— Бедната Консуело. Сигурно е потресена от поведението ми. Боя се, че през последните месеци й създавам много грижи.
Сър Ричард се усмихна и я придружи до каютата. Консуело се втурна насреща им, но като видя разплаканото лице на Мария, потисна напиращите на устата й укорни думи и само кимна мрачно на капитана.
Много скоро обаче ужасът й нарасна, тъй като Мария й заяви недвусмислено, че смята да присъства на еретическата погребална служба. След като разбра, че възраженията са безсмислени, тя се съгласи да придружи питомката си и през цялото време остана до нея на палубата със сериозно лице. Службата беше кратка и скоро мъртвото тяло на моряка потегли към морското дъно. Мария отново се разплака, но разбра, че сър Ричард е имал право. Тя плачеше за всички нещастни, страдащи и мъртви от последните седмици и сълзите измиха горчивината й.
Сър Ричард слезе да вечеря с дамите, а когато забеляза, че Мария все още е много потисната, реши да й посвети остатъка от вечерта.
— Наистина ли ще се опитате да намерите Джоан, жената на Том? — попита плахо Мария.
— Разбира се, и мисля, че няма да е трудно. Том е от Дейвън и хората на Дрейк ще ми кажат къде да търся. Не искам бедната жена да гладува и да търпи лишения. Ако Том беше служил на моя кораб, щеше да се върне в къщи като богат човек.
— Много се радвам. — Мария въздъхна с болка. Том беше пират и плячката му беше придобита незаконно, но той беше компенсирал това многократно с понесените на галерата страдания.
Сър Ричард стана и отвори моряшкия си сандък. След малко показа на дамите богато украсена лютня.
— Свирите ли на този инструмент, доня Мария?
Мария сведе смутено глава. Баща й и Консуело често я бяха уверявали, че пее и свири прекрасно, но не смееше да покаже изкуството си пред сър Ричард.
— Не умеете ли? — Мъжът посегна към струните. — Толкова отдавна не съм свирил. Когато баща ми принадлежеше към свитата на крал Филип в Уестминстър, беше научил много испански песни и аз помня някои от тях и до днес.
Той седна на стола си, изсвири за опит няколко тона и изпя със звучен тенор две андалуски песни. Мария беше трогната от красотата на музиката. Тя й напомни топлите уханни нощи, когато двамата с баща й пееха и свиреха под звездите. Когато Норууд й подаде инструмента с лек поклон, тя забрави смущението си и даде своя принос за успеха на вечерта. Гласът й беше мек, но достатъчно силен и много добре обработен. Норууд се отпусна в стола си, затвори очи и се заслуша в музиката.
— Мисля, че не е нужно да ви казвам колко добре пеете, доня Мария. Нашата кралица Елизабет е съвършена музикантка, но мисля, че вие владеете лютнята дори по-добре от нея, а що се отнася до гласа, никой не е в състояние да се мери с естествената красота на песента ви.
Мария се изчерви до корените на косите си.
— Благодаря ви, сър.
Тя запя отново и този път изпълни английската песен, която майка й беше изпяла преди много години пред баща й в палата Нонсъч и която беше останала завинаги в паметта на дон Диего.
Норууд се присъедини към песента и двамата я завършиха в дует.
— Значи познавате песента?
— Разбира се. Татко казваше, че крал Хенри я е написал за Ан Болейн, нещастната майка на нашата кралица.
— Бедничката! Била е обезглавена, нали? Как мислите, наистина ли е нарушила светостта на брака?
Мъжът вдигна рамене.
— Съмнявам се. Но крал Хенри е имал нужда от син, а политиката иска жертви.
— Красива ли е кралица Елизабет?
Капитанът се поколеба, после изкриви лице.
— Не бих могъл да я опиша от гледна точка на мъжката представа за красота. Вече не е в първа младост, но няма мъж, който да е устоял на магията й.
Мария не знаеше какво да каже. Отново бе осъзнала, че безусловната му вярност към кралицата е една от непреодолимите пречки помежду им.
— Какво ще стане с нас, когато стигнем в Англия, сър?
Сивите очи на капитана бяха втренчени в лицето й.
— Веднъж споменахте нещо за майка си и за това, че е загинала в затвора на светата инквизиция. Значи е била англичанка?
— Да — прошепна беззвучно Мария. — Името й е мистрес Мери Гаскойн.
— Дали е имала братя и сестри? Познавате ли някои свои роднини?
Мария погледна въпросително към Консуело, но старата жена поклати глава.
— За съжаление не знам нищо за произхода й, не знам дори къде е родена. Баща ми беше много нещастен след смъртта й и избягваше да говори за съпругата си. Единственото, което ми е разказвал, е как я е ухажвал в двора на кралица Мария. Не мисля, че мама е била от висшата аристокрация, но вероятно е произхождала от семейство на благородници, защото е била придворна дама на кралицата.
— Щом е служила на кралицата още от самото начало, вероятно е била от северната част на страната — размишляваше на глас Норууд. — Сигурно е от семействата, които са останали верни на католицизма, както е постъпил и баща ми.
— Нима вашето семейство е запазило старата вяра? — попита изумено Мария.
— Точно така — отговори кратко мъжът и се върна на темата, която го интересуваше. — Мисля, че ще мога да открия роднините ви.
— Вероятно ще почакате да ви изплатят откупа и ще ме отведете при тях?
Норууд се усмихна подигравателно.
— Ах да, откупът! Наистина ли смятате, че английските ви роднини са готови да платят за връщането ви, доня Мария?
Лицето й помрачня.
— Съмнявам се. Защо да го направят? Ако бях на тяхно място, не бих се зарадвала особено от внезапната поява на една полуиспанка.
— Доколкото разбирам, нямате особено желание да се върнете в Испания?
Мария се поколеба, защото знаеше с какъв страх Консуело очакваше отговора й.
— Не, сър. Нямам желание да се върна в дома на чичо си.
— Тогава ми се доверете, а аз ви обещавам да сторя най-доброто за вас. — Норууд се изправи, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Желая ви лека нощ, доня Мария. Спете добре и си починете. Тази сутрин постъпихте като жена с голямо сърце и ми показахте истинския си характер. Много съм ви благодарен за проявеното топло съчувствие.
Бузите й пламнаха от радост и тя остана дълго загледана във вратата, след като той си отиде.
