предприетото начинание и се съобразим с раните, които е понесъл. Да не мислите, че с Евънс ще ви бъде по-добре? — Въпросът прозвуча презрително. Капитанът продължаваше да говори на английски. Дали намерението му беше да не се крие от хората си или искаше да принуди пленницата си да издаде своя произход — Мария не можеше да разбере. Тревогата й се усилваше с всяка минута. Припомни си мъжа, който я бе сграбчил за косата, припомни си колко приличаше на гаден плъх и потрепери от отвращение. Сети се за вонята от устата му и изкриви отчаяно лице. Тялото й се разтрепери като в треска.
Капитанът, който я наблюдаваше внимателно, избухна в смях.
— Не се бойте, доня Мария, ще се постарая да го държа далече от вас. Евънс не е глупак. Сигурен съм, че ще приеме обезщетението, което ще му предложа за… лишенията, които трябва да понесе. Все ще се разберем. Но важното е друго: сега ние с вас ще си разчистим сметките. Доскоро аз бях ваш роб, сега вие сте моя робиня.
— Вие никога не сте бил мой роб, сеньор. — Мария беше толкова раздразнена, че заговори на английски. — Никога не съм била съгласна със заробването и оковаването на мъже в галерите, макар че крадците и пиратите заслужават най-строго наказание.
Мъжете в лодката избухнаха в смях и Мария почервеня от срам. Капитанът не изглеждаше засегнат от безсрамието на хората си и не си направи труд да им забрани да се смеят.
Шалупата мина по дългата страна на фрегатата и мъжете се изправиха, за да я уравновесят, докато капитанът достигне спуснатата стълбичка. Той се надигна бавно и се приведе над пленницата си. Мария се отдръпна уплашено назад, защото пред очите й блесна острие на кама.
— Не се вълнувайте, искам само да освободя ръцете ви. Иначе ще ви бъде много трудно да се покатерите по стълбичката. — Той преряза въжетата, които стягаха китките й, и когато кръвта нахлу в изтръпналите пръсти, Мария не можа да сдържи болезнения си вик. Тя изпитваше ужас от мисълта, че трябва да се покатери по люлеещата се стълбичка, но гордостта не й позволи да разкрие страха си. Капитанът посочи стръмната стена на кораба.
— Сама ли ще се изкачите или да ви нося?
Представата, че този мъж ще я хвърли на палубата като чувал с жито, прогони страха й. Мария отблъсна протегнатата ръка на капитана и се изкачи с бързи стъпки по въжената стълба.
Две ръце се протегнаха и й помогнаха да се прехвърли на палубата. Мария се освободи от тях веднага щом се изправи на крака и се загледа право пред себе си, стараейки се да не забелязва жадните погледи на наобиколилите я мъже, които бяха останали да пазят кораба и не бяха взели участие в кръвопролитната битка за Картахена.
Гласът на капитана прозвуча решително и властно:
— На работа, момчета! Трябва да разтоварите шалупата.
— Тъй вярно, капитане!
След като даде нарежданията си, капитанът улови ръката на Мария и я поведе към вътрешността на кораба. Тя се подчини без съпротива.
В капитанската каюта беше хладно, през кърмовия прозорец падаше зелена светлина. Мария влезе и въздъхна облекчено. Едва сега си даде сметка колко я беше измъчило яркото слънце.
Капитанът отиде до ниската масичка.
— Сигурно изпитвате ужасна жажда. Седнете, защото краката едва ви държат.
Мария пламна от срам. Как се осмеляваше да й говори така дръзко! Но се подчини с готовност, защото наистина беше изтощена до смърт. Благодари с леко кимване и се отпусна в един тапициран с кожа стол до леглото.
Очакваше да види истинска пиратска каюта, разкошно обзаведена с награбени мебели, пълна със скъпоценни вещи от потопените търговски кораби, но вместо това се намери в удобно, скромно обзаведено помещение. Едно легло, маса с морски инструменти като компас, морски карти, секстант, с които Мария се беше запознала при пътуването си на „Санта Изабела“. Имаше още два стола, малко столче за крака и груб моряшки сандък. Дъските бяха излъскани до блясък, стъклата на прозорците и фенерите бяха грижливо измити. По стените не се виждаха нито скъпоценни гоблени, нито завеси. Кожената чаша за вино, която капитанът тикна в ръката й, беше просто изработена, без нито едно украшение. Вероятно командирът не беше събрал много плячка, за да направи обстановката по-разкошна.
