След този ден животът на борда на „Глориана“ стана много по-приятен за Мария Моряците бяха видели какво бе сторила за умиращия им другар и се отнасяха към нея с неподправено дружелюбие, изразяваха й уважението си и не стана нужда капитан Норууд да се намесва, за да им напомня, че й дължат почитание. Сър Ричард прекарваше с нея всяка свободна минута. Когато задълженията му позволяваха, двамата се хранеха заедно, разхождаха се по палубата или свиреха на лютня и пееха. Консуело се примири много бързо с промяната в положението на любимката си. Тя присъстваше на всяка среща, държеше се настрана и макар че следеше двамата с бдителен поглед, вече не разпространяваше около себе си атмосфера на недоверие и подозрителност, както беше правила по-рано. След като Мария взе решение да не се връща повече в Испания, дуенята разбра, че животът в Англия редом с питомката й е за предпочитане пред живота без нея, и престана да й натяква за еретическите наклонности на сър Ричард, както и за пиратското му минало.
По време на съвместните им разходки двамата се сближаваха все повече. Той й разказваше въодушевено за дома си в Йоркшир и за старата бавачка, която водела домакинството му и очаквала с копнеж завръщането му. Разказваше й смешни истории за живота в двора, някои от които се отнасяха до приключенията на капитан Дрейк. Много скоро Мария разбра, че спътникът й има нужда от много средства, за да възстанови занемареното си имение и да изплати дълговете на дядо си, който беше имал неблагоразумието да участва във въстание срещу короната.
От своя страна, тя му описваше спокойния, беден на събития живот в естанцията на баща си и Норууд можа да добие поглед върху закриляното й и сравнително безгрижно досегашно съществование, така внезапно разрушено от смъртта на баща й.
Никой от двамата не споменаваше нападението над Картахена. Помежду им се бе установило мълчаливото съгласие да избягват опасните теми и Норууд не смееше да се доближава много до нея, само й целуваше ръка на сбогуване.
Както и при пътуването си към Нова Испания, Мария прекарваше времето си в някакво странно опиянение. Беше приключила със стария си живот, но още не беше готова да приеме новия, да предвиди всички възможни трудности, които той щеше да й донесе.
Капитан Норууд я бе уверил, че ще се погрижи да й намери добро място за живот, но тя не смееше да мисли толкова напред. Всичко в нея се бунтуваше срещу деня, в който щяха да я разделят от него. Положението се изостри, когато след няколко седмици момчето дойде да я повика на палубата и сър Ричард я отведе до релинга.
— Виждате ли сивите мъгли в далечината? Това е полуостров Лизард, най-южният край на Англия. Само след няколко дни ще бъдем в Лондон.
Мария се залови за парапета, за да не падне, и устните й побеляха. Толкова скоро? Обзе я дива паника, сърцето й се качи в гърлото, дъхът й спря.
— Няма ли да влезете в пристанището на Плимут? — попита тихо тя, опитвайки се да успокои вълнението си. — Това е в Дейвън, а Джем ми каза, че повечето от хората ви са оттам.
— Не, ще хвърлим котва в Саутхемптън. Оттам пътят е по-кратък.
— Ще ме вземете ли със себе си на сушата?
Норууд се обърна изненадано.
— Разбира се! Ще ви отведа при добри приятели и ще останете в дома им, докато намеря роднините ви. Ще живеете напълно сигурно и под мря закрила.
— Да — прошепна едва чуто Мария. — Аз ви вярвам, капитане. Само помислих, че може би е по-добре да остана на борда, докато уредите живота ми.
Мъжът махна нетърпеливо с ръка.
— Вашият живот е в моите ръце, доня Мария. Нямате ни най-малък повод за тревога.
Когато й съобщиха, че наближават целта на пътуването си, Консуело стисна устни и не каза нито дума. Подобно на Мария, тя се опитваше да прогони нарастващите си страхове и съмнения, но не успяваше и паниката заплашваше да я надвие. Никога не беше харесвала дон Луис Ортега, но в момента би предпочела да види Мария омъжена за него и прибрана на сигурно място в испанската колония. Непознатото, което лежеше пред тях, я плашеше, и то основателно.
