— Беше предположение — призна тя, — но защо Иън ще иска да те убие.
— Защо ли? — подигравателно се подсмихна той и се нахвърли стръвно на хляба и сиренето, а Елизабет се сви от болка. — Преди всичко, защото го прострелях на дуела. Но истинската причина беше друга. Провалих плановете му, когато връхлетях в зимната градина. Той много добре знаеше, че се домогва там, където не му е мястото, но аз го наказах за това. А известно ли ти е — продължи той РИ грубо се разсмя, — че имаше хора, които след случая му обърнаха гръб. Доста хора, доколкото разбрах, преди да ме отвлекат с един от неговите кораби.
Елизабет въздъхна.
— И какво смяташ да правиш?
Робърт затвори очи. Видът му бе на много измъчен човек.
— Той ще ме убие, ако знае, че съм жив — каза без колебание. — Няма да понеса още един побой, Елизабет. Цяла седмица бях на ръба на смъртта.
Задушиха я ридания.
— Защо не го обвиниш? — попита тя, като едва произнасяше думите. — Нямаш ли намерение да се обърнеш към властите?
— Мислех за това. Това е моето искрено желание, толкова много го обмислях, че загубих съня си, но никой няма да ми повярва. Твоят съпруг сега е богат и влиятелен човек.
Когато произнесе „твоят съпруг“, я гледаше така обвинително, че Елизабет отбягна погледа му.
— Аз… — Вдигна безсилно ръката си с извинителен жест, но всъщност не проумяваше за какво да се извини и сълзите я задавиха. — Моля те — безпомощно извика тя, — не зная нито какво да направя, нито какво да кажа. Поне сега. Не мога да мисля.
Той остави хляба и я прегърна през раменете.
— Моето нещастно красиво глупаче — каза той. — По цели нощи не затварях очи, за да мисля за теб, като се опитвах да не виждам мръсните му ръце върху теб. Той притежава мини, дълбоки безкрайни галерии под земята, където хората живеят като животни и ги налагат като волове. Оттам идват парите, с които е в състояние всичко да купи.
В това число бижутата и скъпите кожи, които й подаряваше, си помисли Елизабет и отново й се повдигна. Потръпна, сгушена до Робърт.
— След като нямаш намерение да му предявиш обвинение, какво смяташ да правиш?
— Какви намерения имам аз ли? — попита той. — Този въпрос не засяга само мен, Елизабет. Ако той разбере, че ти знаеш как е постъпил, твоят красив гръб няма да понесе наказанието, което понесе моят. Няма да оживееш след онова, което неговите хора ще ти причинят.
Животът й в този момент бе изгубил смисъл. Беше съсипана, душата й бе мъртва.
— Трябва да избягаме. Ще си измислим други имена. Ще започнем нов живот.
За пръв път в своето съществуване Елизабет не помисли първо за Хейвънхърст, преди да вземе решение.
— Къде? — едва промълви.
— Остави това на мен. Колко пари можеш да осигуриш за няколко дни?
Сълзите й се стичаха. Нямаше избор. Друга възможност нямаше. Нямаше го и Иън.
— Предполагам, че много — отвърна унило, — ако успея да продам бижутата си.
Той я прегърна по-силно и братски я целуна по слепоочието.
— Трябва много внимателно да следваш указанията ми. Обещай ми, че ще ме послушаш!
Тя кимна и мъчително преглътна.
— Никой не трябва да знае, че ще заминеш. Той ще ти попречи, ако знае намеренията ти.
Тя отново кимна, знаеше, че Иън няма ей така да я пусне да си тръгне, без нито един въпрос. След безумно красивите им любовни нощи той със сигурност нямаше да повярва, че тя не желае повече да живее с него.
— Продай всичко, което можеш, без да събуждаш подозрения. Иди в Лондон, голям град е и ако използваш друго име, и се постараеш да изглеждаш различно, което умееш, никой няма да те познае. В петък наеми карета от Лондон до Търстън Кросинг по пътя за Бърнъм, където има пощенска станция. Ще те чакам там. Съпругът ти веднага ще започне да те издирва, щом забележи, че си изчезнала. Ще търсят руса жена и ако ме открият, по-добре да съм мъртъв. Същото ще се случи и с теб. Затова ще пътуваме като мъж и жена, като семейство. Струва ми се, че така ще бъде най-сигурно.
Елизабет чуваше, схващаше, но нито можеше да се движи, нито чувстваше нещо.
— Къде ще отидем? — сковано попита.
— Не съм решил още. В Брюксел може би, но Брюксел е много близо. Може би в Америка. Ще тръгнем на север и ще отседнем в Хелмшид — малко селце на морския бряг, съвсем изолирано. Там рядко и нередовно доставят вестници, така че няма да знаят за твоето изчезване. Ще чакаме да се качим на някой кораб, който отплава за колониите.
Той я отблъсна.
— Трябва да тръгвам. Разбра ли какво трябва да направиш?
Тя кимна.
— Има още нещо. Искам да се скараш с него пред свидетел. Нищо сериозно, само колкото да си помисли, че си сърдита, и да не прати веднага агенти след тебе. Ако изчезнеш без никаква причина, ще започне веднага да те търси. Иначе ще спечелим време. Ще го направиш ли?
— Да — каза тя. — Струва ми се, че ще мога. Но искам да му изпратя кратко писмо, за да му кажа — сълзите я задавиха при мисълта, че трябва да му напише писмо; макар и да беше чудовище, сърцето й отказваше да се прости със своята любов, докато разумът й веднага разбра коварството му. — Да му кажа защо го напускам.
Сърцераздирателни риданията я разтърсиха. Робърт отново я прегърна. Въпреки жеста гласът му беше леденостуден и непреклонен.
— Никакво писмо! Разбра ли? Никакво писмо! После ще му пишеш — вече с копринено мек глас й обеща той. — Когато се измъкнем, ще му пишеш и ще му кажеш всичко. Томове ще можеш да изпишеш на този мръсник. Разбра ли защо трябва да се престориш, че напускаш след една обикновена кавга?
— Да — отговори тя.
— Ще се срещнем в петък — уточни той и я целуна по бузата. — Не ни предавай!
— Няма.
Елизабет не съзнаваше ясно действията си, инстинктивно вършеше всичко и по същия начин изпрати бележка на Иън, че ще остане и през тази нощ в Хейвънхърст, за да прегледа счетоводните книги. На следващия ден, сряда, тръгна за Лондон, стиснала под пелерината си кадифена торбичка с бижутата си. Всичките й скъпоценности бяха там, както и годежният й пръстен. Предпазливо заръча на Арон да я остави на Бонд Стрийт и там нае файтон, за да отиде до бижутерски магазин в предградията, където нямаше да я познаят.
Бижутерът бе поразен от стоката, която тя предложи, дори загуби дар слово.
— Това са изключително красиви камъни, госпожо…
— Госпожа Робъртс — помогна му тя. Вече нищо нямаше значение и й беше лесно да лъже.
Сумата, която той предложи за смарагдите, предизвика първото й усещане, но то бе само лека изненада.
— Сигурно струват двайсет пъти повече.
— По-точно трийсет, но моите клиенти не могат да платят подобна сума. Ще ги продам според джоба им.
Елизабет кимна сковано, душата й бе безчувствена и нямаше никакво желание да се пазари и да му напомни, че така или иначе ще ги продаде на Бонд Стрийт за десеторно по-голяма сума.
— Тук нямам такава голяма сума. Трябва да отидете в моята банка.
Два часа по-късно Елизабет излезе от банката с цяло състояние в банкноти, натъпкани в голяма торба.
