричал. Щеше да я освободи от облога им и щеше тържествено да я помоли да остане с него. Тя искаше да остане, той го знаеше, както знаеше, че тази прелестна, омагьосваща, весела млада жена го обича.
— За какво си мислиш? — нежно попита Алекс.
— Ще ти кажа тази вечер — обеща той. Притисна я силно към себе си и двамата се отправиха заедно към къщата — млади влюбени, щастливи, спокойни и доволни.
Когато минаха под арката с рози, през която се влизаше в градините, Джордан се усмихна печално на себе си и тръсна глава, когато осъзна за пръв път в живота си, че розите са червени. Яркочервени.
Двадесет и девета глава
Джордан не искаше да се лишава от компанията й и я придружи до спалнята й.
— Насладихте ли се на прекарания следобед, принцесо? — попита той.
Нежното обръщение накара очите й да светнат.
— Изключително много.
Той я целуна и като търсеше причина да поостане, се отправи бавно към свързващата врата. Щом подмина тоалетката й, видя часовника на дядо й и се спря да го огледа добре.
— Имаш ли портрет на дядо си? — попита и вдигна часовника.
— Не. Държа часовника там, за да ми напомня за него.
— Изящна изработка е — отбеляза Джордан.
— Той бе изключителен човек — отвърна съпругата му учтиво.
Херцогът не забеляза усмивката, нито изпитателния й поглед, защото отново погледна часовника. Преди години, спомни си той, бе приел часовника, който сякаш му се полагаше. Сега го искаше повече, отколкото някога бе искал нещо друго. Искаше Александра отново да му го подари. Искаше да го погледне както тогава с любов и обожание, да му даде часовника, искаше да бъде достоен да го притежава.
— Беше подарен на дядо ми от шотландски граф, който го уважаваше заради знанията и възгледите му — промълви тя.
Джордан остави часовника на мястото му и се обърна. Щеше да му отнеме доста време да заслужи доверието й, но един ден със сигурност щеше да го сметне за достоен за часовника. От друга страна,
