Кралството на мечтите

Тор, умиращ, с лъскава черна козина, искряща в мрака.

Ройс, който не искаше да заспи преди нея, чу неравномерното й дишане, последвано от издайническо подсмърчане. Навярно девойката си мислеше, че той ще се смили над нея и ще й позволи да се завие, когато чуе риданията й. Графът се обърна към нея и хвана лицето й с две ръце. Очите й блестяха от сълзи.

— Защо плачеш? — попита той. — Заради това, че ти е студено ли?

— Не — отвърна момичето, подсмърчайки.

— Защо тогава? Да не би да е заради боя?

— Не — прошепна тя. — За коня ти.

От всички възможни отговори този беше най-малко очакваният. Мисълта, че и някой друг споделя дълбоката му мъка по Тор, по някакъв начин облекчаваше страданието му.

— Той беше най-красивото животно, което някога съм виждала — добави девойката с пресипнал глас. — Ако знаех какво ще се случи сутринта, щях да остана тук, докато измисля някакъв друг начин да избягам.

— Цяло чудо беше, че падна от гърба му… в противен случай и двамата щяхте да сте мъртви — изрече той дрезгаво.

Дженифър се обърна на другата страна и зарови лице в кожите.

— Не съм падала — прошепна глухо. — Той ме хвърли. През деня Тор преодоля много по-високи препятствия и аз си мислех, че ще се справи с лекота с онова дърво, но когато скочи, изправи гърба си и аз се хлъзнах на земята. Той ме изтърси от себе си, преди да направи скока.

— Тор създаде двама сина, Дженифър — рече Ройс с характерната за него груба нежност, — които са като него. Единият от тях е тук, в лагера, а другият — в Клеймор. Тор не е безвъзвратно загубен за мен.

Графът въздъхна дълбоко, а момичето промълви:

— Благодаря ти.

Навън мразовитият вятър виеше свирепо, прегръщайки спящите войници в ледените си обятия. В палатката си Ройс се завъртя под топлите кожи, когато изведнъж почувства допира на студена ръка до рамото си.

Той отвори очи и видя Дженифър, която се бе свила на кълбо, с колене, притиснати до гърдите си, опитвайки се да запази малкото топлинка, която стройната й снага излъчваше. Ройс нито бе дотолкова замаян от съня, че да не знае какво върши, нито бе забравил как й беше забранил да спи с одеяло, докато не поправи злодеянието, което бе сторила на войниците му.

Дори и сега не го напускаше мисълта за верните му бойци, които мръзнеха навън без завивки. Въпреки това графът нямаше абсолютно никакво оправдание за това, което направи в следващия момент — взе една от дебелите кожи и я придърпа над треперещото момиче.

Отпусна се отново назад и затвори очи, без да съжалява за стореното. В крайна сметка войниците му бяха свикнали с трудностите и стихиите, а Дженифър не беше.

Тя помръдна, сгушвайки се под кожите, и се допря до коляното му. Въпреки дебелите завивки в съзнанието на Ройс веднага си представи всички прелести на женското тяло, които само чакаха да бъдат докоснати. Графът бързо прогони тези мисли. Той не искаше да я докосне, защото възнамеряваше в един момент да я освободи — в противен случай трябваше да се откаже от внимателно подготвените си планове за бъдещето. Дали баща й щеше да приеме условията му, или не, беше без значение за него. След една-две седмици щеше да я върне на лорд Мерик, ако той се съгласеше с исканията му, или на Хенри — ако баща й откажеше. Тя вече бе собственост на краля и графът на Клеймор не искаше никакви усложнения, които биха могли да възникнат, ако преспеше с нея.

* * *

Владетелят на Мерик крачеше нервно около огъня в камината, а чертите на лицето му се бяха изкривили от гняв, докато слушаше предложенията на двамата си сина и четиримата мъже, които смяташе за своите най-верни приятели и родственици.

