приготвено, преди Иън да дойде.
Като се усмихна стеснително на Иън, икономът излезе.
— Как мислите — попита херцогът, — дали да не седнем, или ще продължим да се изпитваме кой по- дълго може да издържи прав?
— Нека да приключим с това изпитание — отговори с леден глас Иън.
Вместо да се обиди, каквото беше намерението на Иън, Едуард Ейвъри Торнтън гледаше своя внук и сърцето му се пръскаше от гордост при вида на този енергичен, силен мъж, който носеше неговото име. Повече от десетилетие Иън бе отказвал на Едуард една от най-високите титли в Англия и на негово място всеки би побеснял, но Едуард разпозна в този жест онази гордост и дръзко високомерие, присъщи на всеки мъж от рода Торнтън. При все че в момента тази гордост се противопоставяше на неговата, той бе решил да отстъпва докрай, за да спечели онова, което искаше най-много на този свят — своя внук. Искаше да получи от него поне уважение, ако не можеше да го заобича; искаше малко топло чувство, което да скъта в сърцето си. И искаше опрощение за греха си. Нуждаеше се от прошка повече от всичко. Отчаяно желаеше да му бъде простена най-голямата грешка, която допусна в живота си преди трийсет и две години, както и закъснялото признание пред сина си, че е сгрешил. Заради всичко това бе готов да изтърпи всичко от Иън, с изключение на незабавното му тръгване. Ако не можеше да получи друго от него — обич, уважение, или прошка — искаше той да му отдели съвсем малко от времето си, ден или два, дори само няколко часа, които да скъта в сърцето си като скъп спомен за тъжните дни, преди животът му да угасне.
С надеждата да спечели това време херцогът неопределено изрече:
— Предполагам, че за една седмица документите ще могат да се подготвят.
Иън пресуши чашата си и хладно заяви:
— Трябват ми днес.
— Има законни положения, които трябва да се спазят.
Иън, който в своята рискована работа всекидневно трябваше да се съобразява със законите, предизвикателно вдигна вежди.
— Трябват ми днес.
Едуард се подвоуми, въздъхна и кимна.
— Ще наредя на секретаря си да подготви документите, докато ние си поговорим. Работата е сложна и изисква време, ще са нужни поне няколко дни. Трябва да се уреди и въпросът с владенията, които по право ви принадлежат.
— Не желая нито имения, нито земи — презрително изрече Иън. — Нито пък пари. Ще взема само проклетата титла, тя ми стига, и това ще бъде всичко.
— Но…
— Вашият секретар сигурно е способен да подготви ясен документ с моето име като наследник, което ще му отнеме точно четвърт час. Пътувам за Бриншър и оттам за Лондон. Тръгвам веднага, щом документът бъде подписан.
— Иън — опита се да каже нещо Едуард, но реши повече да не настоява, тъй като видя, че е безсмислено. Гордостта и непреклонната воля, силата и решителността, които свидетелстваха, че Иън е негов внук, също така го правеха недосегаем за Едуард. Изненадан от желанието му да приеме титлата без принадлежащото й богатство, той се надигна от стола си вдървено и отиде да съобщи на своя секретар да подготви документа. Освен това му нареди да включи собствеността с основите приходи. Беше Торнтън преди всичко, и също имаше своята гордост. Щастието явно му се изплъзваше, но гордостта му оставаше. Иън щеше да си тръгне след час, но дарен с богатството и именията, които по рождение му принадлежаха.
Иън се бе загледал през прозореца, когато дядо му се върна.
— Уредено е — каза старият херцог и седна на своя стол.
Младият мъж се поотпусна. Една част от противната работа бе свършена. Той кимна, напълни отново чашата си и седна срещу дядо си.
След няколко дълги минути напрегнато мълчание херцогът каза:
— Разбрах, че е назрял моментът за благопожелания.
Иън се стресна. Годежът му с Кристина, който предстоеше да бъде развален, не беше публично оповестяван.
— Кристина Тейлър е прекрасна млада жена. Познавах дядо й, чичовците й и, разбира се, баща й, граф Мелбърн. Ще ви бъде чудесна съпруга, Иън.
— Тъй като многоженството е престъпление в тази страна, мисля, че този брак няма да бъде уместен.
Едуард отпи от шампанското си, доста изненадан, че информацията му е невярна, и попита:
— Мога ли да попитам коя е тогава щастливката?
Иън тъкмо щеше да го прати по дяволите, но нещо в забавените жестове на дядо му го притесни. Видя, че старият човек се накани да става.
— Не ми е разрешено да пия алкохол — с извинителен глас каза херцогът — Мисля, че трябва да си почина. Повикайте Ормсли, моля ви — пресипнало добави. — Той знае какво да направи.
Сцената, която последва, порази Иън. Само миг, след като го извика, Ормсли подкрепяше дядо му по стълбите. А след половин час пристигна лекар и се втурна към спалнята на херцога. Иън се настани да чака в гостната, като се опитваше да преглътне неприятното чувство, че е пристигнал, за да види как дядо му умира.
Когато лекарят се появи, изглеждаше по-спокоен.
— Стотици пъти го предупреждавам да не докосва алкохол — обезпокоен обясни. — Действа зле на сърцето. — Но сега е по-добре, почива си. След час-два можете да го навестите.
Иън не искаше да знае колко болен е той. Казваше си, че със стареца, на когото така поразително приличаше, нищо не го свързва и въпреки това за своя изненада попита:
— А колко му остава?
Лекарят разтвори ръце.
— Кой може да каже? Седмица, месец, година, а може и повече. Сърцето му е слабо, но волята му е силна, а сега повече от всякога — продължи той.
— Какво искате да кажете с това „повече от всякога“?
Лекарят изненадано се усмихна.
— Защото искам да кажа, че вашето идване означава много за него, милорд. Оказа му страхотно въздействие и ако трябва да съм точен, не е страхотно, а чудотворно. Обикновено ме ругае, когато е болен. Днес само дето не ме прегърна, толкова радостен беше, когато ми съобщи, че сте тук и защо сте тук. Всъщност заповядано ми е „да ви хвърля едно око“ — продължи той е поверителния тон на стар семеен приятел. — Въпреки че не ми е заръчано да ви казвам, разбира се. — И като се усмихна, добави: — Смята, че сте „красив дявол“.
Иън не реагира на тази изумителна новина.
— Довиждане, милорд — каза докторът. После се обърна към сестрите на херцога, които притеснено се навъртаха в коридора. — Дами — поклони им се той и си тръгна.
— Веднага ще се кача при него — съобщи Хортенз. И като се обърна към Черити строго й заръча: — Не отегчавай Иън с твоето дърдорене. И не се меси — добави тя с необяснимо заплашителен тон.
През следващия час Иън снова напред-назад, а старицата го наблюдаваше с голям интерес. Губеше ценно време. При тази бързина Елизабет щеше да роди първото си дете, преди той да се добере до Лондон. А преди да отиде при чичо й, имаше нелеката задача да се срещне е бащата на Кристина, за да прекрати годежа и предбрачните споразумения.
— Няма да си тръгваш днес, нали, мило момче? — внезапно изчурулика Черити.
— Страхувам се, че се налага, мадам — въздъхна нетърпеливо Иън.
— Той ще остане с разбито сърце.
Младият мъж се въздържа да каже на престарялата дама, че се съмнява херцогът да има сърце, което да бъде разбито.
— Ще оцелее — заяви.
След това тя така се вторачи в него, че Иън се зачуди дали е побъркана, или се опитва да го
