знаеше какви са мотивите му или пък чувствата му; за своите също не бе съвсем наясно. Знаеше само, че сериозното му красиво лице с изваяни черти, безцеремонните му очи винаги я караха да се чувства енергична и жизнерадостна, Знаеше, че обича да я целува и че тя много обича той да я целува. Освен физическата му красота у него имаше още нещо, което неустоимо я привличаше. От първия миг на тяхното запознанство Елизабет почувства, че зад изисканите маниери той притежава душевна дълбочина, каквато у повечето хора липсва.
— Толкова ми е трудно — прошепна тя, — не зная нито какво чувствам, нито какво да мисля. И най- лошото е, че това няма никакво значение — едва ли не тъжно прибави тя, — защото аз се влюбвам в него, започвам да го обичам. — Отвори очи и погледна Алекс. — То се случва и аз не мога да го спра. То се случи още тогава, преди две години и аз не устоях. Разбираш ли — каза тя с тъжна кротка усмивка, — ще ми бъде много по-добре, ако и ти го заобичаш поне малко.
Алекс взе ръцете й в своите.
— Щом го обичаш, значи той е най-добрият от всички мъже. Оттук нататък ще се постарая да видя хубавите му качества. — И след кратко колебание се реши да попита: — Елизабет, а той обича ли те?
— Каза, че ме желае и че иска деца.
Александра се почувства неловко.
— Моля, какво каза той?
— Че ме желае и че иска деца.
На приятелката й й стана смешно.
— Не си ми го казала. Това много ме окуражава — закачи я тя, а лицето й поруменя.
— Мен също — призна Елизабет и я погледна изпитателно.
— Елизабет, едва ли сега е най-подходящото време да поговорим за това… всъщност — продължи Алекс и лицето й още повече пламна, — винаги е неудобно да се разисква този въпрос… Лусинда обяснявала ли ти е как се зачеват децата?
— Разбира се — без колебание изтърси девойката.
— Много добре, иначе аз трябваше да ти го обясня, защото няма да забравя моята реакция, когато го разбрах. Гледката не беше особено приятна — смееше се тя. — Но пък ти винаги си била по-умна от мен.
— Изобщо не мисля така — отвърна Елизабет, като се чудеше какво толкова има, та чак да се изчерви приятелката й. — Децата, беше отговорила Лусинда на нейния въпрос, се зачевали, когато мъжът целувал жена си в леглото. Първият път боляло. Целувките на Иън понякога я изтощаваха, но никога не я заболяваше и на нея безумно й харесваха.
Елизабет не искаше да споделя чувствата си докрай, защото това нямаше да остане незабелязано от Иън.
Той нищо не забеляза. Но когато взеха да играят на карти по предложение на Елизабет, Иън усети как поведението и на двете дами към него омекна.
— Ще разбъркате ли картите и ще раздадете ли? — попита Елизабет. Той кимна и тя му подаде тестето. Той взе да го разбърква и тя се загледа абсолютно очарована, тъй като картите като че ли оживяваха в ръцете на Иън — политаха, после се подреждаха в спретната купчинка и пак политаха между пръстите му.
— На какво бихте искали да играем? — попита той.
— Бих искала да видя как мамите — импулсивно каза Елизабет и му се усмихна.
Ръцете му замръзнаха, очите му се впериха в лицето й.
— Моля?
— Исках да кажа — объркано започна тя, а той разбъркваше картите и не сваляше поглед от нея, — онази вечер у Шарис някой спомена, че е възможно да се изтегли карта отдолу на тестето и аз все съм се чудила дали вие… дали това е възможно… — Тя потрепери, щом осъзна, че го е засегнала. — Моля да ме извините — промълви. — Беше ужасно от моя страна.
Иън прие извинението с леко кимване, а пък Алекс веднага подхвърли:
— Защо не наречем чиповете по шилинг?
Иън, без да промълви, веднага раздаде картите. Елизабет беше невероятно сконфузена, прехапа устни и не смееше да погледне към него. Взе първата си ръка — бяха четири попа.
Погледна към Иън, но той се бе задълбочил в своите карти.
Тя спечели три шилинга.
Той й плъзна тестето, но Елизабет отказа да раздава.
— Мразя да раздавам. Винаги изпускам карти и Селтън казва, че това много дразнело. Бихте ли ги раздали вместо мен?
— С удоволствие — каза Иън равнодушно и Елизабет със свито сърце разбра, че той още й е обиден.
— А кой е Селтън? — поинтересува се Джордан.
— Селтън е нашият коняр, с когото играя карти — обясни Елизабет и взе картите си.
Бяха четири аса.
Най-после разбра и в очите й трепна радост, когато погледна годеника си. Той изглеждаше равнодушен, нищо у него не подсказваше, че случката е необичайна.
Лениво изтегнат на стола си, с безразличие попита:
— Искате ли да изчистите картите и да изтеглите друга, Елизабет?
— Да — отговори тя и също стана сериозна. — Трябва ми още едно асо.
— Асата са само четири — спокойно й обясни той и толкова невъзмутимо, че тя се разсмя и пусна картите си.
— Вие сте абсолютен шарлатанин — задъхана успя да произнесе тя, но лицето й грееше от възхита.
— Благодаря, скъпа — нежно отвърна той. — Щастлив съм, че най-сетне мнението ви за мен се потвърди.
Смехът й секна и тя се изчерви. Един джентълмен не проявяваше своята нежност пред други хора, а още по-възпитано би било, ако изобщо не я прояви. „Аз съм шотландец — някога й беше прошепнал дрезгаво той. — Ние проявяваме чувствата си.“ Таунсендови разговаряха и така бе по-добре, защото Елизабет не можеше да откъсне поглед от него, освен това бе като парализирана. И в този миг едва не се хвърли в ръцете му. Той го почувства и изразът му я накара да се разтопи.
— Струва ми се — подсмихна се Джордан и деликатно наруши очарованието им, — че си губим времето с почтени занимания.
Погледът на Иън неохотно се откъсна от лицето на Елизабет и той заинтригуван се усмихна на Джордан.
— Какво си наумил? — попита той и плъзна тестето към него, а Елизабет върна несправедливо спечелените чипове.
— С твоята дарба да раздаваш каквито си щеш карти можем да преметнем половин Лондон. И ако някоя от нашите жертви има нахалството да протестира, Алекс ще го погне с шпагата, а Елизабет ще го застреля, преди да се е усетил.
— Идеята не е лоша. А каква ще бъде твоята роля?
— Да ни измъкне от затвора за длъжници — засмя се Елизабет.
— Точно така.
Иън тръгна за странноприемницата „Зелен лист“, където възнамеряваше да прекара нощта, преди да продължи към своя дом, а Елизабет се зае да изгаси свещите и да оправи гостната. В една от спалните за гости Джордан погледна жена си, която изглеждаше изморена и замислена.
— И сега какво ще кажеш за прочутия маркиз Кенсингтън?
Очите й блеснаха, щом го погледна.
— Ще кажа — меко отвърна тя, — че макар и у него да има нещо вдъхващо страх, готова съм да повярвам, че наистина ти е братовчед.
— Благодаря ти, скъпа — с нежност каза той, имитирайки Иън. — Щастлив съм, че най-сетне мнението ти за мен се потвърди.
