кажа, че очевидно на мен се е паднала честта да ти бъда първата! — Думите излязоха от устата й, преди да се е усетила. Уитни замръзна от ужас. Беше допуснала непростимата грешка да засегне мъжкото честолюбие на един самоуверен мъж.
— Ники — започна умолително тя, забелязвайки гнева му, и отстъпи назад, там, където ръцете му не биха я достигнали.
Никълъс решително се приближи към нея и тя се плъзна зад бюрото на чичо си. Стояха от двете страни на бюрото, дебнейки напрегнато следващото движение на противника. Внезапно Уитни осъзна колко абсурдна е цялата ситуация и се засмя.
— Ники, имаш ли дори и слаба представа за това, което ще ми направиш, след като ме хванеш?
Той много добре знаеше какво му се иска да стори с нея, ако я улови, но разбра в какво глупаво положение беше попаднал.
— Ела тук — засмя се и той. — Обещавам ти, че ще се държа като истински джентълмен.
След като се убеди, че той наистина ще удържи дадената дума, Уитни се подчини. Приближи до него, пъхна ръка под лакътя му и двамата тръгнаха към вратата.
— Ще се видим довечера — обеща тя.
6.
Лорд Едуард Гилбърт стоеше пред голямото огледало във всекидневната. В очите му се четеше истински ужас от онова, което виждаше насреща си: той, уважаваният английски посланик във Франция, напъхан в тесния костюм на крокодил, който съпругата му беше избрала за предстоящия маскарад!
Отвращението му беше искрено. Върху главата му се поклащаха широко отворени челюсти, краката му завършваха с хищни лапи, а по пода се влачеше противна зелена опашка. Лорд Едуард се раздвижи, за да провери как изглежда, и гневно процеди през зъби:
— Каква гадост!
В този миг в стаята влязоха лейди Ан и Уитни и лордът се обърна към жена си:
— По дяволите! — избухна той, смъкна крокодилската глава от главата си, размаха я пред смаяния й поглед и нервно закрачи напред-назад. Опашката се полюшваше зад гърба му. — Няма да мога дори една цигара да изпуша с това отвратително нещо отгоре си!
— Не можах да ти осигуря твоя любим Хенри VIII, а не бях сигурна, че ще бъдеш доволен да се напъхаш в костюма на слон… — заобяснява с усмивка жена му.
— Слон! Наистина се учудвам, че не си ми купила слонски одежди. Как си се лишила от удоволствието да видиш съпруга си, размахващ хобот и изблъскващ хората наоколо си, докато се покланя! Мадам, държа да ви кажа, че имам репутация, за която трябва да се грижа, достойнство, което…
— Замълчи, скъпи — нежно каза тя. — Какво ще си помисли Уитни?
— Ще ти кажа какво ще си помисли! Ще си помисли, че изглеждам като пълен идиот! И всеки, който ме види, ще си помисли същото! — Той обърна глава към племенницата си. — Хайде, скъпа, давай! Кажи на леля си на какво ти приличам!
Уитни го погледна с обич.
— Костюмът ти е много оригинален, чичо Едуард — дипломатично отвърна тя и напълно срази съпротивата му, пускайки в ход името на най-заклетия му съперник. — Между другото чух, че Хърбърт Гренвил ще се маскира като кон…
— Наистина ли? — Гневът на лорд Гилбърт мигом се изпари. Той се закиска и след малко рече: — Чакай да позная ти като каква си се облякла.
Уитни направи изящен пирует. Беше в древногръцка роба, закопчана с аметистова брошка на лявото рамо. Другото рамо оставаше съблазнително открито. Гъстата й коса беше вдигната високо, окичена с теменужки и лютичета.
— Венера! — заключи лорд Едуард след обстойния оглед.
Уитни поклати отрицателно глава.
— Ето. Това би трябвало да ти помогне да разрешиш загадката. — Метна мантия от пурпурен сатен на плещите си и очаквателно загледа чичо си.
— Венера — настоя той.
