че усеща опасността и се опитва да предпази себе си и ездача си от нараняване. Вик на ужас се изтръгна от гърдите на графа, след като напрегна взор в мрака и видя, че отвъд поваленото дърво има стръмна урва.
— Дженифър,
Изплашена, тя заби пети в хълбоците на животното, пришпорвайки го до краен предел, след което Тор направи огромен скок. Писъкът на Дженифър процепи тишината на нощта почти в същия момент, когато тя изгуби равновесие и се хлъзна от политащия във въздуха кон, хващайки се за миг за развятата му грива, преди да се строполи върху поваленото дърво. После се чу друг звук — от тупването на едро животно в камъните на стръмната урва, където то започна да се търкаля надолу към смъртта си.
Дженифър тъкмо се изправяше несигурно сред клоните на падналия ствол, когато Ройс скочи в движение от коня си и отиде до ръба на пропастта. Тя отметна косата от очите си и видя, че пред нея няма нищо, освен чернота и ефирен нощен въздух. Преследвачът й бе застанал на ръба на урвата и се взираше в нейните дълбини, а лицето му изглеждаше по-твърдо от гранит. Девойката бе толкова шокирана и объркана, че не направи и най-малкия опит да се възпротиви, когато той я стисна болезнено за ръката и я поведе надолу по стръмния склон.
За известно време Джени не можеше да разбере защо я влачат по урвата, но после си припомни случилото се. Тор! Той търсеше Тор, даде си сметка тя, и погледът й се зарея по назъбения терен, молейки се отчаяно красивото животно да не е пострадало много. Забеляза го почти едновременно с Ройс — неподвижен черен силует, лежащ само на няколко метра от основата на скалистия склон, който беше сложил край както на скока му, така и на живота му.
Ройс внезапно пусна ръката й и Джени остана на мястото си, вцепенена от угризения и мъка за красивото животно, за чиято смърт бе отговорна. Като насън момичето видя как най-свирепият английски воин коленичи до мъртвия кон, гали лъскавата му черна козина и изрича нещо, което тя не можеше да чуе.
От очите й бликнаха сълзи, но когато Ройс се изправи и я погледна, паниката бързо измести мъката й. Инстинктите я караха да побегне, но не беше достатъчно бърза. Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко назад.
—
Като че ли усещайки, че не може да се контролира повече, той я стисна здраво за китката и я повлече нагоре по каменистия склон. Джени осъзна, че причината да я вземе със себе си тук долу беше опасението му да не би да се опита да избяга с другия кон. Тя обаче бе дотолкова зашеметена, че надали би се опитала да стори това. Сега, докато съзнанието й се избистряше, девойката съзря нова възможност. Графът тъкмо я вдигаше на коня, когато тя грабна поводите и се опита да пришпори животното. Планът й обаче се провали, понеже Ройс се метна без особени усилия на седлото, обгръщайки талията на Дженифър в желязна хватка, която едва й позволяваше да диша.
— Само пробвай още нещо — прошепна той в ухото й, — само направи още нещо, което да ме ядоса — добави ехидно, — и ще те накарам да съжаляваш за това през остатъка от живота си.
— Да! — изохка Джени и натискът върху диафрагмата й понамаля.
Притаена зад падналото дърво, където Джени й бе казала да се скрие, свита на кълбо и трепереща от страх, Брена наблюдаваше как Стефан Уестморланд язди из сечището, водейки за поводите нейния кон. От позицията си можеше да види само краката на мъжа и двете животни. Трябваше да избяга навътре в гората, помисли си изплашено тя, но тогава имаше голяма вероятност да се изгуби. Пък и Джени й бе наредила да стои тук, каквото и да стане, а Брена се доверяваше напълно на сестра си.
Мъжът се приближи до загасения огън, разрови тлеещите въглени с върха на ботуша си и девойката почувства инстинктивно, че очите му се взират съсредоточено в тъмните храсти, където се бе притаила. Той тръгна към скривалището й, сърцето й заби лудо, задъхваше се. Притиснала ръка до устата си, Брена се мъчеше с всички сили да потисне кашлицата, която веднага щеше да я издаде, докато се взираше с ням ужас в ботушите му на няколко сантиметра от нея.
— Е, хайде! — извика той. — Излезте оттам, милейди. Добре се погонихме, но преследването вече свърши.
Надявайки се, че това е капан и че той всъщност
— Добре тогава — въздъхна Стефан. — Предполагам, че сам ще трябва да ви измъкна оттам. Той се наведе ниско и в следващата секунда една голяма ръка се стрелна между клонките, зашари насам-натам и накрая се спря върху бюста на Брена.
Възмущение и ужас обхванаха девойката, а пръстите се разтвориха и пак се сключиха на гърдите й, сякаш мъжът се опитваше да разбере какво всъщност е напипал. После той рязко отдръпна ръката си, очевидно засрамен, след което сграбчи по-малката сестра за ръката и я измъкна от укритието й.
— Виж ти! — каза Стефан усмихнато. — Май съм хванал горска фея.
Брена нямаше куража на Джени и не се хвърли отгоре му, опитвайки се да го удари, ухапе или издере, както би направила сестра й в този случай. Само го гледаше намръщено, докато той я слагаше на коня й, а после възсядаше своя, без да изпуска поводите на нейното животно.
Щом излязоха от гората на пътя, русата девойка отправи отчаяна молитва към Бога поне Джени да е успяла да се измъкне невредима, след което погледът й случайно се насочи към хребета на хълма. Сърцето й се сви, когато забеляза Джени да се приближава към тях, възседнала коня на Черния вълк, а той самият бе зад нея. Стефан насочи коня си към тях и попита:
— Къде е Тор?
Мрачното лицето на Ройс обаче му подсказа истината, преди брат му да успее да каже:
— Мъртъв е.
Гневът на Ройс нарастваше с всяка изминала минута. Освен дълбоката тъга от загубата на Тор той усещаше ужасна умора, непоносим глад и неистова ярост, понеже това малко момиче (той бе твърдо убеден в невинността на Брена) с червена коса бе съумяло да надхитри опитния си пазач, да предизвика смут сред половината му войска и да му загуби цяло денонощие, принуждавайки го да я преследва из пущинаците. Но това, което го вбесяваше най-много, беше нейната непреклонна воля, несломим дух и предизвикателно държание. Тя бе като някакво разглезено дете, което за нищо на света няма да признае вината си, като се разплаче.
Когато стигнаха лагера, всички глави се обърнаха към тях и хората се поуспокоиха, но никой не се зарадва на повторното пленяване на заложничките. Обстоятелството, че двете пленнички бяха успели да избягат, беше повод за смущение и размисъл, а това, че бяха жени, бе направо унизително.
Ройс и Стефан се приближиха до конюшнята и по-големият брат скочи от коня си, след което свали и Джени. Тя се запъти към палатката, къде го ги държаха, но той я дръпна болезнено за косата и девойката се закова на място.
— Искам да разбера как така успяхте да се промъкнете и да изведете конете оттук, без стражът да ви види.
Всеки, който се намираше достатъчно близо да чуе това, се спря и напрегнато зачака отговора на девойката. До този момент войниците от лагера сякаш изобщо не забелязваха момичетата, но сега всички погледи бяха вперени в Дженифър.
— Отговори ми!
