Кралството на мечтите

малко:

— Какво те накара да мислиш, че от теб ще излезе смирена монахиня?

— Н-н-нищо — промълви тя.

— Тогава какво правеше в Белкъркското абатство?

— Баща ми ме изпрати там.

— Защото си е мислел, че от теб ще излезе монахиня? — учуди се Ройс, наблюдавайки я изпод вежди. — Вероятно е виждал някаква по-различна страна на характера ти, която още не си ми показала.

Това за малко да я накара да се засмее, забеляза рицарят, докато гледаше как момичето прехапва устни, а страните му отново възвръщат цвета си.

— Всъщност — започна девойката с глас, който за голямо изумление на графа звучеше нежно и приятно в случаите, когато не беше ядосана — май може да се каже, че татко ме изпрати там именно защото виждаше същата страна на характера ми, която виждаш и ги.

— Сериозно? — попита Ройс. — Че за какъв дявол си се опитвала да го убиеш?

Той беше толкова изненадан, че Джени не можа да скрие усмивката си. Освен това не беше яла нищо от предния ден и силното вино я караше да се чувства отпусната и замаяна.

— Е? — попита Ройс, изучавайки трапчинките на бузите й.

— Никога не съм се опитвала да убия баща си! — заяви тя и направи още един бод.

— Какво си направила тогава, че да те изпрати в манастир?

— Доста неща, между които и това, че отказах да се омъжа за един човек.

— Наистина ли? — Той си припомни какво бе чувал за най-голямата дъщеря на лорд Мерик. Според слуховете тя била превзета стара мома. Графът се опита да си спомни от кого всъщност бе чул това. Изведнъж се сети — от Едуард Болдър, графа на Лохлордън, който бе изпратен от крал Джеймс. — На колко години си всъщност? — Вълкът, изглежда, беше заинтригуван.

— На седемнайсет — призна тя доста неохотно, както се стори на Ройс — и две седмици.

— Толкова стара? — Той бе изумен. Повечето момичета се омъжваха между четиринайсетата и шестнайсетата си година. — Да не си решила да оставаш стара мома?

В сините й очи проблесна смущение. Момичето направи още един бод, после втори, опитвайки се да престане да го възприема като привлекателен мъж. Гладко избръснат, той притежаваше някаква груба мъжка красота. Скулите му бяха високи, челюстта му бе квадратна, а брадичката — с трапчинка по средата. Най-обезоръжаващо обаче беше последното й откритие — графът на Клеймор, чието име всяваше ужас в сърцата на враговете му, имаше най-гъстите мигли, които някога беше виждала! Развесели се, когато си представи колко заинтригувани щяха да бъдат всички вкъщи, когато им съобщеше точно това.

— Да не си решила да оставаш стара мома? — повтори Ройс нетърпеливо.

— Предполагам, че да, защото баща ми ме заплаши, че ще ме изпрати в манастир, ако отхвърля единственото добро предложение за женитба, което изобщо някога съм щяла да получа.

— И кой ти направи това предложение?

— Едуард Болдър, графът на Лохлордън. Стой мирно! — нареди му тя, когато той трепна от изненада. — Как да си свърша добре работата, като не спираш да подскачаш и да се въртиш!

Тази остра забележка от момиче, което малко или много беше негов затворник, едва не го накара да се засмее.

— Колко шева изобщо възнамеряваш да направиш? — попита раздразнено. — Та това си е само една драскотина, по дяволите!

Обидена, че принизяват делото й до нещо незначително, девойката се отдръпна и му отправи изпепеляващ поглед.

— Не е така! Раната си е достатъчно сериозна и голяма, така да знаеш!

