резиденцията, и беше предоставил Мария и Консуело на съдбата им.
Може би най-правилното решение е да си пробия път до резиденцията, разсъждаваше Мария и макар че се боеше от преминаването през града, тя стисна зъби и продължи право напред. От време на време се чуваха оръдейни залпове, междувременно беше започнала битка между корабите и крепостта.
Голяма група индианци притичаха покрай Мария и се скриха в близкото блато — вероятно роби, които търсеха свободата си. За съжаление скоро щяха да ги хванат и да ги върнат на господарите им. Битката нямаше да трае дълго.
Мария влезе в един квартал, който изглеждаше напълно пуст. Собствениците на здраво заключените къщи се бяха скрили във вътрешността с надеждата да оцелеят след страшното нападение. Резиденцията не беше далече. Ботушките бяха разранили краката й. Болките в рамото бяха непоносими.
Когато наближи пазарния площад, Мария забеляза, че пиратите са превзели крепостта и са пробили защитните съоръжения. Нападателите и защитниците бяха влезли в ожесточен ръкопашен бой. Ужасено, младото момиче се прилепи до тухлената стена на една затворена кръчма. Нахлулите в града пирати взеха връх пред очите й. Те размахваха дълги пики, а и ризниците им бяха по-добри от испанските. Яркото слънце се отразяваше в блестящите шлемове и нагръдници. Заради горещия климат испанците носеха само подплатени ленени жакети, които въпреки лекотата си отразяваха добре ударите на ножовете и пиките. Мария откри в редиците на испанските защитници белите, кафявите и сивите раса на доминиканските монаси. Стреснати от първия залп на пушките, корсарите се оттеглиха, но много скоро пристигнаха нови орди ревящи мъже, които се прехвърлиха през барикадите и изтласкаха напред колебливите си другари. Фланговете на испанската отбранителна линия се разколебаха и накрая бяха пробити.
В града се надигна дива паника.
— Загубени сме! Бягайте в блатата и мангровите гори!
Една от стените на новостроящата се църква рухна пред очите на Мария, а ругатните, плачовете и стоновете й показаха, че обстрелът е взел своя кървав данък. Тя отмести поглед от страшната гледка. Разумът й казваше да бяга, за да спаси живота си, но краката й сякаш бяха залепнали за земята. Страхът й растеше с всяка минута, но тя нямаше сили да потърси защита от отчаяните испанци.
Поражението предизвика дива паника. Мария беше изблъскана настрана от група мъже, които бяха глухи за гневните команди на офицерите си. Кракът й попадна в локва кръв, тя се подхлъзна и едва успя да удържи напиращия ужасен вик. Един мъж, наполовина размазан от нападалите от църквата камъни, беше паднал точно пред нея. Тя се вгледа безпомощно в мъртвото тяло и устните й зашепнаха молитва за душата му.
Без да осъзнава какво прави, Мария се опита да си пробие път през бягащите войници и граждани в посока към пристанището. Когато преодоля страха си, тя хвана за ръкава един от минаващите покрай нея подофицери.
— Моля ви, бихте ли ми помогнали да стигна до губернатора? Аз съм доня Мария…
Мъжът я погледна гневно и дръпна ръката си.
— Не сега, сеньорита. Върнете се у дома си. Не виждате ли, че тези еретически кучета ще завземат града? — Той вдигна ръце към устата си и изкрещя някаква заповед на канонирите край последното стрелящо оръдие в крепостта.
Един широкоплещест аркебузиер я избута от пътя си, без да го е грижа за правилата на учтивостта. Най-после Мария видя пиратската флота, която беше влязла в пристанището. Черните платна и флагове изпълниха сърцето й със студен ужас.
Изведнъж отекна глух гръм и само след миг един от испанските кораби в пристанището лумна в пламъци. Дори от това разстояние Мария можа да чуе ужасените викове на моряците и гребците. Повечето мъже паднаха във водата, някои успяха да се заловят за плуващите наоколо парчета дърво и да се задържат на повърхността, други се удавиха само след минута. Робите не можеха да се освободят от веригите си и скоро се озоваха на дъното на морето. Втората галера маневрираше отчаяно, за да излезе от пристанището, което се бе превърнало в смъртоносна клопка.
