Въпреки хладната си незаинтересованост Иън усети, че го завладява призрачното минало, щом кочияшът мина през портите и подкара по алеята на имението, което за баща му е било дом, преди да се ожени на двайсет и три години. Почувства носталгия и в същото време ненавистта му към тираничния аристократ, които бе обезнаследил сина си и го бе изхвърлил оттук, се засили. С критично око огледа спретнато поддържания парк и огромната каменна сграда с безброй комини. На повечето хора замъкът Станхоуп Парк щеше да им се стори внушителен; на Иън му се видя отживяла времето си, безредно разпръсната постройка, вероятно с остра нужда от модернизация и наполовина не така красива като неговата къща.
Кочияшът спря пред парадното стълбище и преди Иън да слезе, престарял иконом с обичайното черно облекло отвори вратата. Бащата на Иън рядко бе споменавал своя баща, както и имението и владенията, които бе загърбил. Но за прислужниците, към които е бил особено привързан, му бе разказвал много. Иън погледна към слизащия по стълбите иконом и от разказите на баща си се сети, че това трябва да е Ормсли. Именно той го спипал как тайничко си пийвал в сеновала от най-хубавия френски коняк в Станхоуп, когато бил едва десетгодишен. Също така именно Ормсли поел върху себе си вината за липсващия коняк и безценната гарафа, признал си, че бил толкова пиян, че не помнел къде я е оставил.
В момента икономът имаше вид на човек, който ей сега ще се разплаче, а влажните му избледнели очи оглеждаха лицето на Иън.
— Добър ден, милорд — произнесе той напевно-официално, но впечатлението на младия мъж беше, че едва се сдържа да не го прегърне възторжено. — И… и ще разрешите ли да кажа… — Престарелият човек пресипна от вълнение и се изкашля. — И ще ми разрешите ли да кажа колко е хубаво… колко много, много е хубаво, че сте тук в… — Икономът се задави, изчерви се и Иън забрави на мига колко е гневен на дядо си.
— Добър ден, Ормсли — отговори Иън и се усмихна, когато видя какво върховно удоволствие се изписа на сбръчканото лице на стареца от факта, че знае името му. Предусети, че икономът ще се поклони още веднъж, и му подаде ръка, за да принуди дългогодишния прислужник да се ръкува.
— Вярвам — пошегува се мило Иън, — че си надвил своя навик да се глезиш с френски коняк.
Избледнелите старчески очи блеснаха като диаманти при това доказателство, че бащата на Иън не го е бил забравил.
— Добре дошли у дома си. Добре дошли у дома си най-после, милорд — развълнувано каза Ормсли и отдръпна ръката си.
— Ще остана само няколко часа — отвърна Иън спокойно и на лицето на иконома се изписа разочарование. Но после се съвзе и въведе Иън в голямо фоайе, облицовано с дъбова ламперия. Малка армия от лакей и прислужнички се спотайваха наоколо, като се правеха, че са заети с някаква работа. Оглеждаха Иън бързо, после си разменяха доволни усмивки. Той бе така погълнат от мисълта за предстоящата среща с дядо си, че усещаше изпитателните погледи, но не забеляза, че някои от слугите си бършеха очите с кърпички.
Ормсли го поведе към голяма двойна врата в дъното на дълъг коридор, а Иън се стараеше да запази самообладание преди първата си среща със своя дядо. Дори като дете рядко си бе разрешавал слабостта да мисли за него. В тези случаи винаги си бе представял, че си приличат с баща му — среден на ръст, с мека кестенява коса и кафяви очи. Ормсли отвори вратата на кабинета с претенциозен жест, Иън влезе и се отправи към мъжа, който доста трудно стана от стола, на който седеше. И в момента, в който мъжът се изправи и се обърна към него, Иън изпадна в шок: не само че беше висок колкото него, но и за свое най- голямо възмущение осъзна, че приликата помежду им е поразителна, докато с баща си почти не си приличаха.
Херцогът също го изучаваше и очевидно дойде до същото заключение, въпреки че реакцията му бе съвсем различна — усмихна се, като усещаше раздразнението на Иън при откритието колко много си приличат.
— Не знаехте ли? — попита с плътен баритонов тембър, почти същия като на Иън.
— Не — отсече той, — не знаех.
— Тогава имам предимство пред вас — изрече херцогът и като се подпираше на бастуна си, се вгледа още по-изпитателно от иконома в лицето на Иън. — Виждате, че аз знаех.
