плат.
— Но какво да кажа на лейди Мичъм? — притесняваше се шивачката.
— Ще й кажеш — кисело й отговори модистката, — че мосю Торнтън, не, маркиз Кенсингтън е казал, че този цвят ще направи тена й твърде блед.
25.
„Хейвънхърст е прелестно имение“ — помисли си Иън, когато каретата мина под каменната арка на входа, но съвсем не беше така величествено, както си го представяше от разказите на Елизабет. Порталът бе олющен, от друсането разбра, че настилката на алеята има нужда от ремонт, а великолепните стари дървета трябваше да бъдат окастрени. Когато сградата се показа, Иън, който имаше познания по архитектура, определи стила й като чиста готика с примеси на късна английска готика. От комбинацията се бе получила радваща окото гледка, но един съвременен архитект сигурно веднага щеше да се отправи към чертожната дъска, за да подготви реконструкциите.
Нисичък лакей отвори вратата и го огледа нагло, после го зяпна свадливо. Иън престана да обръща внимание на странното поведение на слугите на Елизабет и се загледа в тавана с гредоред, после в стените, където множество светли петна показваха къде са висели картините. Нямаше персийски килими по пода, нямаше и скъпи изящни предмети по масичките, всъщност бяха останали само малко хубави мебели. Сърнето му се сви и от чувство за вина, и от възхищение заради достойното й и гордо поведение, което заблуди дори него.
По едно време осъзна, че лакеят продължава да го зяпа, сведе поглед към доста по-ниския от него човек и каза:
— Господарката ти ме очаква, кажи й, че съм пристигнал.
— Тук съм, Арон — долетя нежният глас на Елизабет и Иън се обърна. Щом я погледна, забрави и лакея, и състоянието на имението, и всички архитектурни познания. Беше облечена в семпла небесносиня рокля от ефирна материя, тежките й къдрици бяха прихванати с панделка в същия цвят. Стоеше в дъното на коридора божествено ведра, с ангелска усмивка.
— Какво ще кажете? — попита тя, изпълнена с очакване.
— За какво? — пресипнало попита той и тръгна към нея, като едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си.
— За Хейвънхърст — подсети го тя с чистосърдечна гордост. За ремонти и мебелировка не си струваше да се говори и за Иън само едно имаше смисъл — да я прегърне и да й поиска прошка, тъй като причината за лошото състояние на къщата бе той. Но знаеше, че ще я засрами и обиди, затова каза съвсем искрено:
— Онова, което видях, е много живописно.
— А искате ли да видите и останалото?
— Да, с най-голямо удоволствие — с пресилен ентусиазъм отвърна той, което си струваше само заради радостта й.
— А къде са Таунсендови? — попита той, като се запътиха към стълбището. — Не видях каретата им.
— Не са пристигнали още.
Иън не се лъжеше, когато предположи, че приятелят му нарочно закъснява, и си отбеляза да му благодари.
Елизабет му показа цялата къща, спасявайки го от отегчение с очарователни разкази за някои от едновремешните обитатели, после го изведе пред къщата и му посочи най-далечния край на ливадата.
— Ето там са били стените на замъка и ровът, който, разбира се, е бил пълен с вода. Цялата тази област е била външният двор на замъка, защитен от стените. Тук са били добитъкът, складовете с провизии, всичко за нуждите на обитателите. А ей там — показа тя, когато заобиколиха къщата — бил паднал от коня си третият граф Хейвънхърст, после убили коня заради престъплението му. Бил е злонравен — допълни тя с усмивка.
— Очевидно — усмихна се и Иън, който изгаряше от желание да я целуне. — Как така е паднал от своя кон в своя двор?
— О, това ли? — попита тя. — През Средновековието са се упражнявали с въртяща се мишена — започна да обяснява тя на Иън, чиито познания по средновековна история бяха не по-малко от архитектурните, — която представлявала манекен, монтиран в ос, с изнесена настрана ръка. Там заканвали торбичка с пясък и при несръчен удар торбичката с пясък удряла рицаря по гърба и в повечето случаи той падал от коня.
— И доколкото се досещам, това се е случило на третия граф — рече Иън, когато се запътиха към най- голямото дърво в края на ливадата.
— Точно така — потвърди тя. Когато стигнаха до дървото, сключи ръце на гърба си. Имаше вид на чаровно малко момиченце, което има тайна. — А сега погледнете нагоре!
Той погледна и се засмя от удоволствие. Над главите им, в клоните на дървото, се криеше огромна и доста необикновена къщичка.
— Вашата ли е?
— Да.
Той бързо прецени здравината на стъпалата, заковани в дървото.
— Вие ли ще се качите първа или аз?
— Шегувате се!
— След като нахлухте в моята, не виждам причини аз да не нахлуя във вашата.
Дърводелците бяха свършили хубава работа, отбеляза Иън, когато се качиха и влязоха в къщичката. Всичко вътре бе направено според ръста й, но и сега човек можеше да стои изправен.
— Какво има в онази кутийка?
— Аз също се опитах да си припомня, когато попаднах на вашата. Точно както си мислех — каза тя, след като отвори капака, — куклата ми и кукленското сервизче за чай.
Иън се усмихна на куклата, после на нея, но си представи малкото момиченце, което бе живяло самотно в привиден разкош. Куклите са й били семейството, а слугите — приятели. За разлика от нейното детството на Иън беше далеч по-забавно.
— Остана само още едно нещо да ви покажа — каза му тя, след като слязоха. Тръгнаха към къщата, заобиколиха я и спряха. Елизабет с грациозен жест посочи ширналата се градина пред тях. — А това е моят принос към Хейвънхърст — гордо заяви.
Иън онемя. Пред него се простираше най-великолепната цветна градина, която бе виждал.
Наследниците на Хейвънхърст бяха строили и прибавяли камъни и хоросан, но Елизабет бе дарила имението с поразителна красота.
— Когато бях малка — довери му тя, загледана към полегатите градини и към меко заоблените хълмове в далечината, — си мислех, че това е най-красивото място на света. — Но се почувства леко притеснена от тази интимност и попита: — А кое е най-красивото място, което сте виждали?
Иън откъсна поглед от ширналата се пред очите му красота и погледна красивото създание до себе си.
— Всяко място — дрезгаво рече той, — където сте вие. Иън забеляза как страните й поруменяха от удоволствие, но когато проговори, гласът й бе унил.
— Не е разрешено да ми говорите подобни неща, нали разбирате, аз ще спазя нашето споразумение.
— Зная, че ще го спазите — потвърди той, едва сдържайки се да не признае любовта си, в която тя все още нямаше да повярва. После добави: — Между другото условията ограничават мен, не вас.
Тя погледна встрани, за да скрие смеха си.
— Бяхте доста снизходителен. Най-накрая настоях за отстъпки, за да видя докъде ще стигнете.
Иън, който бе натрупал състояние през последните четири години в резултат на различни търговски операции, беше всеизвестен с уменията си да преговаря. Нейното изявление наистина го изненада.
— Дадохте ми да разбера, че всяка отстъпка е изключително важна за вас и ако не се съглася, ще се откажете от всичко.
