Преди да тръгне за Лондон бе изпратила писмо на съпруга си, че ще преспи на Промънад Стрийт, с извинението, че иска да пазарува и да нагледа прислугата. Извинението бе неубедително, но Елизабет бе загубила способността да разсъждава. Следваше несъзнателно нарежданията на Робърт: не импровизираше и не мислеше; не усещаше нищо. Чувстваше се като човек, който е умрял, но тялото му се носи като привидение.
Седнала в спалнята си в къщата на Промънад Стрийт, тя се взираше през прозореца в непрогледната тъмнина. Помисли си, че трябва да изпрати бележка на Алекс, за да се сбогува с нея. Това беше първата й мисъл за бъдещето от два дни насам. Способността й да мисли се върна, но би предпочела предишното си безпаметно състояние. Веднага се отказа да пише на Александра, защото бе много рисковано, и веднага си спомни, че й предстои още едно мъчение: трябваше да се срещне с Иън. Нямаше как да се скрие два дни, без да събуди подозренията му. Зачуди се дали все пак не би могла да избегне срещата. Беше се съгласил тя да има собствен живот и откакто се ожениха, бе оставала понякога в Хейвънхърст. Но причината да не я ограничава, очевидно е била задължението, което бе поел според споразумението.
Небето просветля, когато заспа на стола.
Когато на другия ден каретата й спря пред къщата в Хейвънхърст, очакваше да завари там и каретата на Иън. Но всичко изглеждаше както обикновено — мирно и тихо. С парите, които Иън отпускаше, бяха наети много слуги — коняри, градинари. Лехите бяха подготвени за зимата, наторени и покрити със слама.
„Мирно и тихо“ — в пристъп на истерия си помисли, когато Бентнър отвори вратата.
— Къде бяхте, малка госпожице? — разтревожено попита той, вглеждайки се в пребледнялото й лице. — Маркизът изпрати съобщение, че ви очаква да се върнете.
Трябваше да го очаква, но всъщност бе неподготвена.
— Не виждам защо да съм длъжна да се прибирам, Бентнър — изрече с измъчен глас, който трябваше да изрази досада. — Съпругът ми изглежда забрави нашето споразумение.
Бентнър, който все още не бе преглътнал възмущението си от поведението на Иън към господарката му едно време, нито пък грубостта му към персоната на иконома, когато нахлу в къщата на Промънад Стрийт, не намери причини да защити маркиза. Тръгна след господарката си, като поглеждаше тревожно лицето й.
— Не изглеждате добре, госпожице Елизабет — каза той. — Да поръчам ли на Уилсън да ви приготви горещ чай и няколко от вкусните му кифлички?
Тя отказа и отиде в библиотеката, където се настани на писалището си, за да съчини някакво уклончиво съобщение до съпруга си, с което да го уведоми, че ще остане още една нощ в Хейвънхърст, за да довърши работата си по счетоводните книги. Един слуга веднага замина, за да предаде писмото, като му бе заръчано да се бави по пътя поне седем часа. При тези обстоятелства Елизабет предвиждаше Иън да тръгне от тяхната къща — вече само негова — по такова време, че да пристигне тук на сутринта или в най-лошия случай още същата вечер.
След като слугата замина, Елизабет излезе от вцепенението, но светът, който възприемаше, сякаш бе изкривен. Махалото на стария стенен часовник полудя, привиждаха й се смътни силуети, пред очите й оживяваха бедствени картини. „Сън — каза си тя. — Имам нужда от сън, затова въображението ми е превъзбудено.“
Утре ще трябва да застане срещу него, но само за няколко часа…
Елизабет се събуди ужасена от трясъка, с който Иън отвори вратата на спалнята й.
— Ти ли ще започнеш първа или аз? — без предисловия каза той и застана до леглото й.
— Какво имаш предвид? — попита тя с треперещ глас.
