служби.
Дрейк мълчеше, потънал в мислите си.
— Сега вероятно искаш да узнаеш как станах един от агентите на Уолсингъм?
— Мислех си, че ти, като джентълмен…
— Не би трябвало да водя живот на шпионин, така ли? — Норууд изкриви цинично ъглите на устата си. — Джентълмените мразят да ги наричат шпиони, но не по-малко мразят да ги наричат пирати, не мислиш ли?
Дрейк избухна в сърдечен смях.
— Не си справедлив към мен, Ричард. Знам много по-добре от доста други колко е важно да събираме достоверна информация за крал Филип и приготовленията му за война срещу Англия. За съжаление тази трудна работа не се оценява по достойнство. Английската кралица би трябвало да те възнагради както подобава за заслугите ти.
— Прав си, приятелю. Но се съмнявам, че ще го направи. Подобно на сестра си Мария, тя е наследила склонността да пази като орлица съкровищницата си. Казват, че дядо им, Хенри VII, бил ужасен скъперник и никога не проявявал щедрост. А що се отнася до връзката ми с Уолсингъм: баща ми познаваше предпочитанията на Елизабет към младите авантюристи и ме изпрати в двора с надеждата, че ще завоювам благоволението й. Скоро ме видяха да разговарям на испански с един от придружителите на испанския посланик.
— И Уолсингъм те нае за целите си?
— Да, но трябва да призная, че имаше известни опасения. Каквото и да мислим за Уолсингъм, той е искрено загрижен за сигурността и благополучието на кралицата. Той ме убеди, че има спешна нужда от джентълмен, който да замине за Испания и да подслушва разговорите на местните хора, без веднага да го приемат за чужденец. Уолсингъм ме подготви много добре за тази мисия, затова днес притежавам всички познания на добър разузнавач и още по-добър джебчия. — Норууд примигна многозначително. — Ако не ме беше научил на някои умения, сега щях да вися на мачтата за храна на чайките. Изпрати ме на един кораб, за да науча всичко за мореплаването и морските маневри, показа ми и плановете на всички кралски кораби. Уолсингъм е убеден, че най-голямата опасност идва от засиления строеж на кораби в Испания, и трябва да призная, че е прав. Първата година, която прекарах на служба при Уолсингъм, беше посветена на твоята професия, Дрейк, така можах да понапълня празните ракли у дома в Аскриг.
— Ще ми разкажеш ли как успя да избягаш? Обзалагам се, че историята е много интересна.
Норууд кимна. После си наля още вино в скъпоценната венецианска чаша и я вдигна към светлината, която падаше през кърмовия прозорец.
— Получих помощ от една сънародница.
Дрейк го погледна смаяно.
— Англичанка ти е помогнала да избягаш? Какво търси англичанка на испанска галера?
— По-скоро е полуангличанка. Косите й са тъмнокестеняви, а очите сини като английското небе през юни.
— Ти винаги си имал поглед за красивите момичета, Ричард — отбеляза развеселено Дрейк.
— Тя наистина беше красива, но по-важното беше, че ми помогна да се спася. Когато се появи на палубата на гребците, имах безсрамието да я заговоря на английски, тя побесня от гняв и ме нашиба с камшика на надзирателя по всички правила на изкуството.
И той разказа цялата история, докато Дрейк го слушаше с нарастващо удоволствие.
— Наистина ли си се промъкнал като крадец в дома й? Нарочно си се изложил на тази допълнителна опасност? Поел си значителен риск само за да видиш отново това момиче.
Норууд сви рамене.
— Знаех, че малката е роднина на дон Фелипе Сантяго и Талавера, един от най-способните командири на адмирал Санта Круз. Не ми беше трудно да вляза в градината, а спешно се нуждаех от чисти дрехи и място, където да си отпочина до зазоряване.
— Не те ли преследваха с диви крясъци?
— Нищо не чух, а и не съм чакал да ме открият, повярвай! Веднага след изгрева на слънцето се наех на един кораб и потеглих към Лисабон. Беше много лесно да се скрия в оживеното пристанище на Кадис. Боядисах косата и брадата си в черно и се превърнах в португалец. Ако не се бяхме срещнали, щях благополучно да си пристигна в къщи.
