не бяха открили нищо за брат й и той живееше във всекидневен страх, че нейният детектив ще успее за разлика от неговите. И живееше с потискащата мисъл, че ще трябва да й съобщи как е постъпил с брат й и с нея. Трябваше да моли за прошка и за това, че се ожени за нея, без да й каже каквото знаеше, както и че е виновен за отвличането на брат й.
Знаеше, че по този начин спаси Робърт от далеч по-страшната участ да попадне в ръцете на правосъдието. Но след като не знаеше какво се е случило с него след бягството му от „Ариана“, не беше сигурен дали Елизабет щеше да приеме фактите. Самият той вече не ги виждаше по този начин, защото навремето не знаеше, че родителите й отдавна са покойници и Робърт е бил единствената преграда между нея и чичо й.
Страхът — чувството, което презираше най-много, растеше заедно с любовта му към Елизабет, докато не закопня най-сетне да изповяда пред нея греховете си и тя или да му прости, или да го прогони от живота си. Но за това не можеше да разсъждава логично, беше съвсем безсилен. Беше открил нещо, за което милееше с цялото си същество; беше намерил Елизабет и любовта му към нея го правеше по-уязвим, отколкото беше след смъртта на семейството му. Заплахата да я загуби го преследваше всекидневно, докато не започна да се пита колко ще издържи да се измъчва от тази несигурност.
В щастливо неведение Елизабет го обичаше всеотдайно и безхитростно и колкото по-сигурна ставаше в неговата любов, толкова повече се изпълваше с доверие към Иън.
Когато той беше мрачен, тя се шегуваше или го целуваше и ако тази тактика се окажеше неуспешна, правеше му малки подаръци — цвете от градината на Хейвънхърст, роза на възглавницата до леглото му.
— Ако ви подаря бижу, дали ще се усмихнете, милорд? — пошегува се тя веднъж, около три месеца след сватбата им. — Разбирам защо любовникът става разсеян.
За изненада на Елизабет той бурно я прегърна.
— Не съм загубил интерес към теб, ако това намекваш.
Озадачена от странното му поведение, тя се отпусна в прегръдките му и продължи да се шегува:
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Не бихте ме излъгали, нали? — попита с шеговита строгост.
— Никога не бих те излъгал — сериозно отговори Иън и тогава осъзна, че след като пазеше в тайна истината от нея, всъщност я лъжеше.
Елизабет знаеше, че нещо го измъчва и че колкото повече време минава, толкова повече се задълбочаваше безпокойството му. Но тя нямаше представа защо се умълчава и седи дълбоко замислен. Често се сещаше за Робърт, но след деня на сватбата си повече не си разреши да мисли за обвиненията на Уъртсуърт. На първо място бяха непоносими и на второ — не вярваше и на дума от тях.
— Утре трябва да отида в Хейвънхърст — без желание съобщи на Иън, когато той най-после я пусна. — Зидарите вече работят и в къщата, и на моста, напоителната система също се строи. Ако ми се наложи да остана през нощта, най-късно на другия ден ще се върна.
— Ще ми липсваш — спокойно каза той, без да покаже недоволство. Спазваше безусловно уговорката им от предбрачния договор.
— Не толкова, колкото ти на мен — промълви Елизабет, като го целуваше.
32.
Елизабет съсредоточено четеше списъка с покупки, като вървеше по пътеката между складовете, която водеше към къщата. Висок жив плет криеше стопанските постройки, за да не загрозяват изгледа от къщата, където работеха зидарите. Внезапно чу стъпки зад себе си и преди да се обърне, някой я грабна през талията, запуши устата й с ръка и я повлече.
— Шт, тихо, Елизабет, аз съм — рече познат до болка глас. — Няма да крещиш, нали?
Елизабет закима, хватката се разхлаби и тя се завъртя, за да попадне в прегръдките на Робърт.
— Къде беше? — попита, като се смееше, плачеше и го прегръщаше. — Защо замина, без да ми кажеш къде отиваш? Мога да те убия, задето ме изплаши до смърт…
Той вкопчи ръце в раменете й и я оттласна от себе си, а на изпитото му лице имаше нетърпящ възражения израз.
— Няма време за обяснения. Ще те чакам в беседката, когато се стъмни и, за бога, не казвай на никого, че си ме видяла.
— Дори на Бентнър…
— На никого! Трябва да се махна оттук, преди някой слуга да ме е видял. Ще бъда в беседката до любимата ти череша, когато се стъмни.
Той я остави и се промъкна крадешком, оглеждайки се, после изчезна зад живия плет.
Елизабет си помисли, че е сънувала. С чувството, че живее насън, прекоси дневната, загледана в залеза. Не можеше да престане да се чуди защо брат й се страхува от верния им стар иконом. Както изглежда имаше някакви неприятности, може би с властите. Ако беше така, трябваше да помоли Иън за съвет и помощ. Робърт й беше брат, независимо от грешките му; Иън щеше да го разбере. Заради нея двамата трябваше да се помирят като роднини. Когато се смрачи, се прокрадна през собствената си къща като крадец.
Робърт седеше до черешата, мрачно загледан в износените си ботуши. Скочи на крака, щом я видя.
— Сети ли се да донесеш нещо за ядене?
Беше донесла и разбра, че той е много гладен.
— Да, но само малко хляб и сирене — отговори му тя и измъкна изпод полата си пакет. — Не бих могла да нося храна тук, без някой да се зачуди кого храня в беседката. Робърт — избухна тя, без повече да се интересува от прозаични въпроси като храната. — Къде беше, защо ме остави и защо…
— Аз не те напуснах — прекъсна я той разярен. — Твоят съпруг ме отвлече седмица след дуела и ме захвърли на един от неговите кораби, където се надяваше да умра…
— Не ми говори така — изкрещя тя. — Недей… той не може…
Брат й стисна зъби, вдигна ризата си и се обърна.
— Този белег ми е спомен от него.
В гърлото на Елизабет замря писък, повдигна й се.
— О, Господи! — тежко се задъха тя, когато видя ужасните белези по гърба му. — О, Господи!
— Не припадай — сграбчи ръката й Робърт, за да я задържи. — Трябва да си силна или той ще довърши пъкленото си дело.
Елизабет се смъкна на земята, притисна глава към коленете си и се заклати напред-назад.
— О, Господи! — повтаряше тя. — О, Господи!
Най-после пое дълбоко дъх и си възвърна отчасти самообладанието. Всичките й съмнения, страхове, подозрения кристализираха в ума й, леден студ я прониза, вцепени се, дори не усещаше болка. Иън беше нейната любов, нейният любовник; беше лежала в прегръдките на мъж, който знаеше какво е причинил на родния й брат.
Опря се на дървото и неуверено се изправи.
— Разкажи ми — пресипнало промълви тя.
— Искаш да ти кажа защо го направи ли? Или да ти разкажа за месеците, когато копах въглища в мина и как ги изнасях от нея? Или да ти разкажа как ме биха последния път, когато исках да избягам и да се върна при теб?
Елизабет разтри безчувствените си ръце.
— Кажи ми защо — попита тя.
— Как, по дяволите, да ти обясня мотивите на луд човек? — изсъска брат й, но с усилие се овладя. — Две години размишлявах, за да проумея, и когато чух, че си се омъжила за него, изведнъж ми просветна. Той се опита да ме убие на пътя за Марлбърмеър една седмица след дуела, известно ли ти е това?
— Наех агенти да те открият — потвърди тя, че знае за случая. — Но те ми казаха, че ти си се опитал да го убиеш.
— Глупости!
