се разкриваше чудна гледка към залива на Картахена. Той скочи от седлото и помогна на Мария да слезе от коня си. Двамата се запътиха бавно към върха на хълма. Наблизо имаше параклис на Светата дева и дон Луис се отпусна почтително на едно коляно. Мария и Консуело последваха примера му.
Потънала в мислите си, Мария се взираше в прекрасната панорама под краката си. След малко заговори, като подбираше внимателно всяка дума:
— Дон Луис, отдавна имам чувството, че присъствието ми ви е неприятно. Да не би да сте имали друга представа за външността ми и изведнъж сте се озовали пред годеница, която не може да стопли сърцето ви?
Младият мъж я погледна пренебрежително и смръщи чело. Очевидно откровеността й го бе объркала и разсърдила.
— Вие сте точно толкова привлекателна, колкото ви описаха, бих казал дори, че сте по-красива.
— Въпреки това женитбата не ви е по сърце, нали? Тъй като нямаме друг избор, освен да се подчиним на съдбата си, не можем ли поне да бъдем приятели?
Дон Луис се обърна към нея и я погледна право в очите. Устата му трепереше, странният блясък в очите му се задълбочи.
— Приятели? Вие и аз? Баща ми заповяда този брак, аз съм послушен син и се покорявам на волята му. Но наистина ли вярвате, че се радвам да се обвържа завинаги с дъщерята на една осъдена еретичка?
Мария политна назад, сякаш я бе ударил.
— Еретичка? Не ви разбирам. Баща ми…
Дон Луис изщрака подигравателно с пръсти.
— Баща ви? Кой говори за баща ви? Имам предвид майка ви, тази еретическа кучка, която открито е признала безбожието си пред съда на инквизицията в Малага и упорито е отказала да се отрече от убежденията си. Умряла е в заблуждение и сега е прокълната за вечни времена.
Мария усети как около гърдите й се уви желязна верига. Не можеше дори да диша, камо ли да говори.
Дон Луис отстъпи няколко крачки назад, сякаш не можеше да понесе близостта й, и се загледа надолу към пристанището.
— Не мога да простя това богохулство, не мога, разбирате ли! Кралят никога няма да се съгласи да ни приеме в своя двор. — Гласът му бе загубил изразителността си, самият той беше силно засегнат от гневния си изблик. — Нашият крал е най-могъщият защитник на светата католическа църква. В неговите очи женитбата ми с вас е позор. Никога няма да осъществя надеждите си за почетно място в двора, никога! И пречката за това сте вие. Баща ми постъпи твърде егоистично, като пожертва всичките ми стремежи, за да се справи с моментните си финансови затруднения.
Тъй като не получи отговор, той се обърна с обвиняващо изражение към Мария.
Тя не смееше да се помръдне, не можеше да проговори. Значи това беше причината, поради която баща й беше решил да я държи далече от Испания. Тя знаеше отдавна, че е различна от другите, но вярваше, че причината е в смесената й кръв, че именно заради нея няма да я приемат добре в двора — но това, което чу от годеника си… Не можеше да повярва. Майка й беше една от придворните дами на кралица Мария Английска — а баща й, защо не бе предприел нищо, за да защити съпругата си? Той я бе обичал с цялото си сърце и въпреки това не беше сторил нищо, за да я насочи към правата вяра! Въображението й рисуваше страшните сцени на мъките, които беше изтърпяла бедната й майка в затворите на светата инквизиция. Дали Консуело знаеше за станалото? Сигурно. Не можеше да не знае. Сигурно беше преживяла идването на войниците, съда… Мария издаде дрезгав звук, устните й се отвориха, сякаш щеше да изпищи.
— Доня Мария! — проговори предупредително дон Луис. — Моля ви, недейте! Не биваше да говоря за това. Сега разбирам, че не сте знаели нищо за съдбата на майка си. Време е да се върнем в резиденцията. — Той се приближи и й подаде ръка, но тя поклати глава. — Разбирам, че думите ми ви засегнаха много тежко. Моля ви, не казвайте на дон Карлос. Не е нужно да знае, че не съм се сдържал и съм проговорил. — И той направи още една крачка към годеницата си.
— Не ме докосвайте!
Гневният й глас стресна Консуело и дуенята се втурна уплашено към младата двойка. Но Мария не искаше да вижда никого около себе си. Единственото й желание беше да се скрие в някоя пещера като ранено животно. Майка й беше осъдена като еретичка! Тази мисъл беше непоносима. Никога нямаше да се срещне с милата си майчица, дори на небето, защото еретиците бяха загубили божията любов за вечността. Дали я бяха изгорили на клада? И никой не си беше направил труда да каже истината на единствената й дъщеря!
Дон Луис махна на Консуело да се приближи и се обърна с каменно лице към годеницата си.
— Искам само да ви помогна да възседнете коня си.
— Казах да не ме докосвате. Отведете животното до онази скала. Ще се кача сама.
Консуело погледна слисано питомката си и посегна към ръката й.
— Какво има, детето ми? Обиди ли ви той?
Мария избухна в горчив смях.
— О, не, Консуело, годеникът ми не е толкова невъзпитан. Само ми съобщи, че няма желание да стане мой съпруг и да се обвърже с дъщерята на една осъдена на смърт английска еретичка, защото това ще погребе завинаги надеждите му да бъде удостоен с кралската милост.
— Мила моя…
— Ти си знаела! — извика обвинително Мария и в очите й блесна неудържима омраза към старата жена.
Консуело се отдръпна уплашено.
— Разберете ме…
— Разбирам само, че никой не си е и помислил да ме подготви за този позорен годеж. Ти си знаела и си мълчала.
— О, не, годежът ви не е позорен. Дон Луис…
— Дон Луис е верен син на светата църква и ме презира — обясни горчиво Мария. — Няма да стана негова жена.
Консуело изкриви лице и очите й се напълниха със сълзи.
— Мария, трябва да помислите…
Без да каже нито дума повече, младата жена отиде при коня си, бутна ръката на дон Луис и се качи на седлото.
— Тръгваме ли?
Мария сведе глава в знак на съгласие и дон Луис вдигна Консуело на мулето й. После посочи с камшика си посоката, в която трябваше да поемат.
Малката група беше изминала само няколко метра, когато откъм пристанището отекна оглушителен оръдеен залп. Кобилата на Мария се подплаши, изду ноздри и се втурна настрана. Макар че беше добра ездачка, Мария с мъка успя да се задържи на седлото. Дон Луис изкрещя някакво проклятие, насочи коня си към нея и улови юздите на кобилата. После поведе конете към най-високото място на хълма, откъдето се виждаше целият град.
Даже от това разстояние Мария можа да види, че нещо в пристанището не е наред. В яркосиньото небе се издигна огромен облак дим, а на линията на хоризонта се очертаха два кораба, които се носеха с всички платна право към пристанището на Картахена.
Когато дон Луис най-после успя да заговори, гласът му трепереше от ужас.
— Някой обстрелва укрепленията ни. Велики боже, пирати! Вероятно англичани!
Отново отекна оръдеен залп и земята потрепери.
— Сигурен ли сте? Може би са салюти? Защо да не предположим, че са испански кораби и идват на посещение?
— Не, не, погледнете как мъжете тичат към оръдията на крепостта!
Загубили ума и дума, двамата се вгледаха в нарастващата бъркотия, която цареше в града. Никой не знаеше как да реагира, можеха само да стоят и да гледат ужасено. Консуело простена задавено. Най-после Мария проговори с треперещ глас:
