Очевидно той не се интересуваше много от сестрите си, след като дори не ги назова по име. Учтивостта изискваше да й зададе няколко въпроса за живота й в естанцията край Малага, но той не го направи. Когато тръгнаха обратно към къщата, Мария спомена топлото посрещане на губернаторската двойка и допълни:
— Много бих искала да разгледам града и да се запозная с тукашните хора.
Доня Серафина ще се погрижи да ви представи на всички благородни дами в провинцията.
— Да, разбира се, но аз говорех за индианците. Техните нрави и обичаи са нови за мен и бих искала да ги опозная.
Дон Луис я погледна с неприкрито високомерие.
— Не е нужно да се занимавате с някакви си туземци. Доня Серафина ще ви просвети по всички въпроси за отношението към домашните роби. Трябва да знаете, че тук живеем също като в Испания. — И той се раздели с нея със същата ледена учтивост, която беше проявявал през цялата вечер.
Когато двете жени влязоха в къщата, Консуело отбеляза хапливо:
— Вашият благороден годеник май не е много разговорлив. Вярно, красив е, но изобщо не си направи труд да ви ухажва. Защо бяхте толкова сдържана? Разочарована ли сте от него?
— Маниерите му са безупречни, но не мога да разбера поведението му спрямо мен. Знам, че годежът ни стана по принуда, но тази студена учтивост е като удар в лицето ми…
Консуело кимна съчувствено.
— Е, поне не ви се натрапва.
Мария избухна в тих смях.
— Това е истинска благословия, Консуело. — Обзета от внезапно отвращение, тя добави: — Красив или не — аз се страхувам от него.
Дуенята се разтревожи не на шега.
— Младият момък май не бърза да ви отведе пред олтара.
— Права си — съгласи се с въздишка Мария. — И слава богу. Имам нужда от малко отдих.
На следващия ден Мария узна, че дон Луис е заминал с губернатора и дон Карлос на инспекция в областта и вероятно ще отсъства няколко седмици. Облекчението й беше толкова силно, че тя едва успя да прикрие радостните си сълзи.
Ричард Норууд стоеше в средата на кораба, заобиколен от португалски моряци, и наблюдаваше с присвити очи приближаващия се галеон.
На устните му играеше мрачна усмивка. Каква ирония на съдбата, че усилията му да се прибере колкото се може по-бързо в родината сега бяха застрашени от сънародниците му. Беше почти сигурен, че корабът, който очевидно се готвеше да прекоси пътя на завръщащия се в Англия португалски търговски кораб, е бил построен в английска корабостроителница. Дългата, силно издадена напред човка и ниската предна палуба, елегантните линии и бързите маневри му бяха също така добре познати като имението му в Северен Йоркшир. Знамето на Свети Георги се вееше гордо на върха на мачтата. Когато разстоянието между двата кораба намаля, усмивката му стана още по-широка. Този кораб му беше познат, капитанът също. Глухото мърморене на моряците около него му подсказа, че е на прав път. Ел Дарко, скандално известният английски пират, без съмнение беше в съюз с дявола.
Португалският капитан трескаво подготвяше кораба за битка. Поставиха две бали платно на релинга, за да защитят моряците от обстрела. Отвориха бойниците и изкараха оръдията. Канонирите чакаха напрегнато заповед за стрелба.
Сивобрадият мъж, застанал до Норууд, вдигна ръка към устата си и изсъска сърдито:
— Всичко е напразно! — После се изплю отвратено срещу вятъра. — И друг път съм присъствал на такава сцена, Погледни конструкцията и ще разбереш, че противникът има почти неограничена възможност за маневриране. Нямаме никакъв шанс. Само след час ще ни закачат за куките си и ще ни потопят. Много по-добре е да позволим на проклетия англичанин да си избере, каквото иска, от товара ни и да продължим пътя си.