Иън пренебрегна вълнението му.
— Ще бъда съвсем кратък — започна той, но дядо му вдигна издължената си аристократична ръка.
— Иън, моля ви — пресипнало каза и кимна към стола срещу себе си. — Очаквах този момент по-дълго, отколкото можете да си представите. Не лишавайте, умолявам ви, един старец от удоволствието да посрещне с добре дошъл изгубения си внук.
— Не съм дошъл тук, за да изглаждам семейните вражди — грубо изрече Иън. — Ако зависеше от мен, кракът ми нямаше да стъпи в тази къща.
Дядо му се притесни от тона му, но продължи да говори спокойно:
— Предполагам, че сте дошли да получите онова, което по право е ваше — започна, но един повелителен женски глас накара Иън да се обърне. На дивана седяха две възрастни дами, чиито крехки фигури почти се губеха всред безброй възглавнички.
— Наистина, Станхоуп — обади се едната с изненадващо енергичен глас, — как очакваш от момчето да бъде вежливо, след като сам ти забрави добрите маниери? Дори не му предложи нещо освежително, нито пък го уведоми за нашето присъствие. — Тъничка усмивка заигра на устните й, като погледна смаяния Иън. — Аз съм твоята пралеля Хортенз — уведоми го тя с царствен жест. — Запознахме се преди няколко години в Лондон, но ти очевидно не си спомняш за мен.
След като бе срещнал веднъж съвсем случайно двете си пралели, Иън не беше изпитал към тях нито неприязън, нито привързаност. Поклони се вежливо на старицата, а тя кимна към сивокосата дама до себе си, която изглежда бе задрямала.
— А тази особа, може би си спомняш, е сестра ми Черити, другата ти пралеля, която както обикновено пак е задрямала. От възрастта е, нали разбираш?
Сивокосата главица изведнъж се изправи и две сини очи се ококориха обвинително срещу Хортенз.
— Аз съм само четири години по-голяма от теб, Хортенз, и от твоя страна е много подло да го напомнящ на всеки — обидено възкликна тя, после видя Иън и усмивка озари лицето й. — Иън, мило момче, спомняш ли си за мен?
— Разбира се, мадам — каза Иън, но тя го прекъсна, като триумфално се обърна към сестра си:
— Видя ли, Хортенз, той си спомня за мен и знаеш ли защо, защото макар и да съм малко по-възрастна от теб, не съм остаряла колкото теб през последните години! — каза тя и погледна с надежда Иън.
— Съветвам ви — сухо изрече дядо му — да не отговаряте на този въпрос. Дами — строго се обърна той към сестрите си, — с Иън имаме много въпроси за обсъждане. Обещах ви да го видите, щом пристигне. Сега ви моля да ни оставите да си свършим работата, а после ще дойдете при нас за чая.
За да не ги разстройва, Иън не им каза, че много преди времето за чай ще си е тръгнал. Двете се изправиха и Хортенз му поднесе ръката си за целувка, на което той се подчини. Обърна се към Черити със същото намерение, но тя му подаде страната си.
Щом дамите излязоха, атмосферата отново се напрегна. Дядото и внукът се гледаха — двама непознати, които нямаха нищо общо помежду си освен поразителната физическа прилика и кръвта, която течеше във вените им. Херцогът беше абсолютно спокоен, със строга аристократична осанка, но очите му бяха изпълнени със сърдечност; Иън бе нетърпелив, изразът му — студен И решителен. Като че ли двамата мъже водеха мълчалива битка. Най-накрая херцогът отстъпи, като че ли призна Иън за победител.
— Мисля, че случаят заслужава шампанско — наруши мълчанието той и се накани да позвъни.
Ръката му замръзна от грубия отговор на внука му:
— Случаят заслужава повече решителност.
Това, че за Иън срещата не беше повод за празнуване, не отчая херцога. И отново с примирение дръпна звънеца, като се усмихна многозначително.
— Пиете скоч, нали? — попита.
Изненадата на Иън, че старецът знае какво питие предпочита, бе затъмнена от удивлението му, когато Ормсли влетя на секундата в кабинета, понесъл сребърен поднос, на който имаше гарафа скоч, бутилка шампанско и две подходящи чаши. Икономът или беше ясновидец, или имаше крила, или всичко бе
