пропуснат и най-малката подробност.
Шеридан се усмихна на Ходжкин и спокойно продължи:
— Както знаете, никога не е късно да бъдем вкарани в правия път, ако се намери кой да ни посочи грешките. При първия удобен случай ще намекна на графа, че трябва да се обръща към човек на вашата възраст с любезното „господин Ходжкин“. Ще го посъветвам да се постави на ваше място и да си представи, че е толкова възрастен и…
Тя млъкна объркано по средата на изречението. Старецът беше изцъклил очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Даде си сметка, че човечецът се ужасява при мисълта, че една евентуална намеса от нейна страна би могла да доведе до лишаването му от длъжност в палата на графа.
— Беше глупаво от моя страна, господин Ходжкин — виновно рече Шеридан. — Обещавам, че и думичка няма и обеля по този въпрос.
Младата американка решително отвори вратата на трапезарията и с предизвикателен тон изрече:
— Позвънихте ли, милорд?
Стивън се извърна стреснато, удивен от думите, с които тя се обръщаше към него, и замръзна на място. Втренчи се в девойката, застанала войнствено пред него с високо вирната брадичка и мятащи мълнии сиви очи, и едва се сдържа да не се засмее. Дрехата й беше в пълен контраст с яростното й изражение. Беше облякла светлолилав копринен пеньоар, който се свличаше от раменете й. Пръстите й придържаха предниците, за да не се разтворят, а под полите се забелязваха босите й крака. Тициановата й коса, все още влажна в краищата, се спускаше по гърба и гърдите й. Приличаше на Венера, рисувана от Ботичели.
Бледият цвят на дрехата би трябвало да не подхожда на огнената й коса, но кожата на Шеридан беше толкова светла, че цялостният ефект беше по-скоро драматичен, отколкото дразнещ. Всъщност гледката беше толкова ефектна, на Стивън му трябваше известно време да разбере, че тя не е сложила пеньоара на Хелън с цел да го предизвика и ядоса, а просто защото нямаше какво друго да облече, ще забравил, че багажът й бе останал на парахода. Коприненият пеньоар на любовницата му с положителност беше за предпочитане пред онази грозна кафява пелерина, която госпожица Ланкастър носеше, когато я видя за пръв път. Прислугата със сигурност нямаше да възприеме освободените възгледи на господаря по отношение на облеклото, каза си той. Още на другата сутрин щеше да се погрижи а гардероба на своята „годеница“.
Лицето и непрекъснато променяше изражението си и Стивън се удиви на способността й да изразява толкова много неща, без да се движи или говори. Тя беше олицетворение на самата невинност. Представи си тези огнени къдри, плъзгащи се по голата й гръд, и веднага направи всичко по силите си, за да се освободи от видението. В съшия миг Шеридан заговори:
— Приключихте ли с огледа?
— Аз всъщност ти се любувах.
Шери предварително беше подготвена за не особено приятна сцена, дори я очакваше с някакво странно нетърпение, а ето, че в рамките на една минута понасяше две поражения: първо, сладостно потръпна, когато дръзките му сини очи се впиха в нея, а сега този неочакван комплимент… наложи се да си напомни, че графът е студенокръвно жестоко същество, за което тя никога нямаше да се омъжи, независимо от начина, по който я гледаше, или сладките думи, с които я обсипваше.
— Предполагам, че има особено важна причина да ме удостоите с вашето височайше внимание, ваша светлост — иронично изрече тя.
За нейно учудване графът не се ядоса; по-скоро изглеждаше така, сякаш се забавлява.
— Има няколко причини, ако трябва да бъдем точни — отвърна с поклон той.
— И какви са те? — попита с леден тон Шеридан.
— Първата е, че исках да ти се извиня.
— Наистина ли? — сви рамене девойката. — За какво?
Стивън не успя да прикрие усмивката си. Това момиче наистина можеше да се похвали с невероятен дух. И с невероятна гордост. Не познаваше мъж, да не говорим пък за жена, които биха се осмелили да влязат в подобна словесна битка с него.
— Заради внезапното прекъсване на нашия разговор онази вечер и за това, че в продължение на няколко дни не дойдох да те видя.
— Приемам извинението ви. Сега мога ли да си вървя?
— Не! — спря я Стивън и му се прииска тя да не е толкова смела. — Необходимо е… Не, искам… да обясня защо се държах така.
— За мен ще е удоволствие да ви видя как се опитвате — саркастично го изгледа Шеридан.
Смелостта беше прекрасно качество за мъж, но у жена си беше истинско божие наказание, реши той.
— Наистина се опитвам — подчерта последната дума графът.
Самообладанието му беше леко разклатено, от което на Шеридан й стана по-добре.
— Продължавайте — окуражи го тя. — Слушам ви.
— Ще седнеш ли?
— Може и да седна. Зависи от онова, което имате да ми казвате.
Стивън сключи вежди и присви очи, но успя да овладее гласа си и спокойно започна:
— Онази вечер ти стана ясно, че аз… Че между нас нещата не са… Онова, което ти очакваш от един истински годеник…
Шеридан леко наклони глава настрани, заслушана без никакъв интерес в думите му.
— Има обяснение за това — продължи той, обезсърчен от липсата на реакция. Реши да й представи единственото логично обяснение, което можа да измисли: — Когато за последен път се видяхме, двамата се скарахме. Докато ти беше на легло, изобщо не се сещах за нашата кавга, но когато видях, че си почти оздравяла, неприятните спомени се върнаха. По тази причина може да съм ти се сторил…
— Хладен и безразличен? — подсказа му тя с повече болка, отколкото ярост в гласа.
— Точно така — кимна Стивън.
Тя седна и графът си отдъхна, решил, че повече няма да му се налага да извърта и лъже. Тя обаче попита:
— За какво се бяхме скарали?
Беше наивно от негова страна да повярва, че червенокосата американка с непредсказуем нрав и пълно презрение към благородническите титли ще приеме извинението му и възпитано ще смени темата, вместо да се зарови възможно най-дълбоко в нея.
— Карахме се заради твоя характер.
Сивите очи объркано срещнаха неговите:
— Заради моя характер ли? И какво му е на моя характер?
— Струваше ми се, че е… свадлив.
— Разбирам.
Шеридан сведе поглед към отпуснатите в скута й длани и колебливо попита:
— Опърничава жена ли съм?
Стивън почувства, че го обзема особена нежност пред гледката на тази наведена глава и отчаяно отпуснати рамене.
— Не бих казал — отвърна той.
— Забелязах, че през последните няколко дни настроенията ми много често… се сменяха — призна кротко Шеридан.
— Напълно разбираемо е при подобни обстоятелства.
Девойката вдигна глава и потърси очите му, сякаш се опитваше да постави на преоценка мнението си за него.
— Ще ми кажете ли за какво точно се карахме, когато за последен път сме били заедно?
Стивън се почувства като хванат в капан. За да спечели време, се обърна към таблата, на която стояха наредени кристални гарафи с питиета, и посегна към бутилката с шери.
— Бях си въобразил, че обръщаш прекалено голямо внимание на друг мъж — отвърна той и мислено се поздрави за точното попадение — Ревнувах.
