Тя побутна пастата си с вилицата, събра смелост, вдигна поглед и директно попита:
— Заради това, което казах току-що, ли решихте да излезете?
Почувства се като последния негодник, загдето я беше накарал да зададе подобен въпрос.
— Не. Имам много важен ангажимент, който не търпи отлагане — заяви той. — А ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще те уведомя, че родителите ми вземаха мен и брат ми с тях поне за по две седмици по време на пътуванията им до Лондон. Сега това правят брат ми и снаха ми, а също и някои техни приятели.
— О, това е прекрасно! — възкликна Шеридан. — За мен е огромно облекчение да разбера, че се срещат и по-отговорни родители!
— Повечето представители на нашите среди посрещат с насмешка проявите на подобна родителска привързаност — сухо я уведоми Стивън.
— Не мисля, че човек трябва да се влияе от мнението на околните. А вие? — смръщи вежди тя.
Стивън се разкъсваше между желанието си да се засмее, чувството на съжаление и обзелото го едновременно това раздразнение: едва сега осъзнаваше, че Чариз Ланкастър го подлага на подробен разпит, претегля и преценя всичките му достойнства не само като неин бъдещ съпруг, но и като баща на бъдещите й деца — роли, които той нямаше намерение да поема. А и мнението й за него едва ли беше много високо, да не говорим пък за перспективите, които я очакваха в случай, че покажеше презрението към общественото мнение — само за седмица тя щеше се превърне в социален аутсайдер. Стивън никога не се интересуваше от мнението на хората, но той беше мъж, при това богат и с множество титли, които му даваха правото да се държи както му харесва. За нещастие същите матрони, които копнееха да го оженят за дъщерите си и които с огромно задоволство коментираха многобройните му пороци, щяха да заклеймят Чариз Ланкастър дори за най-дребното провинение по отношение на етикета.
— Мислите ли, че човек трябва да позволи мнението на околните да определя действията му? — повтори въпроса си Шери.
— Не.
— Радвам се да чуя това.
— Страхувах се, че точно това ще кажеш — през смях отвърна Стивън.
17
— Каквото и да сте направили, то с положителност е подействало — заяви доктор Уитиком на следния ден.
Стивън стоеше в малкия салон и очакваше Шери да слезе за вечеря.
— Значи тя се чувства добре? — попита доволно графът. Изпитваше облекчение от факта, че пламенната му „годеница“ не е изпаднала в душевни терзания заради свободата която двамата си бяха позволили предната вечер, и не беше споделила подробностите със стария лекар.
Стивън беше прекарал целия ден в кабинета си, обсъждайки с един архитект плана за обновяването на едно от именията си, и не беше зърнал Шери дори за миг. Това не означаваше, че нямаше представа за онова, което младата американка правеше — слугите непрекъснато му донасяха че госпожица Ланкастър с в отлично настроение. Графът с нетърпение очакваше предстоящата вечер, която щеше да прекара първо с Шери, а по-късно — с Хелън. Не си и задаваше въпроса кое от двете щеше да му достави по-голямо удоволствие.
— Пациентката ми се чувства много добре — отбеляза лекарят. — Бих казал дори, че цялата сияе. Поръча да ви предам, че само след миг ще бъде долу.
Уитиком тръгна към трапезарията и Стивън с разочарование установи, че семейният лекар се кани да се присъедини към компанията за вечеря, макар да не беше поканен и присъствието му да не беше желано.
— Какво точно сте направили, за да постигнете подобен впечатляващ резултат? — с неприкрито любопитство попита доктор Уитиком. Погледът му смущаваше младия граф.
— Последвах съветите ви — отвърна неопределено Стивън и поднесе чашата с шери към устните си. — Накарах да се чувства… сигурна и защитена.
— Можете ли да бъдете по-конкретен? Моите колеги, които се консултирах във връзка с амнезията на госпожица Ланкастър, със сигурност ще проявят интерес към вашия метод на лечение заради поразителния ефект.
Стивън се облегна на полицата над камината и посрещна въпроса на лекаря с иронично повдигане на веждите.
— Не ме карайте да се откажа завинаги от услугите ви — го предупреди той.
Намекът беше достатъчно красноречив. Хю Уитиком най-после разбра, че графът предпочита да прекара вечерта сам с Шери. А може би просто не искаше свидетели на сцените, които беше принуден да разиграва, изпълнявайки ролята на влюбен до уши „годеник“. Докторът се надяваше да е второто.
— По благоприятно стечение на обстоятелствата тази вечер съм свободен. Предполагам, че няма да имате нищо против да остана за вечеря, за да наблюдавам приложението на вашия метод на практика.
— В никакъв случай! — отсече Стивън.
— Допусках, че ще реагирате така — с усмивка призна Уитиком.
— Какво ще кажете да пийнете малко мадейра като компенсация за вечерята, която ще пропуснете? — предложи графът.
— Благодаря — кимна лекарят.
Доктор Уитиком тъкмо питаше Стивън какво смята да прави, когато тълпи от благородници залеят Лондон през следващата седмица за откриването на Сезона, когато погледът на графа се насочи към вратата и се закова там. Лекарят се извърна и видя госпожица Ланкастър. Беше облечена в красива бледожълта рокля, а буйните й къдрици бяха прихванати на тила с бяла панделка. Тя зърна доктора и се насочи право към него, за да го поздрави.
— Доктор Уитиком! — възкликна Шеридан. — Не споменахте, че ще останете.
Тя му протегна и двете си ръце. За една добре възпитана английска девойка този жест би бил прекалено свойски при подобни кратко запознанство. Хю взе дланите й в своите.
По дяволите, общоприетите правила на поведение! Спонтанността й му харесваше! Много.
— Изглеждате прекрасно — топло рече той и се отдръпна назад, за да огледа роклята й. — Приличате на лютиче — добави той, макар че подобен комплимент едва ли би могъл да бъде сметнат за ласкателство.
— Но аз изглеждам точно така, както и преди няколко минути, когато бяхте в стаята ми. Разбира се, тогава не бях облечена — подхвърли тя и за малко да припадне от изненада, когато чу смеха на графа.
— Исках да кажа, че тогава не бях облечена с тази рокля — обясни Шери, насочвайки поглед към красивото усмихнато лице на лорд Уестморланд.
— Знам какво искаше да кажеш — кимна Стивън и се възхити на руменината, плъзнала по гладката кожа на страните и шията й.
— Не намирам думи да ви благодаря за прекрасните дрехи! — рече Шеридан. Струваше й се, че потъва в сините дълбини на очите му. — Признавам, че когато тоалетите ми пристигнаха, изпитах огромно облекчение.
— Наистина ли? — отново се усмихна Стивън. Присъствието й му доставяше неизмеримо удоволствие. — И защо почувства облекчение?
— И аз това се питам — намеси се доктор Уитиком.
Шеридан с мъка откъсна очи от омагьосващия поглед на графа и се обърна към лекаря:
— Страхувах се, че ще приличат на дрехата, която се наложи да облека преди две вечери. Не че не беше хубава… напротив, но… През цялото време имах чувството, че не съм облечена в прилична рокля, а съм обвита в бледолилав воал. Непрекъснато се притеснявах, че някоя от онези сребристи панделки ще се развърже и в един момент ще се окажа напълно… — Гласът й трепна.
Лекарят изгледа Стивън с присвити очи:
— Значи роклята с била бледолилава, така ли? И прозрачна?
— Да, но предполагам, че в Англия е напълно в реда на нещата да се носят подобни дрехи — объркано
