не искахте да се събудите.
— Аз никога не искам да се събуждам, Бърта, и ти много добре го знаеш!
— Но тази сутрин беше много по-зле от обикновено. Казахте, че ви боли главата.
— Винаги казвам такива неща. Не зная какво говоря, когато съм в полусънно състояние. Готова съм да кажа какво ли не, за да изкопча няколко минутки сън повече. Знаеш го от години и въпреки това си успявала да ме събудиш.
— Но казахте — с много нещастен вид продължи да се оправдава жената, — че след като толкова много е валяло през нощта, няма да има екскурзия и не се налага изобщо да ставате.
— За бога, Бърта — извика Елизабет, като отметна завивките и стана енергично, което никога не й се бе случвало веднага след събуждане. — Казвала съм ти, че умирам от дифтерит, за да те разкарам, но без всякакъв резултат.
— Е, добре — рече Бърта и позвъни да приготвят банята, — когато ми ги разправяхте тези, лицето ви не беше бледо и горещо на пипане. И как ли щяхте да станете толкоз рано, като си легнахте в един и половина след полунощ.
Девойката се почувства гузна и отново се излегна.
— Не си виновна ти, че спя като мечок през зимата. Между другото, ако не са тръгнали за селото, няма ни какво значение дали съм се успала. — Тя се опитваше да се примири с факта, че ще прекара деня под един покрив с мъж, който само отдалеч, в стая, препълнена гости, можеше да я поглежда, от което всеки път сърце то й се вълнуваше, когато Бърта каза:
— Тръгнали са за селото. През нощта е имало повече гръмотевици, отколкото дъжд.
Елизабет затвори очи и въздъхна дълбоко. Часът бе единайсет, което означаваше, че Иън вече я очаква горската хижа.
— Добре тогава, ще ги настигна в селото. Няма за къде да бързам — твърдо реши тя, когато Бърта отвори вратата на слугините, които носеха ведра с гореща вода.
Минаваше обяд, когато Елизабет слезе по стълбите облечена с красив костюм за езда в прасковен цвят. Подходяща шапка с перо и ръкавици за езда до китки допълваха тоалета. От игралния салон се чуваха мъжки гласове, което означаваше, че не всички са отишли до селото. Елизабет се помая в коридора, тъй като й се искаше да надникне в салона, за да види дали Иън Торнтън се е върнал. Беше сигурна, че вече е тук, и тъй като не желаеше да го среща, тръгна в обратната посока и излезе през главния вход.
Застана пред конюшнята, докато слугата оседлае коня й, а през това време постепенно я обзе странно вълнение, тъй като не можеше да откъсне мислите си от образа на самотен мъж, очакващ в горска хижа жена, която нямаше да се появи.
— Ще потрайте ли конярчето да дойде с вас, милейди? — попита слугата. — Не сме толкоз много, пък гостите И а повечко и всички отидоха до селото да помагат, но скоро ще са връщат, ако желайте да изчакате. Ако пък не, пътят не е опасен, нищо няма да ви са случи. Нейно благородие все сама ходи до селото.
Онова, за което мечтаеше Елизабет, бе да препусне в галоп по селския път и да остави всичко зад себе си.
— Тръгвам сама — каза тя и му се усмихна приятелски, както се усмихваше на слугите в Хейвънхърст. — Когато и идвахме насам, минахме през селото. По главния път дотам има около пет километра, ако не се лъжа.
— Ъхъ — потвърди той. Една светкавица проряза мрачното небе и Елизабет обезпокоена погледна нагоре. Не й се оставаше тук, но не й харесваше и перспективата да бъде застигната от лятна буря.
— Съмнява ма, че ще завали до довечера — й каза главният коняр, когато видя, че тя се колебае. — Тъдява по туй време на годината все са гърми и святка. Тъй ли беше нощес, тъй беше, и ни капка дъжд не падна. И Елизабет не се нуждаеше от убеждаване.
Първата капка дъжд падна, когато бе изминала около километър и половина по пътя към селото.
