Дори наивността й да стигнеше дотам, че да приеме тайна среща в горска хижа, беше страшно разочарована, че той й го предложи. Един джентълмен никога не би направил подобно предложение, нито пък дама с благородно потекло би го приела. Предупрежденията на Лусинда в това отношение бяха категорични и както Елизабет предусещаше, благоразумни. Елизабет рязко се отдръпна.
Но той я задържа, устните му почти докосваха косата й, когато прошепна:
— Не са ли ви учили, че една дама никога не изоставя кавалера си преди края на танца?
— Това бе краят — със сподавена въздишка каза Елизабет, което и за двамата означаваше не само краят на танца. — Не съм толкова наивна, колкото навярно изглеждам във вашите очи.
Тя мрачно се намръщи срещу белия му нагръдник. Един рубин й намигна между гънките на връзката му.
— Давам ви думата си — каза той тихо — утре да не ви притеснявам.
Странно, но Елизабет му вярваше и въпреки това знаеше, че предложение за тайна любовна среща не може да приеме.
— Давам ви думата си на джентълмен — повтори той.
— Ако бяхте джентълмен, никога нямаше да си позволите подобно предложение — отвърна момичето и се опита да преглътне разочарованието си.
— Има логика в думите ви — отвърна той непреклонно, — но пък от друга страна, това е единствената ни възможност.
— Не бих го нарекла възможност. Дори не е редно да сме тук.
— Ще ви чакам утре в хижата до обяд.
— Няма да дойда.
— Ще чакам до обяд — настоя той.
— Само ще си изгубите времето. Моля, отстранете се, тръгвам си. Всичко бе грешка.
— Тогава нека станат две — каза той дрезгаво и внезапно я притисна към себе си. — Погледнете ме, Елизабет — прошепна, а горещият му дъх докосваше косата й.
Тя се разтревожи. Ако вдигнеше глава, той щеше да я целуне.
— Не желая да ме целувате — предупреди го и това не бе съвсем вярно.
— Тогава веднага се сбогувайте с мен.
Бавно вдигна поглед първо към красиво оформените му устни, после към очите му.
— Довиждане — каза и сама се учуди, че гласът й не трепери.
Иън се взря в нея, като че ли искаше да я хипнотизира, после прикова поглед в устните й. Отпусна ръце и отстъпи.
— Довиждане, Елизабет.
Тя се обърна, направи крачка, но съжалението в дълбокия му глас я накара да се обърне… а не беше ли сърцето й, което се сви, като че ли загърбваше нещо, за което щеше да тъгува. Разделяха ги по-малко от две стъпки, а всъщност помежду им зееше пропастта на социалните условности. Мълчаливо застанаха един срещу друг.
— Сигурно са забелязали, че ни няма — изрече плахо, без да е сигурна извинение ли молеше по този начин, или се надяваше той да я задържи.
— Сигурно. — Изразът му бе безстрастен, тонът хладно учтив, сякаш бе забравил за нея.
— Аз наистина трябва да си тръгна.
— Разбира се.
— Вие разбирате, нали… — гласът й заглъхна от вълнение, докато очите й не се откъсваха от високия красив мъж, на когото обществото отказваше признание само защото нямаше синя кръв и в този миг намрази ограниченията на безсмислената социална система, която имаше за цел да я подчини. Тя направи още един опит да предизвика у него нещо повече от безлично, учтиво отношение — да я подкани да си върви или да й подаде ръка, както когато я покани да танцуват. — Вие разбирате, че нямам възможност да бъда с вас утре…
— Елизабет — прекъсна я той с дрезгав шепот и тогава очите му потъмняха, протегна ръце, предвкусвайки своята победа, преди тя да осъзнае, че е била покорена. — Ела тук!
Ръцете й по своя собствена воля се устремиха към него, той ги пое и я привлече бурно. Прегърна я и едни горещи, търсещи устни откриха нейните. Целувката стана силна, истинска, той я милваше и я притискаше властно, сякаш я притежаваше. Тих стон наруши тишината, но Елизабет не разбра, че се откъсна от нея, тъй като безпомощно търсеше у него опора в свят, сумрачен и наситен с чувственост, където не съществуваше нищо друго освен тяло и жадно впити в нейните устни.
