— Милостиви боже! — изпъшка викарият. — Няма да можеш да виниш Елизабет, ако те намрази.
— Няма да й дам тази възможност — отвърна Иън с тон, който предупреди вуйчо му да не се намесва. — Ще наема агент, който да го открие, и едва след като разбера какво се е случило с него, ще й кажа.
Съвестта на Дънкан се разбунтува, но този път той отстъпи.
— Може би така е най-добре — неохотно се съгласи, като предчувстваше колко трудно Елизабет би простила на Иън това поредно и още по-тежко прегрешение. — А колко по-лесно би могло да бъде — въздъхна, — ако веднага бе разбрал какво се е случило с Елизабет. Познаваш толкова много хора от английското общество, защо нищо не са ти казали?
— Преди всичко заминах веднага след онзи случай и не бях в Англия почти една година. Освен това — презрително продължи Иън — в обществото, което само с чувство за хумор можеш да наречеш изискано, хората не говорят с теб за неща, които те засягат. Обсъждат ги с всеки друг, но не и с теб, и то ако може, веднага щом си обърнеш гърба.
Иън забеляза как загадъчно се подсмихна вуйчо му.
— Като оставим клюките настрани, смяташ ги за изключително горди, тиранични и самоуверени, така ли е?
— Да, повечето от тях са такива — отговори Иън кратко и тръгна по стълбището.
Когато викарият чу, че вратата му се затвори, така се разсмя, че чак раменете му заподскачаха, и изрече в празната стая:
— Иън, каквото и да правиш, ще трябва да приемеш титлата, роден си с необходимите характерни черти.
След миг стана сериозен, обърна очи към небето и с израз на огромно задоволство изрече:
— Благодаря Ти, Господи. Много дълго време Ти отне да отговориш на първата ми молитва — каза, имайки предвид помирението на Иън с дядо му, — но на молитвата ми за Елизабет Ти отвърна с чудна бързина.
18.
На четвъртия ден от своето пътуване към полунощ Иън най-после стигна в странноприемницата „Белият жребец“. Остави коня си на конярчето, влезе в кръчмата и подмина селяните, които пиеха ейл. Съдържателят, дебелак с мръсна престилка, хвърли преценяват поглед към скъпото и елегантно пътническо облекло на господин Торнтън, към мрачната му физиономия и силно телосложение. После много мъдро реши, че няма нужда да му иска предплата за стаята, тъй като хората от по-висшите класи обикновено се обиждаха.
Само минута, след като господин Торнтън бе поръчал да му сервират вечеря в стаята, съдържателят се поздрави за своята прозорливост, тъй като гостът му разпита за величественото имение на един от най- известните местни благородници.
— Колко е до имението Станхоуп Парк?
— Къде час езда, господине.
Иън се поколеба дали да отиде на сутринта без предупреждение, или преди това да изпрати съобщение.
— Искам сутринта да изпратя писмо — каза след кратко колебание.
— Мойто момче лично ще го отнесе. По кое време ще пожелайте да бъде доставено?
Иън отново се поколеба, но знаеше, че срещата е неизбежна.
— В десет часа.
Иън чакаше в трапезарията за по-лични гости, прел него имаше сервирана закуска, но той не я беше докоснал. Погледна часовника си. Пратеникът бе тръгнал преди три часа и отдавна трябваше да се е прибрал от Станхоуп, ако имаше отговор. Стана и унило отиде до камината. Нямаше представа дали дядо му е в Станхоуп, или вече е посочил друг наследник и сега не желаеше да го види като наказание за цяло десетилетие унизителни откази от страна на Иън. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждаваше, че навярно става въпрос за последното му предположение.
На вратата се появи ханджията и каза:
— Синът ми още не се е върнал, макар че времето мина. Ще пратя друг, господин Торнтън, ако до час време не се върне.
Иън го погледна и едва се сдържа да не му се сопне.
— Оседлай коня ми и го изведи — заръча той, без да е сигурен накъде ще поеме.
Всъщност предпочиташе бой с пръчки, пред това да пише на дядо си. А ето че се бе превърнал в отхвърлен просител, което го разяри.
Съдържателят се вторачи в гърба му с подозрително присвити очи. По принцип от мъжете, които пристигаха без каляска и без камериер, изискваше да му платят в аванс. В случая не го поиска от този странен гост, тъй като говореше с характерния заповеднически тон на богат джентълмен и защото дрехите му нравеха впечатление със своята елегантност. Но след като от Станхоуп Парк изобщо не се получи отговор, съдържателят премисли достойнствата на своя гост и щеше да го спре, преди да яхне коня си и да препусне, без да му плати.
Иън със закъснение забеляза, че съдържателят продължава да стои до вратата, и свъсено попита:
— Какво има?
— За платата, господине. Чакам да ми платите.
Алчните му очи станаха като палачинки, когато гостът му извади дебела пачка пари и му подаде необходимата за престоя сума.
Иън почака още трийсет минути и реши, че дядо му няма намерение да отговори. Крайно разгневен от загубата на ценно време, излезе от трапезарията с намерение да се върне в Лондон и да се опита да купи благоволението на Джулиъс Камерън, чичото на Елизабет. Мина през кръчмата, закопчавайки ръкавиците си за езда и не забеляза, че шумните селяни, които пиеха ейл, се умълчаха и зяпнаха благоговейно към вратата. Съдържателят, който само допреди секунда не сваляше очи от него, като че ли беше тръгнал да му краде калаените съдове, също зяпна Иън.
— Милорд! — извика той и сякаш обръщението не бе достатъчно, с широк жест посочи към вратата.
Иън вдигна поглед и погледна ханджията, който се кланяше почтително. После се обърна към входа, където двама лакей и един кочияш, облечени в официални зелено-златни ливреи, стояха изправени като на стража.
Кочияшът пристъпи и пред смаяните погледи на селяните се поклони дълбоко на Иън. Изкашля се и повтори посланието на херцога, което не можеше да породи съмнение у Иън за чувствата на дядо му или по отношение на неочакваната му визита:
— Негова светлост херцог Станхоуп ми нареди да предам сърдечните му поздрави на маркиз Кенсингтън… й също така да предам, че в Станхоуп Парк го очакват най-нетърпеливо в удобно за него време.
С обръщението „маркиз Кенсингтън“, херцогът обяви пред Иън и пред всеки, който беше в странноприемницата, че титлата му принадлежи. Това открито признание надмина всички очаквания на Иън и според него доказваше две неща: първо, че дядо му не се е озлобил от дългогодишните откази за помирение; и второ, че старият хитрец най-после ще тържествува със своята победа.
Това го подразни и той сдържано кимна на кочияша. После мина край зяпналите селяни, които с уважение поздравиха официално представения наследник на херцога, докосвайки шапките си. Екипажът в двора на странноприемницата беше другото доказателство за горещото желание на дядо му да го посрещне с полагащото му се великолепие. Вместо карета с кон беше изпратил екипаж с впряг от четири красиви коня. Иън си помисли, че с този жест навярно дядо му искаше да намекне колко дълго го е очаквал. Реши да не се занимава с това предположение. Не идваше за сдобряване, идваше за титлата на баща си. Нищо повече не искаше от стария херцог.
