английския пират. Това беше повече от смешно и въпреки това споменът за целувките му я караше да се изчервява и сърцето й биеше като безумно.
На вечеря капитанът се прояви като учтив, но немногословен домакин. От време на време Мария усещаше върху себе си изпитателния му поглед и бързо свеждаше глава. Все още ли вярваше, че тя е предизвикала нападението на Евънс? Не беше казал нито дума за наказанието на двамата забъркани в скандала мъже, а Мария не се осмели да го попита.
През следващия ден Норууд почти не се появи. Консуело бъбреше непрекъснато, докато се опитваше да поправи разкъсания костюм за езда. Най-много обичаше да разказва за глупостта на жените в резиденцията. Те бяха на сигурно място, никой не се бе осмелил да ги докосне и въпреки това се вълнуваха повече да не се лишат от изисканите одежди и накитите си, отколкото от опасността за живота и честта си. И нито една от тях не бе помислила за участта на нещастните жени в града!
Когато им донесе обеда, момчето предаде извиненията на Норууд, че задълженията не му позволяват да прави компания на дамите.
— Много строго ли те наказаха, Джем? — попита със страх Мария. — Толкова съжалявам, че ти причиних неприятности. Не съм имала намерение да избягам, исках само да погледна града и се надявах никой да не забележи излизането ми.
— Понякога капитанът е много сърдит, мистрес. Снощи ми удари един шамар и ми се развика, че съм занемарил задълженията си и следващия път трябвало да бъда по-внимателен. Но не се тревожете за мен. Баща ми беше много по-страшен, да не говорим за майка ми, когато у дома нямаше нищо за пиене.
— А морякът?
— Евънс? Още е в дупката. Капитанът заплаши, че ще го остави на доновете, когато вдигнем платна, но не вярвам да го направи. Той знае много добре как ще постъпят испанците с бедния Евънс. Сигурно ще го изгорят на клада.
Мария знаеше, че думите на момчето отговарят на истината. Капитан Норууд беше преживял испанското гостоприемство на собствения си гръб.
— Знаеш ли къде е бил капитанът, преди да поеме този кораб, Джем? — попита любопитно Мария, без да се тревожи от многозначителното хъмкане на Консуело.
— Не, мистрес, но капитан Дрейк и сър Ричард се познават от кралския двор или поне така казват моряците.
— Сър Ричард?
— Ами да, мистрес. На предната палуба говорят, че баща му починал преди няколко години и му оставил имение в северната част на страната. Той не е от Дейвън като повечето капитани.
— И се е присъединил наскоро към пиратската флота?
— Да, мистрес. Всъщност искал да се прибере у дома, но после размислил и тръгнал с Дрейк.
Момчето се поклони и побърза да излезе. Защо капитан Норууд беше променил плановете си? Дали провинциалното му имение беше обременено с дългове и той беше тръгнал с пиратите, за да напълни празната си каса? Или беше отишъл специално в Картахена, само за да я види отново? Мария побърза да прогони тази недостойна и глупава мисъл. Капитанът й беше казал, че се е осведомил за местожителството й, но само за да я подиграе. В действителност той преследваше единствено собствените си интереси.
Вечерта сър Ричард благоволи да вечеря с дамите, но отново беше разсеян и мълчалив. Мария забеляза, че Консуело е възхитена от безупречните му маниери. Щом се нахраниха, той се изправи и се поклони пред пленницата си.
— Желаят ли дамите да направим кратка разходка на палубата?
Мария скочи зарадвано. През целия ден беше затворена в задушната каюта и копнееше да се наслади на хладния вечерен въздух.
Капитанът отстъпи учтиво назад, за да пропусне двете дами в коридора. Един моряк, който тъкмо се изкачваше по стълбичката, изгледа любопитно малката група, но побърза да извърне глава. Очевидно всички знаеха за намерението на капитана да накаже строго провинилия се Евънс и мъжът нямаше желание да събуди недоволството му.