Най-после Иън отдели устните си, но продължи да я прегръща и Елизабет притисна страната си към гърдите му, усещайки как той целува косите й.
— Тази грешка беше много по-голяма, отколкото се страхувах, че ще бъде — каза той и прибави отнесено: — Бог да ни е на помощ.
Странно, но точно тази фраза върна на Елизабет ясния разсъдък, фактът, че според него са отпиши твърде далеч и имат нужда от свръхестествена закрила, й почиства като обливане с ледена вода. Отдръпна се и се зае да оправя роклята си. Когато почувства, че си възвръща самообладанието, го погледна и надменно изрече, което се надяваше да прикрие ужаса си:
— Не трябваше да допускаме това да се случи. Както и да е, ако се върнем в балната зала и се забавляваме с другите, може би никой няма да си помисли, че сме били заедно. Довиждане, господин Торнтън.
— Лека нощ, госпожице Камерън.
Елизабет бе много отчаяна, за да забележи как той нежно й пожела „лека нощ“ вместо „довиждане“, нито пък забеляза, че очевидно не знаеше, че тя е лейди Камерън, а не госпожица Камерън.
Насочи се към една от страничните врати на терасата, вместо към онази, която водеше право в балната зала, отвори я и предпазливо се огледа. Вмъкна се в някаква малка приемна с врата на срещуположната страна, която се надяваше, че се отваря към пуст коридор. След тишината на нощта й се стори, че къщата ще се срути от смеховете, разговорите на висок глас и музиката. Тихичко прекоси стаята.
Късметът изглежда я съпровождаше, тъй като в коридора нямаше никого, и тогава реши да отиде първо в стаята си, за да се оправи набързо. Изтича по стълбите нагоре и тъкмо щеше да прекоси стълбищната площадка, когато от долния етаж дочу гласа на Пенелъпи:
— Някой виждал ли е Елизабет? Трябва да тръгваме за вечеря и лорд Хауард я търси, за да й кавалерства.
За миг се овладя, приглади набързо косата и тоалета си и се помоли дано не й личи, че току-що е била на тайна любовна среща.
— Струва ми се — чу се хладният глас на Валери, — че за последен път са я видели да се скита в градината. Изглежда, че и господин Торнтън също е изчезнал… — Но изведнъж учудено замлъкна, тъй като видя Елизабет да слиза спокойно към тях.
— Господи — усмихна се невинно Елизабет на Пенелъпи и на Валери, — толкова е задушно тази вечер! Мислех си да се поразхладя в градината, но и там е горещо, така че реших да се отпусна за малко в моята стая.
На път за балната зала девойките минаха покрай игралния салон, където няколко господа играеха билярд. Сърцето на Елизабет заби лудо, когато съзря Иън Торнтън с щека в ръце, приведен над най- близката до вратата билярдна маса. Той вдигна поглед и видя трите млади дами, две от които го бяха зяпнали. Кимна им със студена вежливост, след което нанесе удара. Елизабет чу как топките се заблъскаха и едната влезе в джоба, и след това — възторжения възглас на херцог Хамънд.
— Той е дивно хубав по някакъв мрачен, вдъхващ страх начин — призна Джорджина шепнешком. — Около него витае… как да кажа… опасност — добави с изтънчен жест на възхита.
— Така е — с пренебрежение отбеляза Валери, — но беше много права, когато каза, че той няма потекло, добри обноски или пък семейни връзки.
Елизабет с половин ухо чуваше какво говорят. Щастливото стечение на обстоятелствата, които като по чудо я избавиха от неприятности, я убедиха, че Господ бди над нея. Тя му благодари, зарече се да бъде предпазлива и никога, никога да не изпада в подобна компрометираща ситуация. Тъкмо си каза „Амин“, когато преброи четири билярдни топки, които се изсипаха в джоба след неговия удар. Четири! Когато