Мария отпи голяма глътка вино и въздъхна благодарно. Явно капитанът умееше да цени добрите напитки и не се задоволяваше с какво да е.
По лицето на мъжа се плъзна едва забележима усмивка, когато Мария изпразни чашата и изтри устата си с пръсти.
— Благодаря ви. Аз… в лодката беше ужасно горещо. — Той взе чашата от ръцете й и я остави на масата. — Какво ще правите сега с мен, сеньор? Сигурно ще поискате висок откуп. Все пак… — Тя млъкна и преглътна измъчено. Нима можеше да бъде сигурна, че от резиденцията щяха да платят искания откуп? Дон Луис само чакаше благоприятна възможност да се отърве от нежеланата си годеница. А дон Пиеро не беше поел обвързващи задължения да се грижи за нея.
Капитанът я наблюдаваше с неразгадаем поглед, веждите му бяха високо вдигнати.
— Вие май се боите, че изисканите ви приятелчета няма да ви сметнат достойна за сумата, която ще поискам за вас?
Мария усети как очите й се напълниха със сълзи и обърна глава настрана.
— Ако е така, значи годеникът ви е много по-голям глупак, отколкото го смятах в началото. — Тонът на англичанина беше все така подигравателен, но следващите думи прозвучаха малко по-топло: — Той отказва да ви приеме, защото имате английска кръв, така ли?
— Майка ми наистина е била англичанка — призна тихо Мария. — Но откъде знаете…
— Само предположих — отвърна той и вдигна ръка, за да спре по-нататъшните обяснения. — Говорите много добре английски, а и външността ви ми позволи да заключа, че към кастилската кръв се е примесила и английска.
— Моят произход изобщо не ви засяга. Винаги съм се чувствала испанка и такава ще си остана.
— Майка ви… сигурно не е вече между живите?
Въпросът беше зададен много внимателно, въпреки това улучи право в раната, която дон Луис беше разтворил само преди няколко часа с ужасното си разкритие, и Мария не можа да задържи сълзите си.
— Да — отговори едва чуто тя и пиратският капитан се приведе, към нея, за да я чуе.
— Починала е в испански затвор? — Мария отвори широко очи и го погледна слисано. — Обвинена в еретичество?
— Откъде знаете? — Гласът й предрезгавя от болка. Въпросите му задълбаха в раната й. През страшните часове, докато пиратите завземаха и опустошаваха Картахена, мисълта за загиналата майка беше изтласкана на заден план.
Мъжът вдигна рамене.
— Тази съдба е постигнала и много други хора.
— Тя не е била еретичка. Не мога да повярвам!
— Въпреки това баща ви не е бил в състояние да я защити.
— Не…
— Вижда се, че испанските благородници защитават смело близките си.
— Как смеете да обиждате баща ми! И той не е между живите. Но ако беше, щеше да ви поиска сметка заради наглостта ви да твърдите, че… че не я е обичал. Аз знам… — Гласът й отказа и англичанинът почака, докато бурята се уталожи.
— Сигурен съм, че баща ви е сторил всичко, което е било по силите му. — Сега мъжът говореше рязко, почти делово. — За съжаление се налага да ви оставя за известно време сама. Най-добре е да си легнете и да поспите. Ще заключа вратата, повече за да ви предпазя от неприятни посетители, отколкото за да ви задържа под своя власт. Надявам се, че ме разбирате. — Сивите очи отново заблестяха с влудяващ блясък. — Ще ви изпратя момчето с нещо за ядене. Той има ключ и можете да му се доверите.
Мария погледна с копнеж тясната койка. Веднага щеше да последва съвета му. Ужасяващите събития от деня я бяха изтощили физически и душевно. Капитанът отиде до сандъка, вдигна тежкия капак и разрови дрехите,
— Ето, облечете това, а за другото ще се погрижим по-късно.