Норууд кимна с отсъстващ вид. Беше много зает да обмисли възможностите за бягство. Би било извънредно опасно да скочи през борда и да преплува разстоянието до неприятелския кораб. Ако не го улучеха английските стрелци, португалските му другари щяха да стрелят подире му като по предател. Той пое дълбоко въздух и се огледа. Мускулите му бяха възвърнали предишната си сила, умът му работеше прецизно както преди, свикнал с постоянните опасности. Изборът не беше много приятен, но какво да се прави? Ако се наложеше, щеше да се бие за живота си редом с португалските си другари. Наистина беше много по-разумно, ако капитанът се съгласеше да капитулира. Това беше най-доброто решение за всички.
Тежко гюлле падна точно пред носа на португалския кораб и разплиска огромен фонтан вода. Англичаните даваха сигнал на противника да се предаде. След малко се чу и устно предупреждение на английски.
Сивобрадият отново се изплю презрително.
— Ама че глупост! Светата дева да ни пази от младите и напористи капитани! Онзи нещастник не вижда ли, че няма никакъв шанс?
Изплющя камшик и двамата се присвиха, за да избегнат удара. Отекна рязка заповед към моряците да свият предното платно. Норууд побърза да се подчини, докато в главата му кръжаха противоречиви мисли.
Предните оръдия дадоха колективен залп, но въпреки далекобойността им английският платноход успя да се обърне по вятъра и да се изплъзне от огъня. Само след миг англичанинът даде изстрел от бомбардата, който раздроби главната мачта на хиляди парченца и опустоши средната палуба. Посипа се дъжд от метални и дървени парченца и поне десетина матроси бяха улучени смъртоносно. Пронизителният сигнал на тромпетите даде заповед за опразване на палубата.
Норууд скочи като котка от вантите, пропълзя през локвите кръв и забърза на помощ на другаря си. Нападалите наоколо моряци, притиснати от такелажа, се молеха напразно за спасение, шепнеха молитви или ругаеха безумието на капитана. Норууд задърпа с все сила напречната греда, която беше паднала точно върху краката на приятеля му. По време на пътуването двамата бяха станали много близки и се разбираха чудесно по всички въпроси. Старият моряк се вкопчи в ръцете му.
— Остави, старче! Вече нищо не можеш да направиш за мен. Моли се за душата ми и дано бог опрости греховете ми.
Норууд се приведе към лицето на умиращия и стисна до болка изстиващата му ръка.
Отново прозвуча сигнал на тромпети и той се надигна, замаян от мъка. Глухите удари му подсказаха, че англичаните вече хвърляха абордажните куки и скоро двата кораба щяха да се вкопчат в смъртоносна битка. Той се огледа бързо за някакво скривалище, където можеше да избегне кръвопролитното сражение. В този момент властният глас на един от офицерите му заповяда да се придвижи бързо към кърмата, където беше паднал първият офицер, улучен смъртоносно от падналата мачта. Норууд помогна да пренесат нещастника под палубата и бързо се мушна в един тъмен ъгъл, докато опръсканият с кръв корабен дърводелец преглеждаше ранения.
Когато го откриха и му заповядаха да излезе на палубата, там вече цареше истински ад. Английските пирати изобщо не се церемоняха с екипажа на португалския кораб и съпротивата беше сломена много бързо. Внезапно обкръжен, Норууд измъкна ножа си и си проби път към кърмата. Там се биеше младият португалски капитан, неприятелите го бяха заобиколили от всички страни. Очи в очи с готовия за бой пират, той изкрещя на тромпетиста да свири за предаване на кораба. Норууд проследи как моряците захвърлиха ножовете, шпагите, боздуганите и въжетата и се събраха в средата на кораба. Помисли малко и се присъедини към тях. След минута свирката на лоцмана възвести, че английският капитан ще се качи на борда на пленения кораб.
Норууд се ухили доволно. Не се беше излъгал. Едрият мъж с издадена брадичка и полюляваща се походка на английски морски вълк наистина беше Франсис Дрейк. Леко склонил глава встрани, капитанът разглеждаше пленниците. Шлемът и ризницата на португалския капитан бяха разкривени от ударите, дрехата му висеше на парцали и младият благородник съвсем не приличаше на наконтения придворен, който беше преди час. По ръцете и лицето му имаше кървави следи.
