играеше с Робърт, повече от три топки не й се бе случвало да изпрати в джоба. Както изглежда, той бе превъзходен играч.
Чувстваше се освободена и спокойна, докато с лорд Хауард под ръка отиваха да вечерят. Странно, но това настроение бе мимолетно, тъй като то отмина, щом се настаниха на масата. Всички разговаряха непринудено и весело, но Елизабет едва успяваше да запази благоприличие и да не оглежда огромната разточително разкошна трапезария, за да види къде е настанен Иън. Един лакей застана до нея, за да й сервира омар. Тя се възползва от прикритието, което той й осигуряваше, и бързо огледа наоколо. Погледът й се залута сред морето от поклащащи се къдри и букли с проблясващи бижута, втъкнати в сложните прически, всред цялата глъч от хора, които се забавляваха, и тогава го видя — на масата на домакинята между херцог Хамънд и красивата сестра на Валери — Шарис. Херцогът разговаряше с разкошна блондинка, за която се мълвеше, че му е любовница, а Иън с лека усмивка на бронзовото си лице слушаше внимателно какво му разправяше оживено Шарис, а тя собственически бе сложила ръката си върху ръкава му. Той се разсмя на някаква нейна шега и Елизабет отмести погледа си с безразличие, но се почувства като че ли някой я бе зашеметил с юмручен удар. Изглеждаха създадени един за друг — изтънчени, тъмнокоси, самоуверени, нямаше съмнение, че помежду им има нещо, помисли си тя и леко настръхна, а в това време се зае с омара и го прободе с ножа.
Лорд Хауард се наведе към нея и й прошепна:
— Мъртъв е, не забелязахте ли?
Елизабет го погледна неразбиращо и той кимна към омара, който тя продължаваше да раздробява.
— Мъртъв е — повтори той. — Няма нужда да го убивате повторно.
Тя се смути и се зарече до края на вечерта да се посвети само на своите събеседници около масата. Както я бе предупредил лорд Хауард, господата, които не бяха преки свидетели на безумната й постъпка в игралния салон, но вече бяха научили какво се е случило, се държаха значително по-хладно, така че Елизабет, пръскайки чар, се включи с удвоено внимание в разговорите. За втори път в живота си се възползваше от вроденото си очарование; първият бе в градината, когато се запозна с Иън Торнтън, и се учуди с каква лекота пожъна успехи. Мъжете се отпускаха и разговаряха с удоволствие с нея. През цялото време на тази безкрайна вечеря Елизабет имаше натрапчивото чувство, че Иън я наблюдава. Към края на вечерята не издържа и го погледна. Присвити, кехлибарените му очи бяха обърнати към нея и тя не разбра дали осъждаше кокетирането й, или просто недоумяваше.
— Бихте ли ми разрешили да ви предложа да остана утре и вместо братовчед ми да ви кавалерствам на разходката до селото — попита лорд Хауард, когато вечерята бе към своя край и гостите взеха да стават.
В този миг тя трябваше да направи своя избор — дали да отиде на среща с Иън в горската хижа, или да забрави за нея. Всъщност нямаше какво да решава и тя го знаеше. С блестяща усмивка Елизабет отвърна:
— Благодаря, с удоволствие.
— Тръгваме в десет и половина и доколкото разбрах, ще се забавляваме както обикновено — пазаруване, късен обяд в местната кръчма, малко пътешествие в околността.
В този момент на Елизабет й се видя досадно до болка.
— О, колко е хубаво! — възкликна тя толкова възбудено, че лорд Хауард я погледна учудено.
— Как сте, добре ли сте? — попита той, обезпокоен от пламналите й страни и от прекомерно блестящите й очи.
— Никога не съм се чувствала по-добре — отговори разсеяно тя, тъй като копнееше за спокойствието и тишината на своята спалня. — Бихте ли ме извинили, имам главоболие и ще си тръгна.
Вече беше на стълбите, когато се сети какво всъщност каза. Спря за миг, но после бавно продължи по стълбите нагоре, тъй като не държеше особено на мнението на лорд Хауард, а той все пак бе братовчед на годеника й. Чувстваше се отвратително, за да си даде сметка колко ранно е това нейно отношение.