— Имам предвид — каза той, — дали първа ти ще ми обясниш защо изведнъж моята компания ти стана неприятна, или аз пръв да ти кажа как се чувствам, след като не зная къде си и защо предпочиташ да останеш тук.
— Изпратих съобщение и за двете нощи.
— Получих и двете ти проклети бележки през нощта, с които ми съобщаваш, че ще спиш другаде. Искам да зная защо!
„Бие хората като животни“ — припомни си тя.
— Престани да ми крещиш — разтреперана каза Елизабет и стана от леглото, като повлече и чаршафа, за да се прикрие.
Веждите му заплашително се сключиха.
— Елизабет? — въпросително изрече той и протегна ръка.
— Не ме докосвай! — изкрещя тя. Гласът на Бентнър долетя откъм вратата:
— Нещо не е наред ли, милейди? — попита той, като храбро измерваше Иън с поглед.
— Махай се веднага и затвори тази проклета врата след себе си! — яростно изръмжа Иън.
— Остави я отворена — ядоса се Елизабет и той постъпи точно както тя му нареди.
Иън яростно отиде до вратата и с такава сила я затръшна, че за малко да я разтроши. Елизабет се разтресе ужасена. Когато се обърна и тръгна към нея, тя понечи да избяга, но се спъна в чаршафа и се закова на място.
Иън видя страха й и се спря на сантиметри от нея. Той вдигна ръка и тя се сви, но той погали страната й.
— Какво има, мила? — попита я.
Гласът му пробуди у нея желание да се разридае в нозете му. Искаше да го помоли да й каже, че онова, което Робърт и Уърдсуърт бяха наговорили, е лъжа.
„Животът ми зависи от това, Елизабет. Твоят също. Не ни предавай“, беше я увещавал Робърт. И въпреки това в този момент тя всъщност реши да каже всичко на Иън и да го остави да я убие, ако това е желанието му; предпочиташе смъртта пред мъчението да живее със спомена за лъжата, която представляваше животът им, пред мъчението да живее без него.
— Да не си болна? — попита той, като се загледа в лицето й.
Тя се вкопчи в извинението, което той сам й подсказа, и припряно закима.
— Да. Не се чувствам добре.
— Затова ли ходи в Лондон? На лекар ли ходи?
Тя отново закима и за неин ужас той започна да се усмихва — тази ленива, нежна усмивка, която винаги възбуждаше чувствителността й.
— Да не би да носиш бебе, скъпа? Затова ли се държиш толкова странно?
Елизабет не отговори веднага, защото се чудеше „да“ или „не“ да каже, но реши да отговори отрицателно. Щеше да я преследва и накрай света, ако повярваше, че е бременна.
— Не! Той… лекарят каза, че е само… че са ми разстроени нервите.
— Преумори се — каза Иън и цялото му излъчване бе на разтревожен и всеотдаен съпруг. — Трябва повече да си почиваш.
Тя повече не можеше да издържа — неговата нежност и картината на премазания гръб на Робърт.
— Искам да си легна — прошепна.
— Сама — допълни той, а лицето му побеля, сякаш го бе ударила.
През целия си съзнателен живот Иън бе разчитал колкото на разума си, толкова и на интуицията си и в рози миг не искаше да повярва на очевидното заключение, до което стигна. Съпругата му не искаше да спи с него; ужасяваше се, когато искаше да я докосне; две нощи не се прибра вкъщи; и най-тревожното от всичко вината и страхът, изписани на лицето й.
— Знаеш ли какво си мисли един мъж — попита той със спокоен глас, който прикриваше мъката, която го разкисваше, — когато жена му нощем предпочита да не си е вкъщи и не го иска в леглото си, когато се завърне?
Елизабет поклати глава.
— Мисля си — равнодушно каза Иън, — че друг мъж е тел мястото ми в него.
По бледите й страни плъзнаха ярки петна от гняв.
— Изчерви се, скъпа — каза той със застрашителен тон.
— Бясна съм — отвърна тя, като забрави в тази минута, че противоречи на луд човек.