Въпреки страха си, тя се нахрани добре и очевидно беше яла твърде много, защото клюмна в стола си и задряма много преди обичайния час за лягане. Сър Ричард беше вечерял с дамите, но, противно на навиците си, се извини и се оттегли рано, за да изпълни задълженията си на палубата.
Мария разглеждаше недоволно заспалата Консуело. След малко стана, разходи се из каютата и внезапно я побиха студени тръпки. Откакто бяха оставили зад себе си Азорските острови, времето постоянно се влошаваше, на палубата беше хладно и влажно. Копринената рокля трябваше да бъде заменена с по- топли одежди, най-добре от кадифе.
През пролетта Англия е студена и влажна, беше казал Норууд. Дали времето иска да й покаже какво я очаква в чуждата страна? Трябва ли да го възприеме като поличба?
Тласната от внезапен импулс, Мария грабна наметката си, и се запъти към вратата. На излизане хвърли бърз поглед към спокойно спящата Консуело и неволно се усмихна. Вече няколко пъти се беше измъквала тайно от опеката на дуенята си и всяко бягство беше предизвиквало верига от злощастни събития. Но именно по този начин тя бе срещнала мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. Тази вечер трябваше да бъде сама с Ричард Норууд, защото скоро щяха да слязат на сушата и да се разделят. Тя въздъхна дълбоко, укори се за безумието си, произнесе кратка молитва и внимателно затвори вратата зад гърба си.
Корабният юнга беше в коридора и я изгледа смаяно.
— Къде е капитанът? — попита Мария, без да смее да го погледне. — Трябва да изясня един въпрос с него, преди утре да хвърлим котва в Саутхемптън.
— Разбира се, мистрес. Капитанът е на палубата, при кормилото, дава нареждания на дежурния.
— Благодаря — отговори с леко треперещ глас Мария. — Не, нямам нужда от теб, сама ще го намеря.
Тя се покатери бързо по тясната стълбичка и когато стигна до кормилото, беше останала без дъх. Приглади смутено полите си, уви се по-плътно в кадифената наметка и сложи качулката. Горе беше хладно и влажно, а мъглата веднага полепна по лицето и ръцете й.
Сър Ричард я видя да идва и побърза да приключи разговора си с дежурния. След това се поклони учтиво на Мария и бързо я поведе към едно закътано местенце.
— Случило ли се е нещо, доня Мария? Тук е твърде студено за вас. Къде е сеньора Енрикес? Надявам се, че не е болна?
— Нищо й няма — отговори нетърпеливо Мария, спусна по-ниско качулката си и прибра няколко непокорни кичурчета от косата си. — Нищо не се е случило. Само… изведнъж ми стана страшно там долу и реших да ви потърся.
Норууд я погледна учудено.
— Напредваме бързо. Сигурно се радвате, че най-после ще можете да слезете на сушата.
— Така ли мислите?
Капитанът я погледна остро, после сложи ръка на рамото й.
— Какво ви измъчва, доня Мария? Англия не е опасна за вас, повярвайте.
Младата жена преглътна с мъка и изведнъж от очите й закапаха сълзи.
— Въпреки това ме е страх…
— Защо, за бога? — В гласа му се усещаше безпомощност.
— Защото ще ме отведете при чужди хора. Те не ме познават и може би няма да ме харесат. Ами ако откажат да ме приемат?
— Тогава ще потърся друго разрешение на въпроса.
Сърцето й заби като лудо. Какво беше това „друго разрешение“? Дали щеше да я отведе в имението си в Йоркшир? Това беше повече, отколкото можеше да се надява.
— Още от самото начало ви създавам само ядове. А сега… Ако семейството ми не прояви готовност да плати, ще претърпите финансова загуба…
— Стига вече, доня Мария! Забравете завинаги този жалък откуп! Наистина ли не разбрахте, че когато наскоро заговорих за него, беше само на шега?
— Защо тогава сте се натоварили с грижата за мен, защо?
