— Мокра сте.
— Да, мокра съм.
— Елате до огъня.
Но тя продължи да го гледа недоверчиво и той се приближи до нея. Елизабет стоеше като статуя, без да може да помръдне. Спомни си най-мрачните предупреждения на Лусинда за това колко е страшно да се озове насаме с мъж.
— Какво желаете? — попита тя с чувството, че не е пораснала достатъчно — толкова висок бе той.
— Вашия жакет.
— Не, предпочитам да не го събличам.
— Съблечете го — настоя спокойно той. — Мокър е.
— Не, не, тръгвам си! — отстъпи тя към отворената врата, като се вкопчи в жакета си.
— Елизабет — спокойно изрече Иън, — дадох ви думата си, че ако дойдете на срещата, няма да ви се случи нищо лошо.
Тя притвори очи и кимна.
— Да, зная. Също така зная, че не трябваше да съм тук. Всъщност трябва да тръгвам. Трябва ли, наистина ли трябва? — Отвори очи и го погледна умоляващо — прелъстената молеше за съвет прелъстителя.
— Като вземем предвид обстоятелствата, струва ми се, че не мен трябва да питате.
— Ще остана — каза тя след малко и видя как раменете му се отпуснаха.
Елизабет разкопча жакета си и му го подаде заедно с шапката и той ги закачи на един пирон до огнището.
— Застанете до огъня — нареди й и докато наливаше вино в двете чаши, от погледа му не убягна как тя покорно се подчини.
Косата й, непокрита от шапката, беше мокра и Елизабет с привичен жест махна гребените, които я придържаха. Без да осъзнава колко съблазнително е това движение, тя вдигна ръце, за да оправи косите си.
Погледна към Иън и видя, че той като омагьосан не сваля поглед от нея. Нещо в изражението му я накара да отпусне ръце, очарованието изчезна, но очите му — топли, нежни, тревожно проникновени, пробудиха у Елизабет силно вълнение и тя внезапно проумя какъв голям риск е поела, като е дошла тук. Изобщо не познаваше този мъж; запозна се с него само преди часове; а той вече я гледаше някак прекалено… интимно. И властно, като притежател. Той й подаде чашата и я покани да седне на излинялото канапе, което заемаше голяма част от мъничката стая.
— Ако сте се стоплили, седнете на канапето, чисто е.
Самото канапе, съвсем избеляло, също очевидно някога беше красяло господарската къща.
Елизабет седна далеч от него, колкото пространството разрешаваше, и кръстоса под надиплената пола крака, за да се топли. Иън й бе обещал да не нарушава спокойствието й, но сега й стана ясно, че това обещание даваше възможност за лични интерпретации.
— Ако реша да остана — започна тя плахо, — мисля, че трябва да спазваме всички правила на благоприличието.
— И например кои?
— Като начало бихте могли да не ме наричате с малкото ми име.
— Нелепо е да ви наричам госпожице Камерън, след като снощи се целувахме.
Точно сега бе моментът да му каже, че тя е лейди Камерън, но доста се смути от това негово напомняне и незабравимото и абсолютно забранено изживяване в прегръдките му, за да се тревожи за друго.
— Нямам предвид това — каза строго, — а че независимо какво се случи снощи, то не трябва да влияе на поведението ни днес. Днес ние трябва… трябва да се държим много по-благовъзпитано — продължи доста унило и нелогично, — за да изкупим вината си.
— И как така се случи? — попита той, а очите му заискряха от смях. — Някак си не мога да си представя, че ще разрешите поведението ви да се диктува от условности.
За комарджия без добър произход и семейна отговорност правилата на етикета и традиционните взаимоотношения навярно бяха крайно досадни, ето защо Елизабет реши, че на всяка цена трябва да го накара да приеме нейната гледна точка.
— О, грешите — взе да извърта тя. — Хората от рода Камерън са традиционалисти. Както разбрахте снощи, предпочитаме смъртта пред безчестието. Вярваме в Бога, в родината, в майчинството и краля и… и в правилата за добро поведение.
— Да, разбирам — каза той, като едва сдържаше смеха си. — Само моля да ми обясните — попита — защо една такава традиционалиста като вас извади меч срещу куп мъже в игралния салон, за да защити репутацията на един непознат?
— О, за това ли питате? — възкликна Елизабет. — Ами, как да кажа… беше проява на моето конвенционално понятие за справедливост. Освен това — продължи и при спомена за сцената предната вечер й пролича колко е засегната от случилото се — страшно се разгневих, когато проумях, че единствената причина, поради която никой не се опита да разубеди лорд Евърли да не ви убива, е само защото в социално положение не сте им равен, докато Евърли е.
— Социално равенство! — пошегува се той със своята невъзможна усмивка. — Какви необичайни идеи извират от една толкова конвенционална личност като вас!
Хвана натясно Елизабет и тя го разбра.
— Истината е — разтреперана изрече тя, — че до смърт съм изплашена, че съм тук.
— Да, виждам го — много сериозно отвърна той, — но аз съм последният човек на този свят, от когото трябва да се страхувате.
Думите и тонът му я смутиха, сърцето й отново лудо затуптя и Елизабет набързо глътна виното. Иън като че ли предусети колко е уплашена и с привидна небрежност смени темата:
— Замисляли ли сте се някога каква несправедливост е понесъл Галилей?
Тя поклати глава.
— Сигурно съм изглеждала много смешна снощи, когато споменах колко нелепо е било да го изправят пред Инквизицията. Подобни неща не е разрешено да се говорят, особено пред един джентълмен.
— За мен беше приятна изненада след скучните разговори.
— Наистина ли? — попита тя и потърси погледа му недоверчиво и с надежда, без да се усети, че той я отвлече от мъчителния за нея разговор.
— Да, наистина.
— Бих желала обществеността да си дава сметка за подобни неща.
Той се усмихна с разбиране.
— Колко дълго ви се наложи да криете, че сте умна?
— Четири седмици — подсмихна се тя. — Не можете да си представите колко е досадно да дърдорите баналности, когато изгаряте от желание да попитате хората какво са преживели, видели, какво знаят, а да не ви е разрешено. Ако са мъже, естествено няма да отговорят, дори да ги попитам.
— И как се измъкват? — продължи да се интересува той.
— Казват — нацупено отговори тя, — че тези неща са извън възможностите на женския ум или пък, че се страхуват да не наранят деликатната ми чувствителност.
— А какви бяха въпросите ви?
Тя се оживи, но в разказа й се усещаше и огорчение.
— Попитах сър Елстън Грийли, който току-що се бе завърнал от дълго пътешествие, дали е бил в колониите, и той потвърди. Но когато го помолих да опише как изглеждат местните жители, как живеят, той запелтечи и успя най-накрая да ми каже, че темата за „диваците“ не да пред дами и че щяла съм да получа припадък, ако и си позволи да спомене нещо подобно.
— Техният външен вид и начинът им на живот зависят от обичаите на племето, към което принадлежат — започна Иън да отговаря на въпросите й. — Някои от племената са „дивашки“ според нашите схващания, докато според техните съвсем не е така, а някои племена са миролюбиви според всички човешки критерии…
Неусетно минаха два часа — Елизабет питаше и очарована слушаше разказите му, а той нито веднъж не