— Бърта, събуди ме, моля те, в осем часа — каза на своята камериерка, която й помагаше да се разсъблече. Без да отговори, Бърта безразборно трупаше дрехи, ръкавици, бижута, бельо където й попадне — сигурен знак, че усилено размишлява за нещо.
— Какво има? — попита Елизабет, докато тя все така мълчаливо й разресваше косите.
— Цялата прислуга шушука за онуй, дето сте сторили в игралния салон и задето остроносата ви гувернантка ще ми откъсне главата, ще видите — завайка се отчаяната Бърта. — Веднага ще рече, че щом ви е изпуснала от погледа си и ви е оставила на моите грижи, сте се насадили на тръни.
— Ще й обясня какво се е случило — обеща изтощено Елизабет.
— Е, и какво се е случило? — извика Бърта, кършейки ръце, като си представяше гнева на страховитата госпожица Трокмортън-Джоунс.
Бърта се успокои от разказа на младата господарка. После отметна розовата кувертюра и помогна на Елизабет да си легне.
— Ето, нали виждаш — с прозявка завърши разказа си Елизабет, — не можах да премълча, когато всички несправедливо обвиниха онзи господин, че мами, само защото не е един от тях.
Светкавици прорязаха небето, последвани от гръмотевици, които разтресоха стъклата на прозорците.
Тя затвори очи и се помоли дано сутрешната разходка не се провали, тъй като идеята да прекара цял ден заедно с Иън Торнтън, без да има право да го гледа или да разговаря с него, бе нещо, за което не желаеше дори да помисли.
„Като че ли съм обсебена“ — помисли си и заспа, смазана от умора.
В съня й нахлуха диви бури, силни ръце, които я спасяваха, а после я захвърляха в бушуващо море…
6.
Бледа светлина изпълваше спалнята и Елизабет се размърда в леглото. Беше от хората, които без значение колко са спали, винаги трудно се събуждат — замаяни и дезориентирани. Робърт отваряше очи и скачаше от леглото, а тя се облягаше на възглавничките и обикновено повече от половин час с отсъстващ поглед се взираше пред себе си, докато се събуди напълно. Но пък Робърт в десет часа вечерта се прозяваше и беше готов за сън, докато Елизабет беше съвсем свежа и готова с часове да играе карти, билярд или да чете. По тази причина лондонският ритъм на живот през светския сезон й допадна идеално — спане поне до обяд, след това забавления до зазоряване. Предната вечер бе рядко изключение.
Главата й тежеше като олово върху възглавницата, едва държеше очите си отворени. На масичката до леглото й имаше поднос с любимата й закуска — горещ шоколад и препечени филийки с масло. Елизабет направи опит да се събуди с привичните сутрешни ритуали. Повдигна се в леглото и седна, подпряна на възглавничките, после се загледа в ръката си, сякаш искаше да я накара да се присегне и да поднесе към устата й горещия живителен шоколад.
Но тази сутрин събуждането й бе особено тежко. В главата й пулсираше тъпа болка и я изпълваше някакво неосъзнато, тревожно чувство. Все още на границата между съня и реалността, тя махна от чайника дебелата покривка, която пазеше шоколада горещ, наля си в чашата и тогава си спомни, а сърцето й се сви. Днес един тъмнокос мъж щеше да я чака в горската хижа. Щеше да я чака само час, после щеше да си отиде, защото Елизабет нямаше да отиде. Не можеше да отиде. В никакъв случай не можеше да отиде!
Взе чинийката с чашата и я поднесе към устните си. И този момент Бърта влетя в стаята разтревожена, но веднага се усмихна с облекчение.
— О, хубаво, хубаво! Вече се притеснявах, че сте се разболели.
— Защо? — попита Елизабет и отпи от шоколада, който беше съвсем студен.
— Защото не можах…
— Колко е часът? — възкликна момичето.
— Почти единайсет.
— Единайсет! Нали ти казах да ме събудиш в осем. Как можа да ме оставиш да се успя! — ахна тя и отчаяно потърси някакво разрешение. Ако се облече набързо, ще може да догони компанията. Или…
— Опитах се — обясняваше камериерката, разстроена а нехарактерната грубост на Елизабет, — но вие