— Не — отвърна момичето и го целуна по бузата. — Всъщност шивачката се опита да внесе някои подобрения в гръцката митологична мода. Аз трябва да представлявам Персефона, но на всички рисунки тя е с прекалено семпла дреха.
— Коя си? — погледна я смаяно Едуард.
— Персефона, богинята на пролетта — обясни Уитни. — Нима не си спомняш, чичо Едуард?! В косата й винаги са забодени лютичета и теменужки, а раменете й са покрити с пурпурна мантия като тази тук. Хадес я отвлякъл, докато събирала полски цветя, и я отвел в подземното си царство, където я направил своя жена.
— Много непочтено е постъпил — разсеяно отвърна той, — но все пак харесвам костюма ти. Всички ще бъдат прекалено заети да гадаят коя си и няма да им остане време да се запитат кой всъщност се крие под маската на противния крокодил.
Предложи едната си ръка на Уитни, другата на лейди Ан, облечена като средновековна кралица.
В балната зала беше оживено и прекалено шумно.
Още с пристигането си Уитни беше заобиколена от много обожатели. Ники пристигна малко по-късно, кимна за поздрав на майка си и решително си запробива път към момичето, което беше познал, въпреки бялото домино, скриващо очите му. Беше напуснал друго тържество — облеклото му беше официално. Уитни се усмихна. Обожаваше всичко у него — от лекотата, с която носеше и най-изисканите дрехи, до неустоимия му чар. Тялото й потръпна при спомена за устните му.
Достатъчен беше само един поглед от страна на Ники и останалите обожатели на Уитни се отместиха настрана. На устните му затрептя хищна усмивка, щом се спря пред нея и започна да оглежда гръцката роба, пурпурната мантия и цветята, затъкнати в лъскавата й коса. Той доближи пръсти до устните си и изрече високо, така че всички наоколо да чуят:
— О, Венера, ти си ослепителна тази вечер!
— Амин! — присъедини се към възхвалата един огромен банан, който безуспешно се опитваше да си пробие път през тълпата млади мъже, наобиколили Уитни.
— Да живее! — извика един рицар в пълно бойно снаряжение и повдигна забралото на шлема си, впивайки страстен поглед в богинята.
Ники хладно изгледа и двамата и Уитни побърза да прикрие усмивката зад ветрилото си. Чувстваше се сигурна, това беше нейният свят. Кажеше ли нещо необичайно, френските дами и господа не го посрещаха с неодобрение или гняв. Напротив, намираха я за „жива“ и „остроумна“ и дори я цитираха. Но когато се върнеше в Англия, нямаше да позволи старото положение да се върне. Беше допуснала много грешки като момиче, осъзнаваше добре това, но никога вече нямаше да ги повтори.
Не намери за нужно да обяснява на Ники, че се заблуждава относно костюма й. Май в цялата бална зала нямаше човек, който да е чувал за друга богиня от митологията освен за Венера. Пурпурната мантия и лютичетата в косата й не говореха нищо на присъстващите. Ако това се беше случило преди, щеше да се впусне в обяснения, но не и сега.
Андре Русо, един от най-ревностните й обожатели, забеляза, че чашата й е празна, и възкликна:
— Но това не бива да се допуска, мадмоазел! Чашата ви заслужава да бъде напълнена. Може ли?
Уитни му я подаде и той се поклони и я пое:
— За мен е чест, мадмоазел!
Победоносно огледа съперниците си.
Дали Пол би сметнал за чест да й налее пунш в чашата, ако беше тук, запита се Уитни. Мисълта за Пол Севарин, сияещ от щастие, че е бил избраникът, който да й направи дори такава дребна услуга, беше толкова абсурдна, че Уитни не се сдържа и се усмихна. Да можеше само да я зърне отнякъде — заобиколена от тълпи обожатели!
Тръсна глава. Не биваше да се отдава на фантазии. Ето, дори не беше усетила, че втренчено гледа към облечен в черно джентълмен, застанал в един отдалечен край на залата. Лицето му беше наполовина
