— Доколкото виждам, крепостта и пристанищната стража се подготвят да ги посрещнат. Надявам се, че силите на нашите са достатъчни за отбрана?
Дон Луис направи отчаян жест с ръка и отговори с луд гняв в гласа:
— Онези английски кучета са в съюз с адските сили, а оръжията им са произведения на дявола. Вероятно са влезли в залива с прилива и са успели да ни изненадат. Виждам само два кораба, но в открито море сигурно чакат още няколко. Ако завладеят града… — Той потрепери, после замахна с камшик и удари кобилата на Мария. — Побързайте! Трябва веднага да се скрием в резиденцията!
Мария понечи да протестира, да повика Консуело, която беше вцепенена от ужас, но кобилата й се втурна в луд галоп. Вятърът отнесе думите й в обратната посока. Тя беше добра ездачка, но подплашеното животно тичаше без път и посока и непрекъснато се спъваше в камъни и коренища и тя едва успяваше да се задържи на седлото. Баретата й отхвръкна, косата й се разплете и се развя по раменете й. Сърцето биеше като безумно в гърдите й, очите й бяха заслепени от пот и сълзи. Много й се искаше да разбере дали дон Луис продължава да препуска редом с нея и какво е станало с Консуело. Онова, което ставаше в града, в момента не я тревожеше толкова. Силите и вниманието й бяха съсредоточени единствено в старанието да оцелее при тази луда езда.
Но, както се и очакваше, безумното препускане не можеше да свърши добре. Кобилата се спъна в един голям камък и спря така внезапно, че Мария изхвърча през седлото и се строполи на земята. Чу собствения си писък някъде много отдалеч и се стресна до смърт. За щастие падна на тревата и не се удари много силно. Замаяна от удара, останала без дъх, тя остана да лежи, неспособна да се помръдне.
Дон Луис се приближи до нея и я погледна с широко отворени очи. Ноздрите му трепереха, устните му мълвяха нещо неразбрано. Конят му се беше разлудувал и ездачът едва го удържаше.
— Трябва да стигнем до резиденцията. Ако ни прережат пътя към града… — Гласът му беше пълен с паника.
Мария напрегна всичките си сили и успя да седне на земята. Сигурно беше ударила главата си, защото погледът й беше мътен, а над дясното око усещаше режеща болка.
Дон Луис дори не направи опит да слезе от седлото, за да й помогне. Тя бе принудена да се изправи сама и се запъти към коня си, като се олюляваше на всяка стъпка. Очевидно кобилата беше ранена, защото иначе щеше да е избягала слепешката. Мария посегна към юздата и се опита да се залови за седлото.
— Моля ви, дон Луис, помогнете ми — прошепна с пресекващ глас тя.
Мъжът поклати нетърпеливо глава, без да отмества поглед от битката, която вече беше започнала в полите на хълма. След секунди удари решително коня си, смушка го в слабините и препусна към града, без да удостои Мария дори с поглед.
Младото момиче се облегна на мокрия от пот гръб на кобилката си и зачака погледът й да се изясни. Все още беше твърде замаяна, за да се раздвижи. Трябваше да събере силите си. Не можеше да повярва, че дон Луис бе постъпил като страхливец и я бе оставил съвсем сама насред полето. Тропотът на копитата заглъхна в горичката край града и около нея се възцари заплашително мълчание.
Постепенно замайването й премина, но болките от раните и натъртванията се усилиха. Слава на Светата дева! Тя можеше да стои изправена, можеше и да ходи, което означаваше, че няма счупен крак. Само от раната на слепоочието капеше кръв, а дясното й рамо пареше като огън. Тя раздвижи внимателно пръстите си и облекчено установи, че няма сериозно нараняване.
След това посвети вниманието си на запотената, покрита с пяна и трепереща кобила. Опипа внимателно левия преден крак и откри огромен оток точно над свивката. Конят изцвили тревожно, но очевидно болката не беше много силна и нямаше счупена кост. За съжаление не беше в състояние да стъпва с ранения крак, а това означаваше, че Мария трябваше да се прибере в града пеша.
Тя потупа успокоително стройния врат на кобилката и заговори нежно:
— Няма нищо, миличка, скоро ще оздравееш. Само че трябва да намериш пътя си сама, защото не се знае дали ще се появи някое момче от обора да ти помогне.
