— Дьовил не беше костюмиран, а се твърди, че двамата с него сте неразделни. Не беше трудно да разбера коя сте, щом ви видях с него.
Уитни смръщи вежди. Не й харесваше, че клюките я свързваха с Ники.
— Изглежда, отговорът ми ви притесни — сухо рече мъжът. — Може би щеше да бъде по-честно от моя страна, ако ви бях признал, че има определени… атрибути… по които ви познах въпреки маската ви и доста преди пристигането на Дьовил.
Мили Боже! Дали наистина погледът му се плъзна по тялото й, или само така й се стори?
— Кой сте вие? — решително попита тя.
— Просто приятел.
— Стига вече! Не си спомням да съм се запознавала с човек с вашите очи или вашата височина, нито с толкова отблъскващо държание като вашето, недостойно за един джентълмен, особено пък англичанин! — Тя колебливо замълча и след миг добави: — Всъщност англичанин ли сте?
Той злъчно се изсмя:
— Колко глупаво от моя страна! Трябваше да завалям думите, за да ви стане ясно, че наистина съм англичанин.
Веселото му настроение беше заразно. Уитни прихна.
— Добре, след като вече си признахте, че сте англичанин, остава да ми кажете името си.
— Кой бихте искали да бъда, малката? Жените винаги се впечатляват от благороднически титли. Ще ви се понрави ли, ако ви кажа, че съм херцог например?
— Можете да сте разбойник или даже пират. Но със сигурност сте херцог толкова, колкото аз съм херцогиня!
По лицето му се появи объркване.
— Мога ли да ви попитам кое ви кара да мислите, че не съм херцог?
Спомни си как изглеждаше единственият херцог, който беше срещала в живота си. Огледа открито събеседника си, отплащайки се за безочието му.
— Ами да започнем с най-очевидното. Ако бяхте херцог, щяхте да носите монокъл.
— Как бих могъл да нося монокъл с тази маска? — развеселено попита той.
— Един херцог не използва монокъл, защото е зле със зрението, а просто за тежест. Той бавно го вдига към окото си и критично оглежда през него всички дами в залата. Но има и други причини, които опровергават твърдението ви — продължи тя. — Нямате бастун, не дишате тежко и — да ви кажа честно — съмнявам се, че имате дори и най-лека форма на подагра.
— Подагра! — задави се от смях той.
Уитни закима.
— Без бастун, пухтене и подагра нямате никакъв шанс да убедите когото и да било в това, че сте херцог. Не е ли по-добре да си припишете някоя по-подходяща титла? Бихте могли да се обявите за граф например, ако бяхте поне малко куц или кривоглед.
Той дълго се смя, а после я погледна почти нежно:
— Госпожице Стоун, никой ли не ви е учил, че благородническите титли задължително будят уважение, а не подигравки?
— Няколко души са се опитвали — призна тя.
— И?
— И както сам виждате, претърпели са пълен провал.
— Но да се върнем към първоначалното ви възражение, а именно, че аз не мога да бъда херцог поради липса на монокъл?
— Да — кимна тя. — Нямаше да се разделяте с него.
— Дори и когато отивам на лов? — настоя той. Тя нехайно сви рамене:
— Ако бяхте херцог, щяхте да сте прекалено дебел, за да яздите.
Той се пресегна, хвана ръцете й и я дръпна към себе си. Бедрото й опря в неговото.
— А в леглото? — тихо попита той.
Неочакваният ход напълно я парализира за секунда, но после тя рязко се изтръгна от ръцете му. Погледът й го изпепеляваше.
Той се изправи и спокойно попита:
— Да ви донеса ли чаша шампанско?
— Можете да вървите направо в… — Спря се, уплашена от височината и силните му мускулести рамене. Накрая кимна: — Моля ви.
Той остана неподвижен няколко мига, втренчил сивия си поглед в присвитите й от ярост зелени очи, после тръгна към къщата, за да донесе чаши с шампанско.
Тя си отдъхна едва когато се скри от погледа й. Втурна се през градината и влезе в балната зала от противоположната страна на къщата.
През цялата вечер беше нервна и раздразнителна, очаквайки всеки момент облечената в черно фигура, която наричаше „Сатаната“, да застане пред нея, но непознатият повече не й обърна внимание.
Когато всички започнаха да се разотиват, сред тях беше и високият господин, придружен от руса дама. Блондинката се приведе към него и тихо му каза нещо, а той отвърна с висок смях. Уитни се изчерви, спомняйки си как се беше смял с нея в градината. С раздразнение си каза, че би могъл поне да си свали маската, за да види лицето му, после се запита коя ли е блондинката до него. Най-вероятно любовницата му, заключи тя, защото той не би си губил времето с жена, която отказва да изпълнява тази роля, пък било то и само за една нощ!
Той се обърна неочаквано и за втори път тази вечер Уитни се усети засрамена, че я е уловил да го гледа втренчено. Погледът му срещна нейния и тя безразлично вирна брадичка. Той се усмихна многозначително и леко й кимна. Тя ядосано отмести очи встрани. Арогантен, надут… Не знаеше достатъчно ужасни думи, с които да го нарече.
— Какво става, скъпа? — попита я тихо леля й.
Уитни нервно кимна към непознатия, който в момента поставяше елегантна наметка върху раменете на блондинката.
— Знаеш ли кой е той, лельо Ан?
Леля й се загледа в двойката, понечи да отвърне отрицателно, но после спря. Блондинката тъкмо сваляше маската си.
— Това е Мари Сейнт Алерман — известната певица — прошепна Ан. — Сигурна съм.
По лицето й премина странна сянка, докато очите й отново оглеждаха високия тъмнокос мъж в черна пелерина. — И щом тя е Сейнт Алерман, то той трябва да е… Ами да! Мили Боже! Разбира се! Но защо питаш?
По-скоро щеше да умре, отколкото да признае пред някого, че е имала глупостта да излезе в градината с мъж, когото не беше сигурна дали изобщо познава.
— Аз… Помислих си, че съм го срещала и преди, но сега съм сигурна, че съм се лъгала — със запъване обясни тя и си отдъхна, когато разбра, че леля й не смята да я разпитва повече.
Лейди Ан нарочно прекрати разговора. Прекалено дълго беше мечтала и кроила планове за бъдещето на племенницата си. Нямаше да го понесе, ако Уитни се превърнеше в поредната жертва на херцог Клеймор. Мари Сейнт Алерман беше негова любовница от близо година и се носеха слухове, че той дори я беше придружил при пътуването й до Испания преди два месеца, където талантливата певица беше пяла пред краля и кралицата.
В продължение на години името на този мъж се свързваше с не една и две известни красавици, но женитбата не беше сред благата, които той предлагаше. Зад гърба си беше оставил десетки разбити сърца и попарени надежди и всяка жена, имаща сред близките си неомъжена девойка, изтръпваше ужасена, като чуеше името му. С две думи, херцог Клеймор беше последният мъж, към когото Ан би искала племенницата й да прояви интерес.
Последният! Не само в Европа, но и в целия свят!
7.
