— Дойдохме да те помолим за прошка — каза майката на Стивън. — Не знаехме нищо за годежа, за нещастния случай, нито за каквото и да било друго, преди Стивън да ни обясни.
— Така се радвам, че все още сте будна — добави снахата на Стивън и красивите й зелени очи се спряха върху Шери, изпълнени сякаш със съжаление. — Аз също не мисля, че бих могла да заспя, ако с мен се бяха отнесли така, както ние с вас преди малко.
Шеридан забрави за протокола и за притесненията си, породени от факта, че разговаря с две херцогини.
— Моля ви, не се тревожете — искрено каза тя. — Не мога да си обясня какво ме е накарало да настоявам да запазя годежа ни в тайна и понякога се питам дали не съм някоя ексцентричка.
— Мисля, че всъщност сте много смела, госпожице Ланкастър — рече Уитни и мило протегна ръце към нея: — О… И добре дошла в семейството ни. Аз винаги… съм искала да имам сестра.
Ръцете на Шери трепереха, когато ги протегна, за да поеме дланите на бъдещата си етърва:
— Благодаря. — Последва пауза и тя едва потисна истеричния си смях, докато обясняваше: — До този момент нямах никаква представа дали аз също съм искала да имам сестра… но сега съм сигурна, че искам, и то красива като вас.
— Много мило от твоя страна — каза вдовстващата херцогиня и внимателно прегърна Шеридан, а после строго й нареди „да върви право в леглото“, сякаш беше малко дете.
Те си тръгнаха, след като й обещаха да минат да я видят на следващия ден. Шеридан остана права, загледана във вратата. Роднините на бъдещия й съпруг бяха също толкова непредсказуеми, както и той самият. В един момент — хладни и дистанцирани, в следващия — мили, добри и внимателни. Шери приседна на леглото, свила замислено вежди. Опитваше се да си обясни причината за странното им поведение.
От прочетеното във вестниците „Поуст“ и „Таймс“ беше стигнала до заключението, че англичаните често се отнасят към американците е известно предубеждение. Без съмнение двете херцогини са се питали какво точно е накарало графа да поиска ръката на една американка. Това обясняваше негативната им реакция в началото. Очевидно лорд Уестморланд им беше казал нещо, с което ги беше убедил, че… Но какво беше това нещо? Шеридан се отпусна в широкото легло и отправи поглед към балдахина. Вълнуваха я десетки въпроси, на които не можеше да отговори.
Херцогинята на Клеймор се извърна на една страна, облегна се на лакът и се взря в лицето на съпруга си, осветено от свещите край леглото. Мислите й обаче бяха при „годеницата“ на Стивън.
— Клейтън? — прошепна тя. — Спиш ли?
Очите му останаха затворени, но на устните му се появи една усмивка.
— Искаш ли да съм буден?
— Мисля, че да.
— Добре, кажи ми, когато бъдеш напълно сигурна — измърмори той.
— Не забеляза ли нещо странно в поведението на Стивън тази вечер? В това как се държеше с госпожица Ланкастър и в отношението му към техния „годеж“?
Клейтън отвори очи и ги присви недоволно:
— Какво по-странно от това един мъж да е временно сгоден за жена, която вижда за пръв път и нито познава, нито обича, нито иска да вземе за съпруга?
Уитни тихо се засмя:
— Исках да кажа, че забелязах у него някаква нежност — нещо, което не се е случвало от години. Смяташ ли, че госпожица Ланкастър е изключително привлекателна?
— Ще кажа всичко, което искаш да чуеш, стига след това да ми позволиш да те любя или поне да ме оставиш да спя.
Тя се надвеси над него и го целуна, но когато Клейтън се надигна да отвърне на целувката й, тя сложи длан на гърдите му:
— Почакай. Смяташ ли, че госпожица Ланкастър е особено привлекателна?
— Ако отговоря с „да“, ще ми позволиш ли да те целуна?
Тя кимна и съпругът й впи устни в нейните. Уитни побърза да се отдръпне. Искаше да приключи с въпроса, преди изцяло да се е предала във властта на Клейтън.
— Не мислиш ли, че Стивън е развил един особен вид… привързаност към нея? — настоя тя.
— Мисля, че по-скоро на теб ти се иска да бъде така. Да си кажа честно, по-вероятно е Дьовил да я е харесал, а това ще ми достави не по-малко удоволствие.
— Защо?
— Защото ако той си намери жена, най-сетне ще престане да преследва моята.
— Ники изобщо не ме преследва. Той…
Уитни не успя да продължи. Устните на Клейтън покриха нейните и заглушиха протеста й.
22
Шери се надигна на пръсти и измъкна една книга за Америка от най-горния рафт на библиотеката, после седна и я прелисти, очаквайки да открие информация, която да й се стори позната. Книгата беше изпъстрена с рисунки на параходи и улици на големи градове, по които се движеха карети, но те нищо не й говореха. Информацията беше подредена по азбучен ред, но тя реши, че именно рисунките могат да възвърнат паметта й. Шеридан отново прелисти страниците. Пред очите й се разкри огромна пшеничена нива и нещо в нея трепна. Усещането изчезна моментално, но ръката й продължи да трепери, докато обръщаше страниците. Попадна на друга картина: мъж с орлов нос, осеяно с бръчки лице и дълга права черна коса. Отдолу пишеше: „Американски индианец“. Кръвта нахлу в главата й. Девойката се втренчи в рисунката. Лицето й се струваше някак познато… Тя затвори очи и въображението й започна да рисува безкрайни полета, фургони, възрастен мъж с липсващ преден зъб… Грозен старец, който й се усмихваше приятелски.
— Шери?
Тя подскочи уплашено и се взря в лицето на красивия мъж, чието присъствие обикновено я вълнуваше и й действаше успокояващо.
— Какво ти е? — попита Стивън, взрян тревожно в пребледнялото й лице.
— Нищо, милорд. Просто ме стресна — излъга тя и се надигна да го посрещне.
Той смръщи вежди, сложи ръце на раменете й и продължи внимателно да проучва лицето й.
— Само това ли? Какво четеше?
— Една книга за Америка.
Ръцете му предизвикаха познатото вълнение. Понякога имаше чувството, че графът наистина държи на нея. Друга картина изплува в съзнанието й… не толкова ясна като останалите, но все пак… Някакъв красив тъмнокос мъж, вероятно графът, коленичил пред нея с букет цветя, й се обясняваше в любов. Чуваше гласа му:
— Да изпратя ли да доведат Уитиком? — попита Стивън, повишавайки леко глас.
Тонът му я върна към действителността. Шеридан се засмя и поклати глава:
— Не, разбира се, че не. Просто си спомних нещо, или може би си представях, че се е случило.
— И какво беше то?
— По-добре да не казвам — отвърна тя и се изчерви.
— Какво беше то? — настоя графът.
— Ще ми се смееш.
— Опитай.
Шери извърна безпомощно очи към тавана и приседна на плота на масата, върху която лежеше разтворената книга.
— Когато ми предложи да се омъжа за теб, случайно да си казвал, че си бил нищо, преди да ме срещнеш? — попита тя.
— Моля?
— По отвращението, което е изписано в момента на лицето ти, съдя, че едва ли си коленичил, когато си
