месеци; години на вечна самота и мъка, години без надежда за спасение, докато благосклонната смърт я отнесеше на крилете си.
Но тя не можеше да го направи. Норууд гледаше на нея само като на богата плячка. За него и за капитан Дрейк тя беше само ценна стока, която трябваше да бъде продадена възможно най-скъпо. Английският пират никога нямаше да се откаже от богатия откуп, който беше пред очите му. Даже ако паднеше на колене пред него, ако му признаеше любовта си, желанието си да остане завинаги с него, той само щеше да се изсмее пренебрежително. Тя беше военна плячка и можеше само да бъде разменена срещу злато и скъпоценни камъни.
Мария чу мърморенето на английските моряци в близката лодка. Багажът й още не беше свален на сушата. Тя простена задавено и се обърна към испанците с плуващи в сълзи очи.
— Ричард? — В гласа на Дрейк се усещаше нетърпение. Дон Луис направи крачка към Мария и й подаде ръка, но тя се дръпна като опарена.
— Благодаря ви — гласеше студеният й отговор. — Ще тръгна с вас едва когато капитан Норууд потвърди, че е доволен от откупа.
Дон Луис направи още една крачка към годеницата си. В очите му светеше онзи неестествен блясък, от който Мария се бе научила да се бои. Преди да е успяла да се отдръпне, той улови ръката й и я дръпна към себе си. Пръстите му се впиха с такава сила в плътта й, че тя извика от болка.
— Дон Луис — намеси се сериозно дон Карлос, — боя се, че причинихте болка на годеницата си.
Младият мъж разхлаби хватката си, но лицето му помрачня още повече. Мария разбираше колко му е трудно да сдържи раздразнението си.
— Мисля, че е крайно време доня Мария да се скрие от това нетърпимо слънце в прохладната карета — отговори учтиво той, но Мария знаеше, че не загрижеността за състоянието й го бе накарала да постъпи така.
Тя погледна умолително дон Карлос, който смръщи чело и объркано поклати глава.
— Дон Луис е прав, скъпа. Единственото ни желание е да ви отдалечим от вашите похитители. Позволете му да ви придружи до каретата.
Мария се обърна към Ричард Норууд, без да изпуска от поглед дон Луис, чието лице беше станало бледо като платно.
— Бяхте много внимателен към мен, сеньор капитан — проговори колебливо тя. — Знам, че имаше моменти, когато не се държах добре, а вие… вие проявихте снизходителност. Няма ли да ми кажете сбогом?
Норууд я погледна изненадано.
При вида на любимото лице, което никога повече нямаше да види, Мария усети как силите я напуснаха. Този мъж й беше неизказано скъп. Тя го гледаше и гледаше, неспособна да се откъсне от него. Образът му щеше да се запечата завинаги в сърцето й.
След това всичко стана толкова бързо, че тя не беше в състояние да реагира. Сър Ричард се озова с два скока до нея и я вдигна на ръце.
— Връщаме се в лодката! — заповяда рязко той. — Трегарон, вие вземете сеньора Енрикес.
Без да се бави, той измина с дълги крачки разстоянието до чакащата лодка. Испанците бяха застинали по местата си от смайване и никой не се сети да протестира. Мария усети как капитанът почти я хвърли в лодката и сърцето й заби като лудо. Зад гърба й прозвуча нестроен хор от объркани гласове. Чу се протестиращ вик — очевидно на Консуело, после лодката се оттласна от сушата и матросите налегнаха греблата.
Мария направи опит да скочи от мястото си, но сър Ричард я задържа с желязна ръка.
— Какво става? — изкрещя тя, за да надвика плясъка на греблата и вълните. — Нищо не разбирам!
Чертите на лицето му бяха замръзнали в корава маска, устните здраво стиснати. Сега отново изглеждаше като злокобния чужденец в дома на чичо й в Кадис.
Сър Ричард даде заповедите си на моряците и отново ги подкани да гребат по-бързо. Когато лодката спря край кораба, той грабна Мария, метна я на рамото си и я изнесе по стълбичката. Преди да е дошла на себе си, тя се озова отново в познатата каюта. След малко се появи Консуело, двама матроси я блъснаха вътре и заключиха вратата отвън. Консуело спря насред стаята и зяпна Мария с отворена уста. Косата й беше разпиляна, дрехите в безредие и тя дишаше тежко от напрежение.
