отказа да й отговори или пък да се отнесе с пренебрежение към коментарите й. Разговаряше с нея като с равностоен събеседник и като че ли му доставяше удоволствие, когато тя се опитваше да спори. Бяха обядвали и отново се настаниха на канапето. Елизабет знаеше, че е крайно време да си тръгне, но въпреки това никак не й се искаше техният откраднат следобед да свърши.
— Все си мисля — сподели тя, когато той задоволи любопитството й за жените в Индия, които на публично място ходели с покрити глави, — че е много несправедливо, дето съм се родила жена и никога няма да разбера какво е приключение, и никога няма да посетя поне някоя от онези чудни страни. Дори да тръгна да пътешествам, ще ми бъде разрешено да отида само някъде, където е цивилизовано като… като Лондон.
— В привилегированото общество наистина всичко се решава според пола — съгласи се той.
— Въпреки че ние също имаме своя дълг — свенливо изрече тя. — И се твърди, че трябва да сме дълбоко удовлетворени от това.
— И в какво се състои вашият… дълг? — попита той, като влезе в тона й с характерната си ленива блестяща усмивка.
— Не е голяма философия. Основен дълг на една жена е да бъде съпруга, която по всякакъв начин да представлява безценна придобивка за своя съпруг. А дългът на мъжа е да прави каквото му се прииска и когато му се прииска, да е готов да защитава родината си, което по-скоро няма да му се наложи, докато е жив. Мъжете — осветли го — печелят чест и слава, като се жертват на бойното поле, а жените — като принасят себе си в жертва на брачния олтар.
Той се засмя и това й достави огромна радост.
— И което е доказателство, че нашата саможертва е неизмеримо по-голяма.
— Защо? — попита той през смях.
— Съвършено очевидно е — битките траят само няколко дни от седмицата, в най-лошия случай няколко месеца, докато бракът трае цял живот. А това пък ме навежда на една друга мисъл — продължи весело и без притеснение да говори.
— И каква е тази мисъл? — подкани я Иън усмихнат, без да откъсва поглед от нея.
— Според вас защо тогава ни наричат слаб пол? — очите им се срещнаха и тогава Елизабет осъзна колко скандални може би са за него някои нейни разсъждения. — Обикновено не се самозабравям — каза обезсърчено. Сигурно си мислите, че съм ужасно невъзпитана.
— Мисля — меко отвърна той, — че сте великолепна. — Дъхът й секна от искреността в дълбокия му глас. Наши се да каже нещо, което да върне непринудеността на приятелския им разговор, но успя само да въздъхне. — Освен това — продължи той тихо — мисля, че го съзнавате.
Това не беше повърхностно ласкателство на лондонските празноглавци и тя се изплаши. Плашеха я и тези златисти очи. После си каза, че е обърнала ненужно внимание на един комплимент.
— Струва ми се — опита се да отговори безгрижно, — че другаде трябва да потърсите женско великолепие.
— Защо говорите така?
Момичето вдигна рамене.
— Например снощи по време на вечерята. — Той озадачено я погледна, като че ли говореше на чужд език.
— Нима забравихте лейди Шарис Дюмон, нашата домакиня, онази прелестна брюнетка, за която се бяхте залепили.
Учудването му се превърна в шеговита гримаса:
— Ревност ли?
Елизабет вирна изящната си брадичка и поклати глава.
— А вие не изпитвате ли ревност към лорд Хауард?
Изпита известно задоволство, когато шеговитото му изражение изчезна.
— Онзи, който като че ли не може да разговаря с вас, ако не ви докосва ръката — поинтересува се с копринено мек глас. — Този ли беше лорд Хауард? Ако трябва да си призная честно, любов моя, през по- голямата част от вечерта се чудех на коя страна да сплескам носа му — към лявото или към дясното ухо.
Елизабет неволно се засмя.
— В случая нямам никаква вина — смееше се тя. — Между другото, след като не пожелахте да се дуелирате с лорд Евърли за това, че ви нарече измамник, едва ли бихте наранили нещастния лорд Хауард само защото е докосвал ръката ми.
— Не бих могъл ли? — попита с кадифен глас той.
— Става въпрос за два съвсем различни въпроса.
Не за пръв път Елизабет недоумяваше какво има предвид Иън Торнтън. Внезапно усети отново присъствието му като смътна заплаха; щом престанеше да играе ролята на галантен ухажор, се превръщаше в мрачен, тайнствен непознат.
— Сигурно минава три часът. Наистина трябва да тръгвам. — Тя се изправи и се зае да оправя блузката си. — Благодаря за чудесния следобед. Не, зная защо останах, не беше редно, но съм доволна, че… — Замълча и я обзе паника, когато и той се изправи.
— Наистина ли? — попита я нежно.
— Наистина какво?
— Знаете ли защо сте още тук с мен?
— Аз дори не зная кой сте! — повиши глас тя. — Зная къде сте пътували, но не зная нищо за семейството ви, за близките ви. Зная, че залагате огромни суми на карти, което не одобрявам…
— Аз също залагам огромни суми в кораби и товари. Това дали ще ме издигне във вашите очи?
— Освен това зная — продължи отчаяно тя, когато забеляза как погледът му стана топъл и чувствен, — с абсолютна сигурност зная, че ме карате да се чувствам много неудобно, когато ме гледате както сега.
— Елизабет — изрече той нежно, но решително — тук сте, защото сме влюбени.
— Каквооо? — възмути се тя.
— И след като се налага да знаете кой съм, отговорът много прост. — Иън едва я докосна по пребледнялата страна, после обхвана с длани главата й и много внимателно обясни: — Аз съм този, за когото ще се омъжите.
— О, Господи!
— Струва ми се, че е много късно за молитви — пресипнало я прекъсна той.
— Вие… вие трябва да сте полудели — прошепна с треперещ глас.
— Точно същото си мисля и аз — прошепна той, притисна устни към челото й и я привлече към себе си. Прегърна я леко, за да не я изплаши.
— Не беше в плановете ми, госпожице Камерън.
— О, моля ви — безпомощно изрече момичето. — Не е дръжте така с мен. Нищо не разбирам. Не зная какво желаете.
— Желая теб. — Той повдигна брадичката й, за да го погледне Елизабет и да разбере колко е сериозен. После тихо добави: — А ти желаеш мен.
Трепет разтърси тялото на Елизабет, когато устните му се доближиха към нейните и тя отчаяно затърси претекст да избегне онова, което със сърцето си знаеше, че неизбежно, и за което той я увещаваше.
— За благородната английска дама — разтреперана цитира тя наставленията на Лусинда — най-силното чувство е привързаността. Ние не се влюбваме.
Горещите му устни покриха нейните.
— Аз съм шотландец — прошепна. — Ние се влюбваме.
— Шотландец! — ахна тя, щом успя да поеме дъх. Той се засмя на спонтанния й ужас.
— Казах „шотландец“, а не разбойник.
Шотландец и отгоре на всичко комарджия! Хейвънхърст щеше да бъде разпродаден на търг, прислугата — уволнена, светът, който обичаше, щеше да се разпадне.
— Не мога, аз не мога да се омъжа за вас.
— Да, Елизабет — шептеше той, а устните му оставяха гореща диря по шията й, — можеш.
Целуваше ухото й, после докосна с език всяка извивка и гънка, докато напрежението у Елизабет не се