В този момент се чу гласът на Консуело, която викаше пронизително името й. Мария й отговори и много скоро дуенята пристигна на мулето си. С разширени от смайване очи тя се вгледа в питомката си.
— Не можах да ви открия никъде, а това дяволско животно си вървеше, накъдето си знае. Какво стана, Мария? Къде изчезна дон Луис?
Мария вдигна рамене.
— Паднах от коня. Бедното животно е ранено. А дон Луис предпочете да се прибере в града сам.
— Остави ви да се оправяте самичка? — Консуело пламтеше от възмущение. Никога досега не се беше сблъсквала с такова позорно поведение от страна на един испански кавалер. — Отдавна се чудех, че е толкова малко загрижен за вас, че толкова често ви оставяше сама в тази чужда обстановка. Вие сте му годеница!
— Сега това няма никакво значение — отговори уморено Мария. — Смятам, че е решил да се прибере колкото се може по-бързо в резиденцията, за да повика помощ.
— Но…
— Не се тревожи повече за мен, Консуело. Не, не смей да слизаш от седлото! После няма да можеш да се качиш отново, а аз не съм в състояние да ти помогна. Тръгни по този път, чуваш ли, Консуело, и се скрий някъде в града. Там ще намериш въоръжени мъже и ще ги помолиш да ми се притекат на помощ. Най-добре е да дойде някой на кон, за да ме отведе в резиденцията.
— Не мога да ви изоставя. Ранена сте и…
Мария се видя принудена да прибегне до насилие. Нямаше смисъл и двете да останат тук. Консуело трябваше да стигне до резиденцията. Страхът на дон Луис имаше своите сериозни основания. Англичаните щяха да влязат в града, а това означаваше, че опасността за Консуело бе много по-голяма, отколкото за Мария, защото дуенята беше дебела и имаше задух и ако я хванеха, непременно щяха да я убият. Кой би се задоволил с една стара дуеня, за която нямаше да получи никакъв откуп?
— Чуваш ли какво ти казах, Консуело? Нужна ми е помощ, нужен ми е придружител! Заповядвам ти да тръгнеш към града, веднага!
Без да се бави повече, тя плесна с камшика си задницата на мулето и то се надигна тромаво на задните си крака. Консуело изпищя от уплаха, но Мария не й обърна внимание. Замахна отново с камшика, мулето изцвили сърдито и се понесе в луд галоп по пътеката към града. Обзета от смъртен страх, дуенята се вкопчи в гривата му.
Мария се обърна отново към кобилката си и я потупа по шията. Слънцето се издигаше бързо към зенита си. Не биваше да остава тук, в открито поле, трябваше да потърси защитата на дърветата. Кобилката трябваше да бъде подслонена под сянката. И двете имаха нужда от малко почивка, преди да продължат към града.
ШЕСТА ГЛАВА
Мария чу отчаяни викове и пронизителни писъци още преди да е видяла пристанището. Тя спря за миг, за да си почине и да си поеме дъх.
Откакто беше влязла в горичката, вече не можеше да вижда града. Но сега наближаваше предградията и шумът от разгорещените улични битки се усилваше с всяка минута. Мария съзнаваше напълно, че отвсякъде я дебнат опасности. Без придружител и защитник, в разкъсана, покрита с прах одежда и с разпуснати коси тя беше лесна плячка за пиратите. По-добре да беше останала скрита под сянката на дърветата извън града и да бе изчакала, докато страшното отмине.
Мария беше убедена, че дон Пиеро държи здраво в ръцете си защитата на града и няма да постъпи като страхливец, както бе сторил нейният годеник. Досега никой не се бе осмелявал да нападне Картахена и благодарение на непристъпното си разположение и крепостните съоръжения градът се радваше на известна сигурност. Въпреки това губернаторът беше взел всички предпазни мерки в случай на нападение. По продължение на застланата с калдъръм улица, така наречената „каледа“, която свързваше града с полите на планината, бяха издигнати барикади, а вътрешната част на пристанището, където бяха хвърлили котва тежко въоръжени галери и две дълги лодки, беше затворена с тежка верига.
Докато яздеха, дон Луис й бе показал напоените с отрова стълбове, които трябваше да защитят брега при опит за слизане на сушата. А след това беше избягал презглава, за да търси закрилата на
