— Танцувай с мен — повтори със същия пресипнал глас.
Като насън Елизабет се отпусна в ръцете му, дясната е плъзна около талията й, той я привлече към себе си и тя почувства каква физическа сила излъчва тялото му. Пръстите й се изгубиха в ръката му и изведнъж той я и въртя с небрежната грация на човек, танцувал стотици пъти валс.
Беше снажен и жилав, а ръката му около талията й придържаше като стоманена скоба, малко по- интимно, отколкото позволяваше благоприличието. Би трябвало да се изплаши, особено от факта, че е насаме с мъж, но место това се чувстваше спокойна и закриляна. Все пак и почна да се притеснява и реши, че е редно да започне никакъв разговор.
— Мислех си, че ми се сърдите, задето се намесих — продума тя.
И отговора му се прокраднаха весели нотки:
— Не бях ядосан, а омагьосан.
— Но аз не можех да ги оставя да ви обвиняват, че мамите, когато отлично знаех, че това не е вярно.
— Струва ми се, че ми бяха отправени още по-тежки обиди — отбеляза той, — най-вече от вашия буен приятел Евърли.
Елизабет се зачуди какво би могло да е по-лошо от а да те нарекат мошеник, но възпитанието й не й разрешаваше да обсъжда подобен въпрос. Тя го погледна натъжено и попита:
— Нали нямате намерение по-късно да поискате удовлетворение от лорд Евърли?
— Надявам се — подсмихна се той, — че няма да проявя подобна неблагодарност и да съсипя вашето дело в игралната зала. Между другото ще бъде много нелюбезно от моя страна да го убия, след като вие много ясно му казахте, че на сутринта той е поел обещание към вас.
Елизабет смутено се усмихна, а страните й пламнаха.
— Зная, че наговорих куп глупости, но друго не ми хрумна. Моят брат също е с буен темперамент, разбирате ли? Много отдавна открих, че когато побеснее, ако го подразня или пък полаская, идва на себе си много по-бързо, отколкото ако се опитам да му привеждам разумни доводи.
— Опасявам се — каза й той, — че въпреки това ще останете без кавалерството на Евърли.
— Смятате, че се е ядосал заради това, че се намесих ли?
— Смятам, че в този момент камериерите му са били грубо събудени и им е заповядано да съберат багажа на господаря. След инцидента в игралния салон той повече няма да остане тук, Елизабет. Страхувам се, че го унизихте твърде много в желанието си да му спасите живота, като и аз допринесох за унижението му, като отказах да се дуелирам с него. — Огромните зелени очи на девойката помръкнаха, докато той разсъждаваше: — Независимо от всичко по-добре е жив и унизен, отколкото мъртъв и горд. — Елизабет си помисли, че може би точно тук се крие разликата между родения благородник като лорд Евърли и самоиздигналия се благородник като Иън Торнтън. Истинският джентълмен ще предпочете смъртта пред позора, поне според Робърт, който бе образец на своята класа. — Не сте ли съгласна?
Беше прекалено погълната от своите мисли, за да се безпокои как ще се приемат думите й.
— Лорд Евърли е джентълмен и благородник и навярно предпочита смъртта пред безчестието.
— Лорд Евърли — възрази той — е безразсъден млад глупак, който залага живота си на една игра на карти. Животът е твърде ценен за подобно безумие. Един ден той ще ми бъде благодарен, че му отказах.
— Такъв е законът на честта за всеки благородник.
— Да умреш заради едно недоразумение не е чест, а загуба на човешки живот. Разбирам, ако съзнателно се жертва за кауза, в която вярва, или за да защити хора, които зависят от него. Всички други причини не са нищо друго освен глупост.
— Ако не се бях намесила, щяхте ли да приемете предизвикателството му?
— Не!
— Нямаше ли? Искате да кажете — изненада се тя, — че щяхте да оставите някой безнаказано да ви нарече измамник, без да си мръднете пръста, за да защитите честта си или доброто си име!
— Не вярвам, че честта ми е залог при игра на карти, а дори и да беше, не виждам как щях да я спася, като убия едно момче. Колкото до „доброто ми име“, то неведнъж е било поставяно под съмнение.
— Ако е така, защо тогава херцог Хамънд ви подкрепя, което тази вечер бе очебийно?
Погледът му изгуби мекотата си, усмивката му посърна.
— Има ли значение?
Хипнотичните му кехлибарени очи и ръката му около талията й объркваха Елизабет. В този миг за нея не съществуваше нищо друго освен дълбокия му пленителен глас.
— Сигурно е така — изрече разтреперана.
— Бих му сменил физиономията, ако това ще ви докаже, че не съм страхливец. — После тихо добави: — Музиката свърши.
Едва сега Елизабет осъзна, че вече не танцуват валс, а само пристъпват бавно. Нямаше извинение да стои близо до него повече и за да прикрие разочарованието си, направи крачка назад, но точно тогава оркестърът И подхвана друга мелодия и телата им се извиха ритмично в такт с музиката.
— Тъй като ви лиших от кавалер за разходката до селото утре — каза той след минута, — бихте ли размислили върху едно друго предложение?
Сърцето й заликува, защото си помисли, че той сам ще я придружи. Но Иън отново прочете мислите й, а думите му я натъжиха.
— Аз не мога да ви придружавам.
— А защо не?
— Бъдете благоразумна. Моята компания трудно може да се нарече подходяща за една дебютантка.
На Елизабет чак свят й се зави от усилието да опровергае твърдението му. Ето, например той беше любимец на херцог Хамънд… но въпреки че херцогът минаваше за партия мечта, славата му на развратник плашеше майките толкова много, колкото голямо беше и желанието им да го нарекат свой зет. От друга страна, Шарис Дюмон имаше безупречно име според добрия тон и този прием в извънградската й къща не подлежеше на съмнение. И все пак мнението на лорд Хауард беше различно.
— Затова ли отказахте да танцувате с мен?
— Тази беше една от причините.
— А каква е другата? — полюбопитства тя. Той хладно се усмихна.
— Да го наречем силно развит инстинкт за самосъхранение.
— Не разбирам.
— Вашите очи са по-фатални от дуел с пистолети, скъпа моя — шеговито отговори той. — Могат да побъркат и светец.
Елизабет бе слушала много ласкателства за красотата си, към които се бе отнасяла с любезно безразличие. Но неохотно изреченият и все пак искрен комплимент на Иън й достави удоволствие.
По-късно тя щеше да си даде сметка, че в този момент бе направила най-голямата грешка — беше се заблудила, че може да му вярва като на джентълмен, дори да се чувства сигурна с него.
— И какво предлагате за утре?
— Да обядваме — каза той — някъде насаме, където ще можем да разговаряме и да бъдем заедно.
Лусинда определено нямаше в своя списък за разрешени срещи на лондонска дебютантка таен пикник насаме с мъж и при все това на Елизабет й бе трудно да откаже.
— Навън… до езерото ли? — предположи тя, тъй като идеята, изречена гласно, може би щеше да й се стори по-приемлива.
— Мисля, че утре ще вали, освен това навън рискуваме да ни видят заедно.
— Тогава къде предлагате?
— В гората. Ще ви чакам в единайсет часа в горската хижа, която се намира в най-южния край на имението до потока. Има пътека дотам, отделя се от главния път на около три километра от главния вход.
Елизабет се смути твърде много от подобна възможност, за да се учуди откъде Иън Торнтън познава толкова добре имението на Шарис Дюмон и къде се намират усамотените му хижи.
— В никакъв случай — отговори тя разтреперана от възмущение.