— Прекрасно — каза тя на глас, дръпна поводите на коня и огледа небето. После го смушка и продължи да язди към селото. Но не изминаха и няколко минути, когато вятърът, който шепнеше в листата на дърветата, зафуча и изведнъж стана много студено. Започнаха да падат тежки капки дъжд, които бързо се превърнаха в порой. Не беше още съвсем мокра, когато забеляза пътечката, която се отделяше от главния път и водеше навътре в гората. Огледа се дали под дърветата не може да се подслони и смушка кобилата натам. Поне листата щяха да я заслонят.
Светкавици и гръмотевици зловещо разтърсваха небето и въпреки предвижданията на коняря бурята се разрази с пълна сила, но като типична лятна буря се усещаше, че скоро ще отмине. Кобилката също го усещаше и при всеки трясък потрепваше, но си беше кротка и покорна.
— Какво съкровище си ти — говореше й нежно Елизабет и я потупваше по якия хълбок, но всъщност си мислеше само за малката хижа, която сигурно се намираше в края на пътечката. Нерешително прехапа устни. Не можеше да прецени колко е часът. Сигурно минаваше един, така че Иън Торнтън отдавна трябваше да си е отишъл.
Размишлявайки, тя стигна до очевидното заключение, че е била прекалено суетна да си въобрази, че той е увлечен по нея. Снощи видя колко лесно му беше да флиртува с Шарис само час след като се целуваха в павилиона. Без съмнение за него е била само мимолетно забавление. Колко мелодраматична и глупава е, за да си въобрази, че самотен кръстосва стаята, без да сваля поглед от вратата! Та той е преди всичко комарджия и изкусен ухажор. Положително вече се бе върнал в къщата, за да си намери по- благоразположена компания, което едва ли щеше да го затрудни. И все пак, ако по някакво стечение на обстоятелствата той не си бе тръгнал, тя щеше да забележи коня му и тогава просто щеше да се обърне и да поеме към имението.
Съзря хижата след няколко минути. Разположена всред самата гора, къщичката изглеждаше като в приказките. Елизабет огледа местността, огъващите се дървета и надигащата се мъгла, но никъде не видя коня на Иън.
Сърцето й се разтуптя бурно с очакване и тревога, докато оглеждаше фасадата на малката, покрита със слама хижа, но скоро разбра, че няма причина да се вълнува, тъй като тук нямаше никого. „Ето колко дълбоко е било увлечението му към мен“ — мислеше си тя, отказвайки да си признае необичайната болка, която изпитваше.
Слезе от кобилата и я поведе към навеса зад къщата, където я завърза.
— Забелязала ли си колко непостоянни са жребците? — попита тя кобилата. — И колко глупаво се държат с тях женските? — допълни, чувствайки необяснима празнота. Също така осъзна колко нелогично постъпи. Нямаше намерение да идва тук, не искаше да го свари, а сега е едва се сдържаше да не закрещи от болка, че го няма.
Нетърпеливо развърза панделките на шапката си, свали я и я изтръска от водата, после бутна вратата, влезе и замръзна ужасена!
В другия край на малката стая, с гръб към нея бе застанал Иън Торнтън. Беше свел тъмнокосата си глава към веселите пламъци в огнището, ръцете си бе пъхнал и колана на бричовете си за езда, с ботушите си допираше решетката на огнището. Беше си съблякъл жакета и под тънката ленена риза прозираха мускулите му. Елизабет забеляза мъжествената красота на широките му рамене и тесния ханш.
Имаше нещо печално в позата му, както и фактът, че я беше чакал повече от два часа, което я накара да се разколебае, че не го е засягало дали тя ще дойде или не. Едва тогава видя масата. Забеляза колко е изящна: върху снежнобяла ленена покривка бяха подредени прибори от китайски порцелан в синьо и златно, очевидно взет от домакинството на Шарис. В средата на масата гореше свещ, имаше и бутилка вино, наполовина пълна, между подносите със студени ястия и сирене. Елизабет не бе подозирала, че мъж може да подреди маса за обяд. Жените правеха това. Жените и лакеите. Не и толкова привлекателен мъж, който караше женското сърце да полудява. Като че ли бе стояла няколко минути, а не секунди, преди той внезапно да се стегне, усетил присъствието й. Обърна се и изопнатото му лице се отпусна в кисела усмивка.
— Не сте особено точна.
— Нямах намерение да идвам — призна тя, като се мъчеше да изглежда уравновесена и да не се поддава на чара му. — Дъждът ме застигна на път към селото.