Все повече пирати слизаха на сушата. Много падаха още с първите крачки на брега под отчаяния обстрел на защитниците. Едно от гюллетата пропусна на сантиметри лодката, от която скачаха полуголи мъже и тичаха през водата към стената на пристанището. Мария забеляза, че повечето от тях бяха вързали косите си с ярки кърпи през челото. Те крещяха и пееха, размахваха войнствено пиките и кривите си ножове. Все нови и нови групи изскачаха на сушата, а смелите испански воини, останали да защитават барикадите, оставаха все по-малко.
Мария не можеше да отмести поглед от кървавата битка. Тези страшни мъже не знаеха що е милост, а жените бяха лесна плячка за тях. Последната надежда на гражданите беше да избягат в плантациите, където вече се бяха скрили по-бързите картахенци. Мария трябваше да тича с всички сили, за да спаси живота си, но бягащите човешки маси вече бяха запълнили всички улици и пътища. Останаха само няколко испански войници, които се биеха ожесточено, но повечето хвърляха оръжията си и се втурваха да бягат.
Оръдеен изстрел, даден от най-близкия кораб, се заби в стената на къщата зад Мария. Обитателите й изскочиха с писъци на улицата, за да се спасят от падащия покрив. Между тях имаше млади жени и пиратите се развикаха въодушевено. Едно от момичетата, ако се съдеше по дрехите му — от добър дом, беше заловено от огромен пират с окървавени ръце и опръскана с кръв риза. Отчаяният опит на млад момък с тесни рамене и голи ръце да му попречи беше предотвратен с един-единствен удар на кривия пиратски нож. Младежът нададе сърцераздирателен вик и падна като камък на земята.
Мария притисна лице към грубите греди на къщата и запуши уши, за да не чува писъците на младата девойка, когато пиратът я понесе нанякъде.
Първоначалното колебание реши съдбата й. Обзе я смъртен страх, когато някой сграбчи дългата й, развяваща се коса и една мръсна, окървавена ръка обърна главата й, за да може нападателят да я разгледа. Мария се изправи срещу грамаден мъж с широки памучни панталони и разкъсана риза. Главата му беше увита с червена кърпа. Без да разхлаби грубата си хватка, той втъкна в колана си кривия пиратски нож, от който капеше кръв.
— Здрасти, красива сеньорита, по всичко личи, че си по-скъпоценна от всяка друга плячка, която бих могъл да докопам, затова веднага ще те отведа със себе си.
Той говореше на английски. Дон Луис беше прав: нападателите бяха английски пирати, които грабеха и убиваха мирните испански заселници. Мария не направи опит да се отбранява. Мъжът не беше млад, изглеждаше доста дебел и отпуснат, но тя нямаше достатъчно сили, за да му се противопостави. Затова вирна глава и погледна високомерно в животинските му очички, а когато той отметна глава назад и избухна в луд смях, се изплю отвратено в лицето му. Отговорът беше силно дръпване на косата, при което главата й се изви болезнено назад и вратът й едва не се счупи.
— Малка испанска котка с остри нокти — изграчи разгневено мъжът. — Скоро ще ти ги отрежа, да знаеш!
Той метна плячката на гръб и я понесе към една от изоставените къщи, за да се разправи с нея, когато бе спрян от заповеднически глас:
— Остави жената на мира, Евънс, нали знаеш заповедите. Върви в резиденцията.
— Добре, сър, тръгвам, но момичето…
— Отнеси я в една от лодките. Там ще има кой да я пази.
Похитителят на Мария очевидно не беше готов да се откаже така лесно от скъпоценната плячка.
— Тя принадлежи на мен — изръмжа сърдито той. — Не искам друг да я…
Пиратският офицер извади ножа си.
— Ще направиш, каквото ти казвам, по дяволите!
Страхът от началника и опасението за собствената кожа най-после взеха връх и корсарят блъсна Мария в посока към пристанищната дига.
— Да вървим, хубавице! Ще се наложи да почакам, докато те разгледам отблизо. Но когато плячката е добра, си струва да се чака, нали? — Той се ухили и Мария потръпна при вида на изгнилите и пожълтели зъби в устата му.
Замаяна от страх, тя закрачи бавно към лодките, които бяха изтеглени на брега. Изпита известно