— Нищо не можем да направим — уморено каза Гарик Кармайкъл, — докато крал Джеймс не изпрати подкрепленията, за които го помоли, когато го извести, че Вълкът е пленил момичетата.

— Тогава ще можем да нападнем копелето и да го разгромим — процеди Малкълм, най-малкият му син. — Сега е близо до нашите граници — няма да се налага да правим дълги преходи като този до Корнуол, който изтощи войниците ни.

— Не виждам какво значение има дали е близо или далеч, или пък с колко бойци разполагаме — включи се в разговора Уилям, най-големият. — Ще бъде истинско безразсъдство да го нападаме, без да сме освободили Джени и Брена преди това.

— И как, мътните да го вземат, да сторим това? — ехидно го погледна Малкълм. — Момичетата все едно са умрели — заяви равнодушно. — Нищо друго не ни остава, освен да потърсим отмъщение.

По-дребен на ръст от баща си и брат си и доста по-уравновесен, Уилям отметна кестенявата коса от челото си и се приведе напред.

— Дори и крал Джеймс да ни изпрати достатъчно голяма войска, с помощта на която да разгромим Вълка, той няма да освободи момичетата. Те ще бъдат убити още щом сражението започне.

— Престани да оспорваш всеки план, освен ако не си измислил по-добър! — кресна му лордът.

— Мисля, че съм измислил — отвърна спокойно Уилям и всички глави се обърнаха към него. — Не можем да си върнем момичетата със сила, но можем да опитаме с хитрост. Вместо да изпращаме цяла армия, която да го предизвика, нека неколцина мъже дойдат с мен. Ще се преоблечем като търговци или монаси и ще тръгнем след войниците на Вълка, докато не случим сгоден момент да се приближим достатъчно до девойките. Джени веднага ще разбере какво става и така ще бъде въпрос единствено на време да ги измъкнем оттам.

— Аз казвам да атакуваме! — избухна Малкълм, а желанието му да премери сили с Вълка замъгляваше както здравия му разум, така и загрижеността за сестрите му.

Младите мъже се обърнаха към баща си, очаквайки решението му.

— Малкълм — започна лордът, — типично в твой стил е да се хвърляш в битка, без да мислиш за последствията. Спокойно — ще имаш възможност да се сблъскаш с Вълка, когато крал Джеймс ни изпрати подкрепленията. Засега обаче — той погледна към Уилям — планът на брат ти е най-доброто, с което разполагаме.

Шеста глава

През следващите пет дни Дженифър започна постепенно да опознава навиците на почиващите си воини. Сутрин, малко след разсъмване, мъжете ставаха и започваха да се упражняват с оръжията си няколко часа, изпълвайки близките полянки и долината с кънтящия звън от ударите на мечовете и бойните секири по щитовете. Стрелците на Вълка, които се славеха с почти легендарните си умения, също се упражняваха, прибавяйки и жуженето на тетивите на своите лъкове към металния звън от другите оръжия. Дори конете бяха извеждани всяка сутрин и ездачите им галопираха бясно срещу въображаемите врагове, а шумът от тренировките продължаваше да отеква в съзнанието й дълго след като и последният войник бе отишъл да се храни.

Джени седеше в палатката на Вълка и шиеше, опитвайки се да се абстрахира от шума навън, а в главата й се въртяха тревожни мисли. Изобщо не можеше да си представи как армията на баща й ще се справи с перфектната военна машина, която Вълкът бе създал от своите бойци, нито пък можеше да се освободи от притесненията си, че замъкът „Мерик“ ще се окаже неподготвен за атаката. Мисълта за Брена също не й даваше покой.

Не я бе виждала от нощта на злополучното им бягство. Очевидно Стефан, по-малкият брат на графа, я държеше затворена в своята палатка, също както Вълкът постъпваше с нея. Ройс Уестморланд изрично беше забранил двете момичета да са заедно. Веднъж Джени го попита за безопасността на Брена и графът я