Кралството на мечтите

доверието му, тя се срамуваше от измамата и хитростта, с които го бе постигнала. Дженифър бе изключително пряма и откровена — точно тези й качества доведоха до дуела с доведения й брат, те влошиха отношенията с баща й и го накараха да я изпрати в абатството. Тук обаче й се бе наложило да прибегне до коварство и независимо от обстоятелството, че усилията й бяха възнаградени, а целта й определено оправдаваше средствата, се срамуваше от поведението си. Опита да си представи какво би направила майка Амброуз в тази ситуация, но умът й просто не можеше да възприеме как изобщо някой би се осмелил да отвлече достолепната игуменка, да я метне на гърба на кон и да я накара да преживее всичко, с което се беше сблъскала Джени, откакто бе дошла в лагера.

За едно нещо обаче беше сигурна — майка Амброуз се отнасяше справедливо към всички независимо от обстоятелствата.

Графът предлагаше на Дженифър своето доверие — дори и приятелство — тя четеше това в очите му, долавяше го в нежността на гласа му. Просто не можеше — не се осмеляваше — да отхвърли това доверие.

Бъдещето на клана й зависеше от това, дали ще успее да избяга — или поне да бъде готова, когато се опитат да я спасят, преди да приемат условията на Вълка. Ето защо Джени се нуждаеше от свободата да се движи из лагера. Не можеше да откаже приятелството на Ройс, без същевременно да изложи на опасност доверието му, но поне трябваше да се опита да отвърне с необходимата искреност и честност.

Девойката вдигна поглед към Ройс и кимна, приемайки по този начин примирието. Той й се усмихна и попита:

— Кажи ми, Дженифър, когато беше в манастира, казаха ли ти да избягваш седемте смъртни гряха?

— Да, разбира се.

— Включително и гордостта?

— Всъщност изобщо не съм горделива — рече тя с ослепителна усмивка. — Просто съм малко вироглава, това е. Но горделива — никак.

— Слуховете, които съм чувал за теб, както и личният ми опит, ме карат да мисля другояче.

Джени се засмя, а графът беше запленен от това колко е хубава, когато се смее. Той се протегна и взе две халби и гарафата с вино от масата, след което ги сложи до кожите между тях и напълни чашите.

— Наричат те Дженифър горделивата — рече, докато й подаваше едната халба.

— Това е само слух, най-вероятно резултат от срещата ми с лорд Болдър, предполагам. Тебе те наричат Бича на Шотландия и разправят, че убиваш бебета и пиеш от кръвта им.

— Сериозно? — попита Ройс, преструвайки се на изумен. — Нищо чудно тогава, че съм нежелан в повечето замъци в Англия.

— А ти наистина ли си такъв?

Вдигайки халбата си, Джени отпи няколко глътки, за да се поуспокои, изучавайки го на трептящата светлина от свещите. Младият Гауин седеше в другия край на палатката, очевидно погълнат от лъскането на доспехите на господаря си.

Странни бяха английските благородници, помисли си тя. За всеки замък в Шотландия би било изключително голяма чест да приеме човека, който в момента седеше до нея, особено пък ако в него имаше неомъжена дъщеря! Ройс беше привлекателен, беше герой от сраженията и макар и да излъчваше някаква мрачна арогантност, лицето му бе мъжествено и красиво по един суров начин. Беше невъзможно да се отгатне възрастта му — животът на открито, слънцето и вятърът бяха оставили следите си около очите и устата му. Тя предполагаше, че навярно е по-стар, отколкото изглежда, понеже легендите за него се носеха още откакто бе момиченце. Изведнъж я осени, че наистина е много странно обстоятелството, че той е прекарал почти целия си живот в сражения, без да се ожени и да създаде наследници, на които да остави огромните си богатства.

— Защо не си се оженил досега? — изведнъж изтърси тя, а в следващия момент се притесни, че изобщо е посмяла да зададе такъв директен въпрос.