— Аха. Цяло щастие е, че нападнахме онзи наконтен португалец. Значи мислиш, че Уолсингъм е получил доклада ти?
— Изпратих го преди да ме заловят, нали ти казах. Това ми помогна, защото, когато ме хванаха, не намериха подозрителни документи. Решиха, че съм прост моряк, който е попаднал на чуждия бряг след корабокрушение, обвиниха ме в пиратство и ме осъдиха да работя като гребец на галера.
— Мислиш ли, че някой те е предал?
Лицето на Норууд помрачня.
— Вероятно е станало точно така. Заловиха ме в една. пристанищна кръчма заедно с други чуждестранни матроси. Когато властите се убедиха, че не съм еретик, следователно не можеха да ме предадат на светата инквизиция, осъждането ми стана проста формалност.
Ведрото лице на Дрейк стана необичайно сериозно.
— И откри ли онова, от което всички се опасяваме — доказателства за предстояща инвазия от страна на Испания?
— Не намерих нищо определено. Само дето Санта Круз увеличава броя на корабите си, а пристигащите от Нова Испания кораби със съкровища правят крал Филип многократно по-богат и сега той има достатъчно средства да подеме кръстоносен поход срещу Англия.
Дрейк оголи зъби като вълк.
— Ние с теб сме добри патриоти, скъпи Ричард, и ще се постараем да лишим доновете от незаконно придобитите им богатства!
— Още по-добре е да накараме кралица Елизабет да погледне на старанията ни откъм тази страна, не мислиш ли?
— Дълбоко в себе си тя се радва на нашата дейност, стари приятелю, убеден съм в това. Само че старците в съвета й я предупреждават да бъде предпазлива.
— Би трябвало да знаеш, че Елизабет не е луда глава, въпреки червените си коси, Дрейк.
Още преди капитанът да е успял да зададе следващия си въпрос, се появи един подофицер и докладва, че плячката е натоварена на „Елизабет Бонавентур“ и екипажът е готов да потегли на път.
Дрейк скочи от мястото си.
— Трябва да се кача на палубата, Ричард. Чувствай се като у дома си. В раклата ще намериш чисти дрехи. Някои от тях са законна плячка и се надявам да ти станат. Ще ти изпратя юнгата с гореща вода от камбуза. След като се нахраним, ще чуеш интересно предложение.
Той излезе от каютата и Ричард Норууд застана до прозореца, за да наблюдава разделянето на двата кораба. Пиратите освободиха и последните абордажни куки и тропотът на боси крака над главата му показа, че моряците заемаха местата си. „Елизабет Бонавентур“ щеше да отплава на юг, а разбитият португалец да се отправи към най-близкото приятелско пристанище. Норууд се протегна и се усмихна доволно. За първи път от много време насам можеше да се отпусне. Беше между приятели, можеше да спи без страх, да се нахрани до насита. Не помнеше откога не беше ял добра храна.
Скоро се появи юнгата с цяло ведро гореща вода. Норууд се изтърка здраво от главата до петите и облече одеждите на испански благородник. Мисълта колко болезнена е била загубата на скъпите дрехи за испанското конте, което ги беше носило, предизвика усмивка на устните му. Панталонът и жакетът бяха от най-фино кадифе, ушити по последна мода, подплатени с тънка коприна и богато украсени със златни ширити. Когато понечи да облече ризата от фина батиста, мъжът се погледна в огледалото и се намръщи. Раменете му бяха обезобразени от грозни червени белези. Той ги разгледа отблизо и погледът на сивите му очи стана твърд като стомана.
Никога не беше водил война срещу жени, това не беше и необходимо. В миналото всички жени се бяха хвърляли с готовност в обятията му и той ги вземаше, когато имаше време и желание. Припомни си дивия гняв в сините очи на младата испанска благородничка и дръзкия им поглед и се усмихна заплашително. Е,
