Джудит Макнот
Уитни моя любов
1.
Елегантната карета се движеше бавно по изровения селски път. Лейди Ан Гилбърт отпусна глава на рамото на съпруга си и тежко въздъхна.
— Остава ни цял час, докато пристигнем — нетърпеливо рече тя. — Чудя се как ли изглежда сега Уитни.
Погледът й се зарея навън към изпъстрените с жълто и розово поля. Опита се да си представи племенницата си, която не беше виждала цели единадесет години.
— Със сигурност ще е красива като майка си. Ще има нейната усмивка, нейната изисканост, нейния благ нрав…
Лорд Едуард Гилбърт скептично я изгледа:
— Благ нрав! Това качество не беше сред изброените в писмото, което ни изпрати баща й.
Лорд Гилбърт беше дипломат и работеше към британското консулство в Париж. Налагаше му се да владее до съвършенство изкуството да увърта, да прави намеци и да заплита интриги, но в частния си живот предпочиташе да говори направо.
— Ще ми позволиш ли малко да поопресня паметта ти? — попита той съпругата си и извади въпросното писмо от джоба си. Намести очилата на носа си и зачете, без да обръща внимание на гримасата на лейди Гилбърт: —
Съпругата му го изгледа раздразнено:
— Мартин Стоун е безчувствен човек, който не би оценил добротата и кротостта дори ако дъщеря му е изцяло изтъкана от тях! Само си спомни как й се кара в деня на погребението на милата ми сестра и как грубо я отпрати в стаята й!
Едуард я прегърна.
— Знаеш, че и аз като теб не харесвам този човек, но трябва да признаеш, че всеки би загубил присъствие на духа, ако след като току-що е погребал младата си жена, дъщеря му му отправи обвинение пред петдесет присъстващи, че е заключил майка й в кутия и не я пуска да излезе навън.
— Но тогава Уитни беше едва петгодишна! — разпалено я защити тя.
— Да, но пък Мартин беше в траур. Между другото, доколкото си спомням тя беше изпратена в стаята си заради друго провинение. Бяхме се събрали в салона, когато тя се изправи пред всички и ни заплаши, че ще накара Господ да ни даде да разберем, ако веднага не освободим майка й.
— Какъв дух само, Едуард! — възкликна Ан. — Беше забележителна и дори ти го призна тогава!
— Добре, де — съгласи се с усмивка Едуард. — Така беше.
Няколко млади хора се бяха събрали на поляната в южната част на имението на Стоун и мятаха час по час погледи към конюшнята. Една дребничка блондинка приглади гънките на розовата си рокля и въздъхна така, че всички да забележат прелестната трапчинка, появила се на страната й.
— Какво ли е решила да направи Уитни този път? — обърна се тя към красивия светлокос мъж до нея.
Пол Севарин впи поглед в огромните небесносини очи на Елизабет Аштън и й се усмихна. Какво не би дала Уитни да види тази усмивка, отправена към нея!
— Бъди по-търпелива, Елизабет — отвърна той. — Сигурна съм, че никой от нас няма представа от това, което Уитни смята да прави — язвително рече Маргарет Меритън. — Но можеш да бъдеш сигурна, че ще е нещо глупаво и непристойно.
— Маргарет, днес всички ние сме гости на Уитни — смъмри я Пол.
— Не виждам причина да я защитаваш, Пол — злобно възрази момичето. — Тя те преследва най- открито, което скандализира цялата околност!
— Каза повече отколкото е необходимо, Маргарет! — избухна младежът и впи мрачен поглед в излъсканите си ботуши. Уитни наистина разиграваше спектакъл, следвайки го неотлъчно по петите, и всички в околността говореха за това.
В началото самолюбието му беше поласкано от факта, че е обект на възхищение от страна на петнадесетгодишното момиче, което му отправяше изпълнени с копнеж погледи и възхитени усмивки, но после Уитни беше сменила тактиката и се беше превърнала в негова сянка, надминаваща в упорството си дори Наполеон Бонапарт.
Щом напуснеше очертанията на своето имение, беше повече от сигурно, че накъдето и да се насочи, ще се натъкне на нея. Уитни сякаш предусещаше всеки негов ход и Пол вече не възприемаше детинското й увлечение по него нито за безобидно, нито за забавно.
Преди три седмици например го беше проследила до една местна кръчма. Дъщерята на собственика тъкмо му отправяше шепнешком покана да се срещнат по-късно в плевнята, когато Пол случайно погледна към прозореца и забеляза добре познатите зелени очи на Уитни, впити в него. Той ядосано тръшна каната с пиво на масата, излезе с твърда крачка навън, сграбчи момичето за лакътя и безцеремонно го метна на коня му, напомняйки му остро, че баща му много ще се притесни, ако не се върне навреме у дома.
После влезе обратно в кръчмата и си поръча нова кана бира. Докато дъщерята на кръчмаря му наливаше, докосвайки уж случайно рамото му със закръглените си гърди и Пол започна да си представя как потъва в мекото й съблазнително тяло, зелените очи отново светнаха, само че на друг прозорец Той хвърли достатъчно пари върху грубата дървена маса, за да успокои засегнатото достойнство на кръчмарската щерка, и излезе навън — този път да придружи госпожица Стоун до самия праг на дома й.
Беше почнал да се чувства като преследван дивеч и нервите му бяха опнати до крайност. И сега с раздразнение осъзна, че противно на всякаква логика стои в имението на Стоун и се опитва да защити Уитни от нападките, които напълно заслужено се сипеха върху нея.
Емили Уилямс, хубавко момиче с няколко години по-малко от останалите в групата, погледна към Пол и каза:
— Ще отида да видя защо Уитни се забави толкова.
Завтече се през поляната към конюшнята, отвори тежката двойна врата и надникна в мрачното помещение.
— Къде е госпожица Уитни? — попита тя коняря.
— Ей там, госпожице — кимна момчето към една врата. Въпреки че беше тъмно. Емили забеляза плъзналата по лицето му червенина.
Озадачено се приближи до вратата, почука и влезе. Гледката, разкрила се пред очите й, я накара да замръзне от изненада и уплаха: Уитни Стоун беше облечена в мъжки бричове за езда, излагащи на показ дългите й стройни крака. Едно въже, изпълняващо ролята на колан, опасваше тънкия й кръст. Нагоре Уитни беше само по тънка шемизета.
— Не мислиш да се показваш така навън, нали? — възкликна Емили.
Уитни погледна през рамо към шокираната си приятелка:
— Не, разбира се. Ще си сложа и риза.
— Н-н-о защо? — отчаяно попита Емили.
— Защото не мисля, че ще бъде прилично да се показвам по шемизета, глупаче — безгрижно отвърна Уитни, посегна към ризата на коняря, закачена на стената, и напъха ръце в ръкавите.
— П-прилично? Прилично? — заекна момичето. — Знаеш, че е неприлично да носиш мъжки бричове!
— Права си. Но въпреки това не мога да яздя без седло и да рискувам вятърът да развее полите ми, нали?
Нави дългата си непокорна коса на кок и я закрепи здраво на тила си.
— Не искаш да кажеш, че смяташ да яздиш кон като мъж, нали? Баща ти ще те лиши от наследство, ако още веднъж го направиш!