Очите на Ройс се разшириха от удивление, когато си даде сметка, че тя навярно смята неговите двайсет и девет години за преклонна възраст, на която самата мисъл за женитба е недопустима. Когато се посъвзе, той попита:

— А ти как мислиш?

— Защото нито една подходяща дама не те е пожелала?

Макар че изобщо не можеше да се оплаче от липса на предложения за брак, Ройс се усмихна:

— Сигурно си мислиш, че за мен вече е твърде късно, нали?

Тя кимна развеселена.

— Май не само аз ще си остана стара мома, но и ти ще си стар ерген.

— Да, но ти сама си си избрала това. — Графът се облегна на лакът. — В това е разликата между нас. Къде съм сбъркал, как мислиш?

— Не знам. Обаче предполагам — продължи девойката след кратък размисъл, — че е доста малка вероятността да срещнеш подходящи млади дами на бойното поле.

— Така е. През по-голямата част от живота си съм воювал, за да постигна мир.

— Единствената причина, поради която няма мир, е, че ти го унищожаваш с безкрайните си битки и обсади. На вас, англичаните, все някой ви е крив — завърши мрачно.

— Така ли е според теб?

— Определено. Защо сега настъпвате към Шотландия, след като се бихте с нас в Корнуол?

— В Корнуол се сражавахме на английска земя — подчерта Ройс. — Вашият многообичан крал Джеймс нахлу с войските си, за да се опита да сложи на трона мъжа на своята братовчедка.

— Дрън-дрън — възмути се Дженифър. — Пъркин Уорбек е законният крал на Англия и крал Джеймс го знае много добре! Пъркин Уорбек е изгубеният син на Едуард IV.

— Пъркин Уорбек — беше категоричен Ройс — е изгубеният син на някой фламандски лодкар.

— Така си мислиш ти!

Твърдо решен да насочи разговора към предишната тема, той каза:

— Доколкото си спомням, обсъждахме това, че не мога да си намеря подходяща съпруга на бойното поле…

Дженифър, която също бе доволна от промяната на разговора, подметна:

— Когато си бил в двора на Хенри, там сигурно е имало доста млади дами.

Отпи от виното си сред възцарилата се тишина, докато наблюдаваше с интерес излегналия се до нея мъж. Всичко в него издаваше воина — дори и сега, докато си почиваше, облегнал ръка на коляното си, тялото му излъчваше хищническа мощ. Раменете му бяха изключително широки, мускулите на ръцете и гърдите му бяха изпъкнали, а силните му бедра бяха очертани от плътно прилепналия вълнен панталон. Всичките тези години, през които бе носил доспехи и размахвал меча, бяха закалили снагата му и навярно в битките беше като стихия. Тя обаче изобщо не можеше да си го представи в кралския двор.

— Сигурно не ти е много приятно в компанията на хората от двореца? — попита.

— Не особено — призна той.

Думите му направиха силно впечатление на девойката, която по-добре от всеки друг знаеше какво означава да се чувстваш не на място сред хората, към които се стремиш. Изобщо не й се струваше честно да се отнасят по този начин към човека, който всеки ден рискуваше живота си за Англия.

— Сигурна съм, че вината не е в теб — побърза да каже тя.

— Къде според теб е тогава? — отвърна й Ройс, едва сдържайки усмивката си. — Защо точно аз не се чувствам комфортно в двореца?

— Кога не се чувстваш комфортно — когато си в компанията на дамите, или когато си в компанията на джентълмените? Ако е свързано с дамите, мога да ти помогна — предложи тя. — Искаш ли да ти дам някакъв съвет?

— С удоволствие. Кажи ми как да се отнасям с дамите и следващия път, когато отида в двореца, ще постигна такъв успех, че някоя от тях веднага ще ми се хвърли на врата и ще ме поиска за съпруг.

— Е, не мога да ти гарантирам, че ще поискат да се омъжат за теб… — избухна в смях девойката.

— Хайде, казвай, целият съм в слух — подтикна я Ройс, докато тя отпиваше от виното си. — Да