Капитанът посочи тясната стълбичка:
— Ще се справите ли?
Мария кимна, макар че беше смутена от острия му поглед. Двете с Консуело успяха да се изкачат, макар и малко тромаво, и когато излязоха на палубата, бяха задъхани.
Небето беше като тъмно кадифе, по което святкаха ярки звезди. Капитанът крачеше редом с Мария и лицето му изразяваше искрена загриженост за благополучието й. Учтивостта му по нищо не отстъпваше на маниерите на испанските грандове в Ескориал. Палубата беше празна и двамата се облегнаха на парапета. Консуело остана на няколко крачки зад тях.
Мария пое дълбоко въздух и се наслади на красивата нощ. Когато свежият бриз заигра с косата й, тя потръпна от студ и се засмя. Капитанът побърза да я наметне с късата пелерина, която носеше на ръката си.
— Сигурно много мразите испанците, капитан Норууд.
Мъжът се взираше с невиждащи очи в безбрежното море.
— С някои ограничения — отговори най-после той и се обърна към спътницата си.
Езикът й беше скован, но тя събра смелост и продължи:
— Трябва да признаете, че ние… искам да кажа, испанските съдии… са били напълно прави да ви осъдят на талера, сеньор, тъй като пиратството е…
— Само че аз не бях заловен при пиратско нападение, доня — отговори спокойно мъжът.
— Наистина ли? — попита с разширени от учудване очи Мария.
— Бях на посещение в Испания, както преди това бях посетил още няколко европейски страни. Намирах се в една пристанищна кръчма в Кадис, когато ме арестуваха заедно с десетина други чуждестранни моряци и пътешественици.
— Но защо? Нали не сте извършили престъпление?
— Днес в Испания е престъпление, когато не си испанец.
Мария го погледна несигурно. Мисълта за мъртвата майка не преставаше да я измъчва.
— Аз… много съжалявам — проговори след малко тя и се ядоса на сковаността си. — Явно не съм разбрала добре. Естествено е, че нашите държавни служители са недоверчиви спрямо чужденците. Спомнете си само колко пъти е била нападана Испания.
— Права сте. — Очите му заблестяха и Мария се изчерви.
Един моряк мина покрай тях и поздрави учтиво. Мария забеляза, че единият му крак е по-къс и се влачи мъчително.
— Това е резултат от мъченията, които е изтърпял в затвора на светата инквизиция в Кадис — отговори на немия й въпрос сър Ричард. — В екипажа ми има още няколко моряци, които са имали честта да се запознаят с испанските затвори. Палачите на инквизицията са сръчни и изобретателни. Когато нападнахме Картахена, Дрейк освободи стотици роби и индианци и трябваше да бъдете там, за да видите белезите по гърбовете им.
Мария се отдръпна от обезпокояващата близост на капитана и потрепери. Отново осъзна, че двамата са врагове и никога няма да погледнат на света по един и същ начин. Тя повика Консуело и я помоли да се приберат в кабината. Сърцето й беше пълно с тъга.
Когато на следващия ден боцманът Трегарон придружи двете дами при разходката им на палубата, Мария можа да види как капитанът се занимаваше с новонаетите моряци. Откъм предната палуба се чуха стонове, после остър вик. Главната палуба беше превърната в лазарет и корабният дърводелец превързваше ранените. Един от мъжете тъкмо беше седнал на ниско столче и Ричард Норууд мажеше с мехлем изранения му гръб. Щом свърши, капитанът изтри ръцете си с кърпа и когато вдигна поглед, се озова право срещу ужасеното лице на Мария. Целият гръб на моряка беше покрит с дълбоки сини ивици, грозни следи от камшика на надзирателя.
— Добър ден, доня.
— Денят е прекрасен, капитане. Особено се радвам на свежия вятър.
Мария не можеше да откъсне очи от гърба на моряка, който вече не стенеше от болка, а само й се хилеше глупаво.
