Кралството на мечтите

увери, че тя се намира на сигурно място и към нея се отнасят като към гостенка на брат му.

Оставяйки досадната работа, Дженифър се изправи и отиде до вдигнатото покривало на палатката. Времето беше идеално за ранния септември — топло през деня, макар и доста хладно нощем. Елитната стража на Вълка — петнайсет души, чиято единствена отговорност беше охраната на Ройс — се упражняваше в езда в далечния край на лагера, и въпреки че много й се искаше да се поразходи малко на слънце, дори това й беше забранено. Рицарите, особено сър Годфри и сър Юстас, които преди се държаха изключително любезно, сега се отнасяха към нея като към враг, чието присъствие им е крайно неприятно. Все пак двете с Брена ги бяха надхитрили и те не можеха да забравят това.

След вечеря Дженифър се обърна към графа и му заяви:

— Искам да видя сестра си.

— Тогава ме помоли — рече той, — а не ми заповядвай.

Изобщо не й хареса тонът му, но въпреки това, осъзнавайки колко важно за нея е да види Брена, направи компромис и смирено попита:

— Мога ли да видя сестра си, милорд?

— Не.

— Защо, дяволите да го вземат? — избухна девойката, забравяйки за добрите обноски.

Ройс очевидно беше развеселен.

— Защото — започна той, — както съм ти казвал вече, ти влияеш зле на Брена. Когато е сама и далеч от теб, тя никога няма да си въобрази, че може да избяга, или пък да има смелостта да го направи. А когато тя е далеч от теб, ти никога няма да посмееш да избягаш без нея.

На Джени изведнъж й се прииска да му отправи такива обиди, от които ушите му да пламнат, но вместо това само каза:

— Предполагам, че няма да ми повярваш, дори и да ти дам честната си дума, че няма да се опитам да избягам отново.

— А ти би ли ми обещала?

— Да. Сега мога ли да видя сестра си?

— Не — твърдо, но вежливо й отвърна той. — Боя се, че не.

— Изумително е — заяви тя с презрителна надменност, присъща на кралска особа, — че цяла английска армия не може да задържи две момичета, ако случайно решат да избягат… А може би ми отказваш заради жестокостта си, кой знае?

Той стисна устни, но не каза нищо. Веднага след като се нахрани, излезе от палатката и се прибра едва когато Дженифър вече беше заспала дълбоко.

На следващата сутрин девойката бе изненадана да види, че водят Брена към палатката на Вълка. Сивите наметала, които бяха заровили до поточето, бяха толкова мръсни, че вече не ставаха за нищо. Също като сестра си сега русото момиче носеше туника, панталон и високи ботуши, очевидно взети от някой паж.

След като се прегърнаха, двете момичета седнаха едно до друго и Дженифър тъкмо щеше да се впусне да обсъжда план за бягство, когато случайно забеляза върховете на два ботуша. Ботуши със златни шпори, каквито носеха единствено рицарите.

— Как си, сестро? — попита Брена с искрена загриженост.

— Много добре — отвърна Джени, чудейки се кой ли от рицарите се намира отвън и дали някой му е наредил изрично да ги подслушва. На лицето й се изписа замислено изражение и тя добави: — Ако знаех колко добре ще се отнасят с нас, изобщо нямаше да предприема онова глупаво бягство.

— Какво? — зяпна Брена.

По-голямата девойка й направи знак да мълчи, след което хвана лицето й с ръце и насочи погледа й към черните ботуши извън палатката. Шепнейки съвсем тихичко, тя каза:

— Ако успеем да ги убедим, че нямаме никакво намерение да бягаме оттук, ще имаме много по-голям шанс да се измъкнем. На всяка цена трябва да се махнем, Брена, преди татко да се е предал. Ако направи това, вече ще е твърде късно.

Светлокосото момиче кимна разбиращо и Джени продължи, но вече на висок глас:

— Да ти призная честно, ужасно се изплаших, когато бяхме сами в гората онази нощ. А пък когато чух и виенето на онзи вълк…

— Вълк? — извика Брена. — Нали ми каза, че било бухал!