Той тъкмо реши да й отговори, когато погледът му се спря на бюста й, изпъващ ризата й точно пред очите му. Странно как досега не беше забелязал колко щедро е надарена тя, колко е тънко кръстчето й и колко изкусителни са устните й. Тогава Ройс се сети, че допреди няколко часа тя носеше безформено монашеско расо, а допреди няколко минути той й беше толкова вбесен, че изобщо не го интересуваше как точно изглежда. Припомни си закръгленото й дупе и усети как пламъкът на желанието се надига в него. Той се размърда неспокойно на стола си.

— Довърши работата си — нареди й сухо.

Джени забеляза внезапната му грубост, но я отдаде на променливия му характер — в един момент се държеше като неин брат, а в следващия — като истинско чудовище. Желаейки да възстанови любезното общуване между тях, от което й бе станало толкова приятно през последните минути, тя му каза:

— Май се изненада, когато споменах графа на Лохлордън.

— Да — гласеше лаконичният отговор.

— Защо?

Не му се искаше да й каже, че Едуард Болдър беше източникът на почти всички неверни слухове, които се разпространяваха за нея из Лондон. Давайки си сметка, че Болдър е един суетен и надут пуяк, изобщо не беше изненада, че реагираше така, след като е бил отхвърлен като кандидат за ръката й.

— Защото е твърде стар за теб — най-накрая измисли отговор.

— Освен това е и грозен.

— Така е. — Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи любящ баща, който да гори от желание да задоми дъщеря си за подобен дърт развратник. Е, графът не можеше да повярва и че баща й е способен да я изпрати в манастир… Навярно господарят на замъка „Мерик“ е смятал да я изпрати в Белкъркското абатство за две-три седмици, за да се научи на покорство и самодисциплина. — От колко време си в манастира?

— От две години.

— Май баща ти те смята за също толкова вироглава, инатлива, непокорна и безразсъдна, както и аз.

— Ако ти бях дъщеря, как щеше да се чувстваш?

— Прокълнат — отвърна й той, без да обръща внимание на обидения й поглед. — Само за два дни ти ми оказа такава съпротива, каквато не срещнах и при последните два замъка, които превзех.

— Имах предвид — започна Джени, а очите й искряха от гняв, — ако бях твоя дъщеря, а смъртният ти враг ме беше отвлякъл — как би искал да се държа тогава?

След кратък размисъл, по време на който графът прехвърли в паметта си всичко, което девойката се бе опитала да направи през последните часове, без да пренебрегва факта, че не бе проляла и една сълза — дори и когато я напердаши — той изрече:

— Прибери си ноктите, Дженифър. Разбрах накъде биеш.

Тя се усмихна доволно. Ройс за пръв път я виждаше такава. Усмивката й се появи постепенно, изгрявайки най-напред в очите й, които се озариха от някакъв вътрешен блясък, след това се прехвърли към чувствените й устни, които леко се разтвориха, разкривайки снежнобелите й зъби, и доведе до появата на прелестните й трапчинки.

Графът също изпита желание да й се усмихне, но срещна презрителния поглед на Гауин и си даде сметка, че се държи като галантен кавалер със заложничката си — дъщерята на най-големия му враг. Нещо повече — с жената, чиято разрушителна сила бе довела до това войниците му да зъзнат в необичайно студената нощ без одеяла, с които да се завият. Той кимна към купчината парцали.

— Лягай да спиш. Утре започваш да възстановяваш всички щети, които си нанесла на завивките.

Суровостта му мигновено прогони усмивката от лицето й и тя отстъпи крачка назад.

— Хайде! Докато не зашиеш отново нарязаните одеяла, ще спиш без завивка.

Тя се обърна и тръгна към парцалите, както й беше наредено. Изобщо не се движеше като монахиня, помисли си Ройс. Походката й по-скоро излъчваше предизвикателната грациозност на куртизанка.

Джени се отпусна върху парцаливите кожи, а графът угаси свещите. Няколко секунди по-късно той се пресегна зад нея, издърпа една кожа и се зави. Изведнъж приятната топлина, породена от виното, започна да я напуска и тя се замисли за събитията от този дълъг ден. Сълзи бликнаха в очите й, когато си представи