— И смеете да ме питате за желанията ми? — Ръката му. се плъзна към нежната закръгленост на гърдите й и Мария потрепери. Трябваше да остане спокойна, трябваше!
— Не знаете ли, че сте най-привлекателната жена, която нещастната ми съдба е изпречвала на пътя ми? — попита дрезгаво той. После зарови пръсти в разпиляната й коса и вдъхна дълбоко сладкия й аромат.
— Може би досега просто не сте имал щастие в избора на жените си, капитане, а и доколкото разбирам, не сте бил достатъчно претенциозен.
Мъжът избухна в смях.
— И аз ще ви кажа нещо, доня. Имате силен дух, имате и гордост… или по-точно надменност. По-рано ценях високо това качество… считах, че е предимство във вашата проклета страна. Наистина ли съм непретенциозен? Вие треперите и съм уверен, че не е от страх.
Мария направи безуспешен опит да освободи едната си ръка, за да го удари.
— Вие ме обиждате, сеньор, и то без причина.
— Защото предполагам, че и вие като всички жени сте безсрамна в основата на сърцето си? Наистина ли бяхте готова да споделите брачното легло с онзи безсърдечен дявол от Картахена, без преди това да се насладите на удоволствието, което може да ви достави един истински мъж?
— Вие сте пиян, сеньор — отговори все така спокойно Мария. — Ако сега се оставите на низките си инстинкти, утре, когато опиянението отмине, ще съжалявате дълбоко за постъпката си.
— А вие, доня? — Сивите очи засвяткаха подигравателно. — Вие също ли ще съжалявате?
— Аз… — Мария пое дълбоко дъх. — Аз ще ви презирам.
Норууд я погледна стъписано. Думите й проникнаха в замаяния от виното разум и погледът му се проясни.
— Наистина ли храните приятелски чувства към мен? — попита смаяно той.
— Мисля, че сте джентълмен, макар че…
— Макар че съм просто един негодник — завърши той и избухна в смях. — Но това съм го чувал и преди.
— Понякога си мисля, че бих могла да се доверя на думите ви.
Мария се стараеше да говори спокойно и вразумително, макар че сърцето й биеше до пръсване. А така й се искаше да прати по дяволите всяка предпазливост, да обвие с ръце силната му шия, да му признае любовта си, горещото си желание да остане завинаги с него и двамата да прекосят всички световни морета. Но това само щеше да затвърди подозрението му, че има насреща си лекомислено и похотливо същество, и щеше да му попречи да разкрие истинската й същност.
— Капитане, и вие самият знаете, че ще съжалявате за онова, което сторихте. Вашият началник…
— О, скъпа, никак не ме е грижа какво ще каже Дрейк!
— Той няма да одобри постъпката ви и ще ви попречи да напуснете флотата му.
Мъжът вдигна рамене. Опиянението, в което беше изпаднал, отстъпи място на спокойствието и разума и Мария беше дълбоко благодарна за настъпилата промяна.
— Прав ли съм, като приемам, че презирате годеника си?
— Тази женитба не беше по моя воля — отговори бавно Мария.
— Нали видях как го гледахте преди малко на кея. А той изпитва отвращение към вас.
Мария извърна глава настрана.
— Само Светата дева знаеше колко силно желаех да се освободя от дон Луис. Но чичо ми заповяда да стана негова съпруга и сега не знам какво бъдеще ме очаква.
— Всичко е в божиите ръце, красавице. Във всеки случай очаква ви нещо много по-добро от живота на нелюбима и презирана съпруга.
— Капитане? — Боцманът Трегарон почука настойчиво на вратата.
Норууд промърмори някакво проклятие и стана от леглото.
— Какво има?
— От „Бонавентур“ ни дават сигнал да обърнем срещу вятъра. Да се подчиним ли?
Норууд погледна през рамо към Мария и развеселено вдигна вежди.
— Очевидно имате право, доня. Дрейк е много ядосан от загубата на откупа. Трябва веднага да се кача на палубата.
— Какво ще стане сега? — попита със страх Мария. — В опасност ли е корабът ви?
— Не, разбира се, че не. Дрейк никога не би си позволил да ме обстрелва. Няма от какво да се боите. — Норууд се приведе и целуна ръката й, станал отново съвършеният английски джентълмен. После извика нещо на Трегарон и бързо излезе от каютата.
Мария се отпусна на койката и от очите й потекоха сълзи. Защо ги прекъснаха тъкмо когато Ричард се бе успокоил и започна да гледа на нея като на жена, заслужаваща уважение, а не като на военна плячка, с която можеше да се позабавлява и да я захвърли като парцал? Сега той беше отново във война, този път със собствените си братя по оръжие, и причината за това беше тя.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Двете жени останаха дълго заключени в кабината си, без да знаят какво става навън. Мария гледаше напрегнато през прозореца към кърмата, но оттам не се виждаше палубата и тя нямаше представа къде се намират. Все пак от палубата не се чуваше шум на битка и тя бе почти уверена, че фрегатата е излязла безпрепятствено в открито море.
Когато донесе вечерята, Джем предаде извиненията на капитана, че не му е възможно да напусне палубата, за да прави компания на дамите.
— Той каза да не се страхувате от нищо, мистрес. Сигнализирахме на „Елизабет Бонавентур“ какви са намеренията ни и капитан Дрейк даде съгласието си.
— Но къде отиваме, Джем?
Момчето я погледна учудено и разтърси сплъстените си къдрици.
— Това е работа на капитана, мистрес. Аз не мога да ви кажа нищо.
Мария въздъхна нетърпеливо. Нямаше представа какво става в сърцето на Ричард Норууд. Когато Консуело я разпита какво се е случило в каютата по време на отсъствието й, тя се постара да избегне преките отговори. Как да обясни на дуенята си, че въпреки всичките си съмнения е безкрайно облекчена от несъстоялия се откуп?
Капитанът не се появи в каютата им и след вечеря и Мария прекара безсънна нощ. На другата сутрин момчето им донесе закуската, както обикновено, но Мария вече едва успяваше да обуздава нетърпението си. Когато боцманът Трегарон почука на вратата и попита дали дамите желаят да се поразходят на палубата, тя скочи зарадвано от мястото си.
Корабът плаваше с попътен вятър. Очевидно се намираха далече в открито море. Моряците зяпаха любопитно двете жени, но в погледите им нямаше враждебност. Капитанът или ги беше обезщетил богато за неплатения откуп, или ги беше заплашил с най-строго наказание, ако си позволят да досаждат на дамите.
Към края на разходката си Мария попадна в едно закътано местенце на палубата и с изненада намери там Ричард Норууд, който се беше привел над сложения на гредите сламеник, защитен с голямо платно. Когато я видя, той стана и я посрещна с мека усмивка. Тази сутрин изглеждаше много по-спокоен. Дивите искри в очите му бяха угаснали, изражението на лицето му беше напрегнато, но не и гневно.
— Добро утро, дами. Много съжалявам, но нямах възможност да се осведомя за здравето ви, защото трябваше да се погрижа за маневрите и навигацията, а след това ме извикаха при заболял матрос.
Мария хвърли бърз поглед към болния и позна бившия роб на испанската галера, който й бе разказал за копнежа си по родината. Мъжът дишаше тежко и посинелите му устни й напомниха за болестта на баща й.
Тя се наведе и се усмихна приветливо на страдащия. Той я позна и в очите му се появи лъч надежда.
— Я виж ти, ето го отново момичето с красивите кестеняви коси, което прилича на моята Джоан.
— А вие сте мъжът от Плимут.