— Не, почти съм сигурна, че беше вълк. Ужасен, страшен вълк! Работата е там, че тук сме в безопасност — няма да бъдем убити или измъчвани, както си мислех отначало, така че няма никаква причина да предприемаме излишни рискове, опитвайки се да избягаме и да намерим сами пътя до вкъщи. Съвсем скоро татко ще ни освободи.

— О, да! — възкликна Брена, докато тя й правеше знаци да говори по-високо. — Напълно съм съгласна с теб! — извика.

Както и предполагаше по-голямата сестра, Стефан Уестморланд, който стоеше до палатката, докладва за всичко, което беше чул. Ройс го слушаше, зяпнал от изненада, но не можеше да се отрече, че в очевидното желание на Дженифър да се откаже от плановете за бягство има неоспорима логика. Нещо повече — явното желание на по-голямата дъщеря на лорд Мерик да изчака кротко края на пленничеството си звучеше съвсем рационално… Мотивите за това решение, които бе съобщила на сестра си, също не бяха лишени от здрав разум.

Ето защо Ройс реши да намали охраната на личната си палатка от четирима мъже на един. Този, който остана, беше Арик — неговата задача бе да се грижи за безопасността на заложничката. Когато минаха два дни, по време на които Дженифър се бе държала изключително добре, той й позволи да се вижда с Брена всеки ден. Джени прекрасно разбираше причините за тези промени и само търсеше следващата възможност да затвърди доверието на графа към нея. Така щеше да го накара още повече да отслаби бдителността си.

Следващата нощ й предложи страхотна възможност и тя се възползва от нея. Двете с Брена тъкмо бяха излезли от палатката, възнамерявайки да кажат на Арик, че искат да се поразходят малко наоколо, когато внезапно откри две неща. Първото беше, че пазачът и стражите на Черния вълк се намират на повече от двайсет и пет метра от тях. Опитваха се да прекратят някакво сбиване между войниците. Второто бе, че графът ги наблюдаваше внимателно, макар и от значително разстояние.

Ако Дженифър не знаеше, че той ги гледа, навярно щеше да се опита да побегне в гората с Брена; единствено мисълта, че ще ги хванат, я възпря. Тогава тя опита нещо много по-добро — преструвайки се, че изобщо не подозира, че графът ги наблюдава, и сочейки към отсъстващия Арик, хитрата девойка хвана Брена за ръка и я поведе из разрешеното им за разходки място, без да поглежда изобщо към близките дървета. По този начин накара Ройс да си мисли, че дори и без охрана няма никакво намерение да повтори опита за бягство.

Планът проработи. Тази нощ Ройс, Стефан и Арик се бяха събрали в палатката на Вълка, обсъждайки предстоящото напускане на лагера и похода към замъка „Хардин“, където армията щеше да си почине, докато пристигнеха очакваните от Лондон подкрепления. По време на разговора и вечерята след него графът се държа изключително любезно с Джени, а когато другите мъже напуснаха палатката, се обърна към нея и й каза:

— Повече няма да имаш никакви ограничения, когато искаш да се видиш със сестра си.

Девойката се сепна и учудено го изгледа. За миг се почувства неловко, докато наблюдаваше изпитателно гордото му аристократично лице. Сякаш той бе престанал да мисли за нея като за враг и искаше и тя да направи същото. Докато се чудеше как да отговори, се загледа в дълбоките му сребристи очи и инстинктът й подсказа, че предложението му за примирие можеше да го направи по-опасен, отколкото беше като неин враг. Съзнанието й обаче отхвърли тази мисъл, понеже не успя да съзре някакъв смисъл в нея. Определено можеше само да спечели от приятелството им — момичето си припомни непринуденото общуване, на което се бяха насладили, докато зашиваше раната, която тя самата му бе нанесла.

Дженифър понечи да му благодари, но бързо се отказа. Какво? Струваше й се истинско предателство да благодари на похитителя си за проявената от него снизходителност, да се престори, че е забравила всичко и че сега са приятели. Нещо повече — въпреки че изпитваше облекчение от