— Тези хора са луди — изграчи най-после тя. — Всички англичани са безумци. Първо си получи откупа, а после ви отвлече повторно!
— Не говори, Консуело — заповяда сърдито Мария.
Тя напрегна слух, за да разбере какво ставаше на палубата, но долови само неясни шумове. Прозвучаха команди, по гредите тропаха бягащи стъпки, отекна сигнал на тромпет. Корабът се подготвяше да отплува. Дали Ричард щеше да успее да се изплъзне? А какво щяха да кажат капитаните на другите кораби? Дрейк щеше да побеснее от гняв, да не говорим за измамените испанци.
По едно време Мария се сети, че сигурно изглежда дори по-зле от Консуело. Косата й беше разпиляна по раменете, а и главата я болеше, защото при качването в лодката се бе ударила в едно гребло. Тя направи няколко несигурни крачки към койката и си легна, преди краката да са отказали да я носят.
Сър Ричард я бе отвлякъл и тя не можеше да си обясни причината. Сега всички щяха да се изправят срещу него. Даже собствените му моряци щяха да се разбунтуват, защото всички бяха очаквали допълнителна печалба от откупа й, който обаче бе останал в Картахена.
Притиснала с ръка треперещите си устни, Мария въздъхна с безкрайно облекчение. Не знаеше дали да плаче или да се смее, но въпреки мъчителния страх от бъдещето, сърцето й ликуваше. Беше отново в ръцете на Ричард Норууд, докато омразният дон Луис остана на брега засрамен и унизен. Много скоро корабът потегли и между нея и нежелания годеник вече бяха само неизбродните пълни на океана.
Беше минал повече от час, когато Норууд най-после почука на вратата на каютата си. Той влезе и спря на прага с мрачен поглед. Консуело отвори уста да протестира, но той направи решителен жест с ръка.
— Излезте!
— Сеньор…
— Излезте, казах.
Мария погледна дуенята си и кимна успокоително. Консуело сведе глава и бързо се провря покрай капитана.
Норууд затвори вратата и се облегна на рамката. Очите му, неразгадаеми като морето, днес бяха повече сини, отколкото сиви, и блещукаха със странен блясък, сякаш беше пил.
Мария се изправи и го погледна спокойно.
— Капитан Норууд, сигурна съм, че сте имали разумна причина да постъпите така, но аз не съм в състояние да разбера коя е тя.
Гласът на мъжа прозвуча дрезгаво:
— Да не искате да ме убеждавате, че горите от желание да се омъжите за онова конте? Този мъж е баба и на всичкото отгоре не храни никакви чувства към вас.
— Значи вие сте толкова загрижен за мен, та повярвахте, че е в мой интерес един английски пират да ме отвлече пред очите на половината град? Наистина ли смятате, че ситуацията, в която се намирам сега, е по-изгодна за мен?
— Кой ви е казал, че съм се загрижил за благополучието ви? Всичко, което ме интересува, са собствените ми желания.
— А какви са те? — Мария нарочно започна с укори, за да го принуди да даде ясен израз на намеренията си. Ако я беше отвлякъл с намерението да я вземе насила, трябваше да осъзнае какво прави. Не биваше да действа в пристъп на сляпа ярост или в опиянението на похотта.
Норууд беше пил доста, тя беше сигурна в това, но причината за необикновеното му настроение беше по-дълбоко. През цялото време нещо го беше гризало отвътре и беше изтласкано на повърхността, когато бе видял дон Луис Ортега да чака годеницата си на кея. Мария не смееше да се надява, че буйният изблик на чувства следобеда означаваше осъзнаване на любовта му към нея. Той беше прекарал цели месеци в морето и имаше нужда от жена, все едно как щеше да я получи. Но тя се надяваше отчаяно, че чувствата му са по-дълбоки и не идват само от физическата жажда.
Норууд застана пред леглото и я грабна в обятията си.
