Семейство Дьовил е едно от най-благородните във Франция, а Никълъс е техният единствен син и наследник.
Матю затвори папката.
— Това е всичко, което успяхме да научим, ваше благородие.
Клейтън стана и с широка крачка се отправи към прозореца, който гледаше към покритите с буйна зеленина хълмове. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на дървената рамка, зареял поглед в чудната гледка навън. Обмисли отново последните подробности от плана си, който съвсем скоро щеше да се превърне в реалност.
Много пъти по време на пребиваванията си във Франция тайно беше наблюдавал Уитни. Чувстваше се силно привлечен към нея и се усмихна, спомняйки си случаите, в които момичето беше поставило на място някои от своите особено напористи ухажори.
Бяха ги представяли един на друг два пъти. Първият беше непосредствено след пристигането й в Париж, но тогава още беше твърде млада, а при следващата им среща беше така заета да се справя с обожателите си, че едва го удостои с поглед и дори не чу името му.
Известно време не се беше появявал в нейното общество. Усещаше, че ще му е нужно време, както и упорито ухажване, за да я спечели. Що се отнасяше до времето, то никога не му стигаше, а не си спомняше да е ухажвал жена през целия си съзнателен живот — или поне не жена, която трудно да се поддава на подчертано внимание и ласкателства. Тези, които познаваше, с охота го преследваха.
И ето че внезапно преди четири седмици в градината на Арманд му се случи нещо неподозирано: почувства, че се опива в присъствието на тази жена и едва успя да се пребори с умопомрачителното си желание да целуне бавно и продължително тези подканящи смеещи се устни, а после да я отнесе в най- тъмното кътче на градината и да я люби до забрава.
Уитни беше въплъщение на съблазънта, с усмивка на ангел и слабо, но изключително женствено тяло на богиня. Притежаваше естествен чар, невероятно чувство за хумор и усет към абсурда.
Не можеше да разбере причините, поради които щеше да пусне плана си в действие. Желаеше я, това само по себе си беше достатъчно. Тя беше пламенна, духовита и неуловима като пеперуда. Никога нямаше да се почувства отегчен от нея, така както с останалите жени — можеше да се закълне в това. Подсказваше му го натрупаният с годините опит с многобройни представителки на нежния пол.
Решението беше взето. Клейтън рязко се извърна и закрачи обратно към бюрото.
— Трябва да подготвите няколко документа. Когато Стоун приеме предложението ми, на негово име ще бъде прехвърлена значителна сума пари.
— Ако приеме — автоматично го поправи Матю.
Уестморланд саркастично се усмихна:
— Ще приеме.
Въпреки нервността, която го беше обзела днес, господин Бенит беше истински професионалист, научен да не проявява емоциите си, особено когато ставаше въпрос за дълбоко личните дела на клиентите му. Въпреки това, щом негово превъзходителство започна да диктува условията, при които Мартин Стоун щеше да получи огромна сума пари, Матю не успя да прикрие учудването си.
Клейтън разсеяно наблюдаваше отдалечаващата се карета, която отвеждаше Матю Бенит в Париж. Нямаше търпение да получи онова, което искаше, а то бе Уитни. Желаеше я, искаше да я има веднага, но проклет да бъдеше, ако започнеше да я ухажва тук, във Франция. Нямаше намерение да се нареди на опашката от обожатели и да се прави на глупак, обсипвайки я с любезни усмивки и поклони. Това не би направил за никоя жена, пък било тя и Уитни Стоун, а и беше прекарал прекалено много време извън Англия. Трябваше да се върне в Лондон, за да контролира отблизо делата си.
Имението на Стоун беше само на седем часа път от столицата и той чудесно можеше да съчетае бизнеса с удоволствието. Поради тази причина настоя господин Стоун да повика дъщеря си обратно в Англия.
Изобщо не се съмняваше, че Мартин Стоун ще приеме предложението му, нито че ще успее да спечели сърцето на дъщеря му.
Притесняваше го единствено враждебността, която момичето изпитваше към баща си. Дори само да предположеше, че между него и младия херцог съществува някакво споразумение, тя щеше да се опълчи срещу него. Не искаше да кръстосва шпага с Уитни, искаше да я люби.
Щеше да е по-разумно, ако не й разкрива кой всъщност е, като имаше предвид мнението й за благородническото съсловие и особено за херцозите. Щеше да го направи едва след като я спечели.
Седмица по-късно Матю Бенит отново посети къщата на Уестморланд. Завари негово благородие на верандата. Беше седнал с гръб към прекрасната гледка и преглеждаше някакви книжа.
— Ще изпиете ли едно бренди с мен, Матю? — покани го Клейтън, без да вдига поглед от книжата.
— Благодаря, ваша милост — отвърна той, развълнуван от приятелското отношение на младия херцог към него.
Напитките бяха донесени незабавно. Без да чака покана, Матю отвори куфарчето си и извади документите.
— Както заповядахте, включих в споразумението и клауза, според която приемате да покривате всички лични разходи на госпожица Стоун. Искате ли да определите някакъв допустим максимум?
— Не — разсеяно промърмори Клейтън. Прегледа документа за няколко минути, после го отмести встрани и се усмихна на Матю:
— Е, какво мислите?
— Питам се какво мисли госпожица Стоун по въпроса?
— Тя няма представа за това, нито знае кой съм.
Матю прикри изненадата си от неочакваното признание с голяма глътка бренди.
— В такъв случай ще ви пожелая успех както с бащата, така и с младата дама.
Херцогът махна с ръка, сякаш изобщо нямаше нужда от подобни пожелания, и се облегна назад.
— Заминавам за Англия идната седмица, за да обсъдя въпроса с Мартин Стоун. Ако приеме, ще се наложи да наема къща близо до неговата. Свържете се с баща си в лондонския му офис и му поръчайте да ми намери нещо подходящо, по възможност на не повече от половин час път от имението на Стоун. Нямам намерение да си губя времето в езда от едното място до другото.
— Подходящо място на не повече от половин час път от имението на Стоун — смаяно повтори Матю.
— Точно така. Постарайте се да пропуснете името Уестморланд при оформянето на договора за наема. Можете да използвате Уестланд например. Ще се опитам да запазя в тайна самоличността си възможно най-дълго. За всички аз ще бъда просто новият съсед Клейтън Уестланд.
— Но не и за госпожица Стоун, предполагам.
— Напротив. Най-вече за госпожица Стоун — засмя се той.
8.
Месец по-късно лорд Гилбърт получи писмо. Щом го прочете, той повика иконома и му поръча:
— Предай на лейди Гилбърт да дойде веднага при мен! Не се бави, човече! Казах веднага!
— Какво се е случило, Едуард? — извика разтревожено лейди Ан, щом влезе задъхана в кабинета на съпруга си.
— Ето какво! — отвърна той и й подаде писмото.
Ан видя подписа на Мартин Стоун в долната част на листа и попита, обзета от ужасни предчувствия:
— Настоява Уитни да се върне при него, нали?
— Казва, че ще ме обезщети за всичките ми разходи покрай Уитни през изтеклите четири години в мига, в който му съобщя сумата — гневно отвърна Едуард. — Освен това е изпратил чек за цяло състояние, който дъщеря му трябва да похарчи за „дрехи, бижута и разни други дреболии“, преди да се върне в Англия. За кого, по дяволите, се смята този човек? Досега не е изпращал нито пени и изведнъж… Кучи син! Няма да му изпратя никакъв отчет за разходите си и сам ще се погрижа Уитни да се снабди с възможно най-доброто!
