хипнотизира. „Побъркана е“ — реши, когато тя се изправи и настоя да му покаже някакъв паун, който баща му бил рисувал като малък.
— Някой друг път може би — отказа той.
— Наистина мисля — каза тя по нейния смешен маниер, с наклонена на една страна глава като птиче, — че трябва сега да го видиш.
Отначало Иън искаше да откаже, но после прие. Така времето щеше да мине по-бързо. Тя го поведе по коридора и влязоха в стая, която, изглежда, беше личният кабинет на дядо му. Старицата се замисли с пръст на устните.
— Къде ли беше тази рисунка? — чудеше се тя с невинно и смутено изражение. — О, да — каза със светнало лице, — спомних си. — И като изприпка до бюрото, заопипва под едното чекмедже за тайната ключалка. — Ще се възхитиш, сигурна съм. Къде се дяна тази ключалка? — продължи да си мърмори. — Ето я! — възторжено възкликна възрастната дама и лявото чекмедже щракна.
— Ще я намериш точно тук — каза и посочи широко отвореното чекмедже. — Просто трябва да се поразровиш малко из тези документи и ще я откриеш, сигурна съм.
Иън не би си разрешил да рови из личните вещи на друг човек, но Черити не страдаше от подобни угризения. Пъхна ръце в чекмеджето и извади куп документи, които пусна върху бюрото.
— И сега какво търсех? — чудеше се тя, като ги разпределяше. — Очите ми не са като едно време. Виждаш ли птицата между тези листове, мили Иън?
Иън нетърпеливо се взираше в часовника и когато погледна към разпилените листове върху бюрото, се вцепени. Срещу него се мъдреше собственият му образ на безброй скици, в най-различни пози и в най- различни моменти от живота му. Ето го на щурвала на първия кораб от неговата флотилия… пред църквата в Шотландия с едно от селските момичета, което го гледаше… Иън на шест години надуто язди своето пони… Иън на седем години, на осем… девет… десет. Освен скиците имаше и много донесения за Иън, някои съвсем скорошни, други свидетелстваха за живота му чак до детството.
— Там ли е птицата, скъпо момче? — невинно попита Черити, като се взираше в лицето му вместо в разпръснатите скици върху бюрото.
— Не.
— Тогава трябва да е в учебната стая! Ама, разбира се — изчурулика тя, — точно така. Как можах, би казала Хортенз, да направя такава глупава грешка!
Иън откъсна очи от доказателствата, че неговият дядо е следил живота му почти от деня на раждането му — със сигурност от момента, в който е излязъл вън от къщата — и я погледна, като каза шеговито:
— Хортенз не е много проницателна. Аз бих казал, че сте хитра като лисица.
Тя му се усмихна и сложи пръст на устните си.
— Нали няма да й кажеш? Толкова се радва да си мисли, че е по-умната.
— От къде има той рисунките? — попита Иън.
— Една жена от селото, която живеела близо до вас, е нарисувала повечето. И когато ти тръгна по света, той нае един художник. Оставям те тук на тишина и спокойствие.
На Иън му беше ясно, че го остави, за да разгледа и другите документи.
Известно време стоя нерешително, после бавно седна и започна да преглежда поверителните доклади, които се отнасяха за самия него. Всичките бяха писани от някой си господин Едгар Норуич. Постепенно ядът, който изпита към дядо си, заради това оскърбително нахлуване в личния му живот, се стопи. Дори му стана приятно, тъй като почти всеки доклад започваше с обяснения, от които Иън подразбра, че дядо му е негодувал, когато в сведенията не е имало подробности от всекидневието на внука му. Писмото най-отгоре на купчинката започваше така:
Моля за извинение, Ваша Светлост, за неволния пропуск от моя страна да спомена, че господин Торнтън наистина от време на време пали пура…
Следващото започваше по подобен начин:
Не разбрах, Ваша Светлост, че бихте искали да узнаете как се е представил неговият кон на надбягванията — той спечели.
По вида на изпомачканите листа, Иън разбра, че са четени многократно, както и от някои забележки на агента разбра, че дядо му се е гордял със своя внук.
Имам удоволствието да ви съобщя, Ваша Светлост, че младият Иън е отличен ездач…
Напълно съм съгласен с Вас, както и с много други, че господин Торнтън е истински гений…
Уверявам ви, Ваша Светлост, че вашето притеснение относно дуела е неоснователно. Бил е ранен леко в ръката, нищо повече.
Иън прелистваше писмата и неусетно за самия него стената, която бе издигнал пред дядо си, взе да се пропуква.
Когато Иън е бил единайсетгодишен, с нехарактерно раздразнение агентът пишеше:
Ваша Светлост, предложението ви да намеря лекар, който да прегледа тайно болното гърло на малкия Иън, надминава границите на разума. Дори да открия лекар, който да се представи за случаен пътешественик, не виждам как ще прегледа детето, без да събуди подозрения.
Минутите се изнизаха, станаха час, докато пред изумения поглед на Иън се разгръщаше целият му живот — от постиженията до малките му прегрешения. Хазартните му увлечения с печалбите и загубите редовно бяха документирани; всеки нов кораб в неговата флотилия бе описан и изобразен на скица; финансовият му успех по минути бе отчитан в най-големи подробности.
Иън бавно прибра документите в чекмеджето, излезе и затвори вратата след себе си. В коридора го пресрещна Ормсли, който му предаде, че херцогът желае веднага да го види.
Когато влезе, видя дядо си, настанен във фотьойл до камината, загърнат в халат, а изразът му беше изненадващо строг.
— Изглеждате — неуверено каза Иън, тъй като се ядоса от облекчението, което почувства — много по- добре.
— В живота си не съм се чувствал по-добре — потвърди херцогът, но дали беше така или това бе проява само на неговата воля, както спомена лекарят, Иън не беше сигурен. — Документите са готови — продължи дядо му. — Вече ги подписах. И… позволих си да поръчам да ни сервират закуска тук с надеждата, че ще я споделите с мен, преди да си заминете. Нали все пак ще трябва някъде да хапнете.
Иън се подвоуми, после кимна и херцогът видимо се отпусна.
— Чудесно — засия той и подаде на Иън документа и перо. С огромно задоволство видя, че внукът му го подписа, без да го чете, и по този начин неволно получи не само титлата на баща си, но и всички принадлежащи й владения.
— Та за какво говорехме? — каза, когато Иън му върна документа.
Младият мъж продължаваше да мисли за бюрото, претъпкано с негови изображения и сведения, в които беше запечатан всеки миг от живота му, и затова безизразно погледна дядо си.
— О, да — сети се херцогът, докато той сядаше срещу него, — обсъждахме бъдещата ви съпруга. Коя е щастливката?
Иън се облегна удобно и замислено се вгледа в него, вдигайки едната си вежда с насмешка.
— Нима не знаете? — с хладен тон попита той. — Аз зная от пет дни. Или господин Норуич отново е занемарил кореспонденцията!
Дядо му се сгърчи и като че ли се състари.
— Черити — тихо изрече той. Въздъхна и погледна Иън. В очите му имаше и гордост, и настоятелна молба.
— Сърдите ли се?
