Малката негодница дори не благоволи да го удостои с отговор. Не можеше да повярва!
Забеляза изписан лист хартия върху бюрото. Вдигна листа, казвайки си, че в крайна сметка за бедния Бърлтън може би все пак беше по-добре, че е мъртъв, тъй като своенравната Чариз Ланкастър без съмнение щеше да превърне живота му в истински ад. Очите му се спряха върху листа и той разбра с какво се беше занимавала тя през последните няколко часа. С прецизен и изящен почерк върху листа бяха записани извадки от сутрешния брой на вестник „Поуст“. Това най-вероятно бяха факти, които тя някак си предусещаше, че е знаела преди, и които беше забравила по негова вина.
Джордж IV, крал на Англия, роден през 1762 година. Джордж III, баща на Джордж IV, починал преди две години. Наричан от народа „Джордж фермера“.
Кралят има слабост към жените, красивите дрехи и изтънчените вина.
След всяка група преписани факти Шеридан се беше опитвала да изброи подобни факти за самата себе си, но местата, където би трябвало да бъдат изписани отговорите, бяха празни.
Стивън отчаяно затвори очи. Тя не знаеше собственото си име, нито рождената си дата и името на баща си. И още по-лошо! Когато паметта й се върнеше, щеше да й се наложи да се изправи лице в лице с една голяма трагедия — смъртта на нейния годеник. И всичко това — заради Стивън, лорд Уестморланд!
Той остави листа обратно на бюрото. Хартията сякаш пареше пръстите му. Пое дълбоко дъх и понечи да си тръгне. Закле се, че никога вече няма да си позволи да загуби присъствие на духа пред нея, независимо от това, което тя казваше или правеше. Той нямаше право да изпитва гняв или раздразнение, нито да допуска в сърцето си друго чувство освен на вина и отговорност.
Твърдо решен да направи всичко по силите си, за да поправи злото, което й беше причинил със своето привидно безразличие, той пристъпи към вратата. Но тъй като не би могъл да започне да прилага добрите си намерения на практика, ако тя не слезеше долу, на излизане извика:
— Остават ви още осем минути. — Постара се гласът му да звучи любезно, но твърдо.
Чу как водата в банята се разплиска и кимна доволно Знаеше, че не просто ще й се извини за държанието си, но и ще й даде приемливо обяснение за случилото се през последните дни. Вероятно в резултат на загубата на паметта си Чариз Ланкастър си беше изградила идеалистична представа за брака и любовта. Беше го попитала дали са „много влюбени един в друг“! Стивън се отвращаваше от самото значение на думата любов. В резултат на богатия си житейски опит беше разбрал, че много малко жени са способни да изпитат истинска любов, макар да се държаха и говореха така, сякаш това нежно чувство им беше необходимо като въздуха, който дишаха. Той инстинктивно се изпълваше с недоверие към всяка представителка на нежния пол, която говореше за любов.
Хелън споделяше неговите възгледи по този въпрос и това беше една от многото причини, поради които му беше приятно да бъде в нейната компания. Нещо повече, тя му беше вярна, а това не можеше да се каже за много от съпругите на неговите познати и приятели. Затова й беше осигурил условия, които биха подхождали на една законна съпруга на благородник. Хелън беше умна и чувствена, знаеше правилата и не бъркаше любовта със секса.
Нито една жена, включително и онези, с които беше прекарвал достатъчно дълго време, за да плъзнат клюки, че е на крачка от обвързването, не си беше позволила да повдига пред него темата за любовта, още по-малко пък очакваха любовно признание от него.
Очевидно Чариз Ланкастър не беше нито толкова практична, нито толкова здравомислеща. Тя без съмнение очакваше от годеника си да се впуска в дълги любовни обяснения, но графът нямаше намерение да го прави.
