Два вързопа с копринени одежди паднаха на коленете на Мария. Тя посегна към роклята от яркочервена коприна и изпита дълбоко отвращение. Още от пръв поглед забеляза, че деколтето е извънредно дълбоко. Ала протестът замря на устните й, когато англичанинът отбеляза равнодушно:
— Трябва да разберете, че не можете да останете още дълго в досегашния си вид.
Тя проследи критичния му поглед и пламна от срам. Костюмът й за езда беше толкова мръсен и разкъсан, че я правеше да прилича на просякиня. Наистина не можеше да се появи пред хората в този вид.
Без да чака отговора й, капитанът се обърна и излезе от каютата.
Мария остана неподвижна, докато не се стресна от силно почукване на вратата. Непознат младежки глас помоли за разрешение да влезе.
Момчето беше тринайсет или четиринайсетгодишно, слабо, със сплъстени коси, но достатъчно чисто. То огледа Мария с неприкрито любопитство, после остави на масата табла с хляб, студено месо, калаена кана и чаша. Накрая се поклони учтиво.
— Капитан Норууд поръча да ви кажа, че ще вечеря с вас, мистрес, и че е по-добре да прокарате хляба и месото с бира, вместо с вино. Разбира се, ако предпочитате вино, ще го намерите на масата.
— Благодаря — отговори Мария на английски и се постара гласът й да звучи колкото се може по- решително. — Можеш да си вървиш.
Погледът на момчето се премести към червените одежди на леглото, после срещна ледения поглед на Мария. То се поклони отново и отстъпи заднешком към вратата.
— Не се страхувайте, мистрес, ще заключа отвън.
Мария разклати голямата стомна и облекчено установи, че е пълна със студена вода. След това се съблече и се изми цялата, потръпвайки от допира до изранената си кожа, но с неудържимото желание да се изчисти и да прогони миризмата на пот и страх. Нощницата, която й бе хвърлил капитанът, беше чиста, само че от нея се носеше сладникава и доста пикантна миризма. Шумовете на палубата бяха приглушени от разстоянието. Мария се качи на койката и затвори измъчените си очи с тежка въздишка.
Когато се събуди, в каютата цареше пълен мрак. Тя се огледа замаяно и изведнъж скочи стреснато. До масата имаше някой!
— Кой е тук? — попита остро тя на кастилски.
Ричард Норууд отговори по същия начин.
— Капитанът. Постарах се да не ви събудя. Но след като вече сте будна, ще си позволя да запаля светлината.
Той запали една свещ на масата и Мария примигна смутено.
— Какво… какво искате?
— Засега нищо друго освен вечеря. Вече е много късно и когато ви видях как сладко спите, реших да ида да вечерям с хората си. Но се сетих, че и вие сте гладна. Ще повикам момчето и ще му наредя да ни сервира.
— Не съм гладна.
— Аз обаче умирам от глад. Хайде, доня, станете и се облечете.
Мария вдигна завивката до брадичката си и отново пламна от срам. Косата й беше разпиляна по раменете, ризата от тънък лен разкриваше много повече, отколкото позволяваше приличието.
Капитанът махна нетърпеливо с ръка.
— Хайде, ставайте, ако не искате момчето да ви види в този вид. Или искате да дойда при вас в леглото?
— Не! — извика уплашено Мария. — Аз… ще стана веднага, ако излезете.
На лицето му отново се появи подигравателна усмивка.
— Гоните ме от собствената ми каюта?
— Само докато се облека…
— Това не ми пречи.
Мария премина на английски и тонът й стана още по-високомерен.
— Като ви слушах как говорите, реших, че сте джентълмен.
— Нима може един негоден пират да бъде джентълмен?
Мария се изчерви.
— Няма да взема назад нито една от думите си. Ако не бяхте пират, нямаше да вземете участие в нападението над Картахена.
— Това е вярно.
— И все пак…
— Аз съм пират, нападнах Картахена и не виждам причина, която би могла да ме накара да се съобразявам с капризите ви. Облечете се или седнете на масата с нощницата, както желаете. — Той се отпусна във високия стол и протегна дългите си крака. — Бъдете така любезна и разклатете звънчето до леглото. Момчето ще дойде веднага.
Мария го погледна сърдито и му обърна гръб. Яркочервената рокля, която беше оставила на един стол, преди да си легне, падна с лек шум на завивката, но тя не я погледна.
— Ще се наложи да станете — отбеляза иронично капитанът. — Елате тук да ви стегна корсажа. Ще видите, че при нужда умея да изпълнявам добре ролята на камериерка.
Мария кипеше от гняв, но съзнаваше, че трябва да се подчини. Страх я беше, че капитанът ще повика юнгата си, преди да се е облякла. Затова се изправи пред него и му позволи да се докосне до гърба й. Ако се възпротивеше, щеше да събуди похотта му, а това не биваше да се случва. Когато най-после свършиха, Мария се отдръпна рязко и се опита да подреди поне малко разбърканата си коса и да събере на тила непокорните тъмни къдрици.
Капитанът я наблюдаваше внимателно.
— Оставете косата си пусната. Не за първи път ви виждам така. Помните ли онази нощ?
Споменът за съдбоносната им среща в дома на чичо й в Кадис беше толкова жив в паметта й, че тя преживя отново студения страх, който бе изпитала тогава. Той беше лежал няколко часа до нея, като преди това я бе завързал и запушил устата й, за да й попречи да повика прислугата, която беше съвсем близо. Тогава тя беше изцяло във властта му и той я пощади — но сега? И днес ситуацията беше същата — тя беше напълно безпомощна. Само дето той не трепереше за живота си и не трябваше да бяга от един чужд град, за да спаси кожата си…
Момчето ги обслужваше сръчно и с готовност. Този път не смееше да поглежда към Мария. Покорността му направи силно впечатление на младата жена. Дали и с останалия екипаж беше така? Дано…
Тя се изненада, когато разбра колко е гладна, и се нахрани със завиден апетит. По едно време спря и като усети подигравателния поглед на капитана върху себе си, се изчерви до корените на косите. Избърса пръстите си с приготвената салфетка и се загледа упорито в безупречно бялата покривка. Очевадно англичанинът беше решил да я смае с плячкосаните си богатства: испански сребърни прибори, богато украсени чинии, италианско стъкло. Ястията бяха отлично приготвени. Пиратите бяха награбили от града и пресни хранителни продукти, за да подкрепят силите си за нови грабежи. Засрамена, Мария си призна, че се беше насладила на храната, въпреки недостойните обстоятелства.
Капитанът повика момчето да отнесе съдовете. Мария остана на мястото си, не знаейки какво да прави. Сърцето й биеше лудо, страхът се върна и пресуши гърлото й.
Капитанът се облегна удобно в стола си и чувствителните му пръсти помилваха крехкия кристал на винената чаша. Когато столът му изскърца, Мария потръпна като от удар. Капитанът се бе изправил и се поклони пред нея със съвършената учтивост на опитен придворен.
— Извинете ме, доня. Имам задължения на палубата.
Мария кимна сковано.
На вратата мъжът се обърна и я погледна изпитателно.
— Вероятно ще пожелаете да си легнете.
Мария преглътна мъчително и попита с треперещ глас:
— Тук?/
— А къде другаде? — усмихна се подигравателно капитанът.
Беше й трудно да стане от стола дори когато англичанинът отдавна бе излязъл от стаята. Къде