Стивън влезе в трапезарията и отиде до масичката с питиетата. Наля си чаша шери. В следващите една-две минути трябваше да измисли най-достоверните обяснения за своето поведение в нощта на онзи злополучен разговор и в последвалите я дни. В началото мислеше, че няколко извинения и любезни фрази биха й подействали успокояващо, но сега, когато вече беше наясно с някои черти от трудния й характер, подозираше, че госпожица Ланкастър няма да се задоволи само с това.
15
Шеридан повдигна полите на дългата си бледолилава рокля и забързано пое по дългия коридор. Тъкмо когато си мислеше, че вече е близо до трапезарията, установи, че всъщност е излязла на някаква площадка, от която тръгваше мраморно стълбище.
Тя се спусна по стълбите, минавайки покрай множеството окачени от двете страни портрети. Най- вероятно това бяха шестнайсетте поколения предшественици на противния граф. Нямаше никаква представа как да го открие. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че наред с всички останали неприятни качества графът притежавани още едно — надменност. Беше й говорил така, сякаш тя бе негова лична собственост. Без съмнение нямаше да се посвени дори да й крещи пред слугите, ако не дай си Боже не изпълнеше нарежданията му. Беше готова на всичко, за да го лиши от подобно удоволствие. За нея беше необяснимо как е могла да приеме да се обвърже с този човек до края на дните си! Когато баща й пристигнеше, щеше да го помоли да развали годежа и незабавно да я отведе у дома!
Шеридан не харесваше графа и беше абсолютно сигурна, че няма да хареса и неговата майка. Прислужницата й беше казала, че роклята, с която в момента беше облечена, била на майката на негова светлост. Обземаше я отвращение, когато си представяше вдовица над средната възраст да се появява по балове или да приема посетители в подобна фриволна дреха — и като цвят, и като кройка. За Бога! Та на цялата предна част имаше едва няколко сребристи панделки, които придържаха дрехата затворена! Шери беше толкова ядосана, че дори не обърна внимание на великолепието, което я обграждаше.
Когато стигна до последното стъпало, пред нея се изпречи възрастен мъж в черен костюм и бяла риза. Човекът тъкмо отваряше някаква врата и питаше:
— Позвънихте ли, милорд?
Миг след това прислужникът се оттегли с поклон и затвори вратата зад себе си.
— Извинете… — започна Шеридан, но се заплете в дългите поли на роклята си, загуби равновесие и се облегна на стената.
Прислужникът се обърна, видя я и замръзна шокиран на мястото си.
— Аз съм добре — увери го Шеридан и повдигна полата. Понеже човекът продължаваше да я гледа втренчено, тя протегна ръка към него и обясни: — Доктор Уитиком каза, че вече съм достатъчно добре, за да мога да напускам стаята си. Ние с вас не сме се срещали, но аз съм Чариз… хм… Ланкастър.
Тя разтърси протегнатата към нея ръка и с любезна усмивка запита:
— А вие кой сте?
— Ходжкин — изхриптя прислужникът, сякаш някой го беше стиснал за гърлото. Изкашля се и вече по- ясно повтори: — Ходжкин.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Ходжкин.
— Не, госпожице. Просто Ходжкин.
— Не мога да се обръщам към вас направо по име. Няма ла е възпитано от моя страна — търпеливо обясни Шеридан.
— Тук така е прието — отвърна той.
— Не се учудвам, че онзи високомерен звяр отказва правото на един по-възрастен човек да бъде наричан „господин“! — разпалено изрече момичето.
Лицето му отново се сгърчи и Ходжкин протегна шия, сякаш не му достигаше въздух.
— Нямам представа за кого говорите, госпожице.
— Говоря за… — Тя смръщи вежди, опитвайки се да си спомни безкрайната поредица от имена и титли на графа. Уестморланд! Точно така! — Говоря за Уестморланд! — извика, като нарочно не постави никаква титла пред името му. — Някой трябва да му хвърли един хубав пердах, за да се научи на елементарна вежливост.
Един лакей и една прислужница надникнаха любопитно от горната площадка. Стараеха се да не
