Мъжът вдигна рамене.
— Съдбата ни събра и аз…
Мария стисна до болка ръката му.
— Искам да ми повярвате, че тогава, на галерата, бях дълбоко засегната от бичуването ви! Помолих капитана да спре наказанието и той ме послуша. След това, в Кадис, умолявах чичо си да направи нещо, за да спаси живота ви. Никога не съм искала да ви причиня зло.
— Знам това, доня Мария. Вярвам във всяка ваша дума. — Той обърна лицето й към себе си и взе крехките й, леденостудени ръце в своите. — За мен ще бъде чест да ви помогна. Когато стана свой собствен господар, ще дойда отново при вас и никога вече няма да ви напусна.
Мария погледна заклинателно в сивите му очи.
— Значи сте на служба при кралицата?
Норууд се поколеба, но само за миг.
— Имам важни задължения, които ме зоват в Лондон, но се надявам да ги уредя бързо. Няма да трае дълго, бъдете сигурна в това.
— Но аз не познавам никого в тази чужда, студена страна…
— Разбирам тревогата ви, но ви моля да ми вярвате. — Той вдигна брадичката й и приглади назад една непокорна къдрица.
Колко прекрасна беше и изцяло в негова власт. Мъжът съзнаваше, че в този момент тя го обичаше истински, и беше изкушен да се възползва от положението. Ако я помолеше да стане негова, ако изтръгнеше от устата й обещание, нямаше да има връщане назад. Не, той беше длъжен да й даде възможност да реши свободно. Трябваше да намери роднините й и да я заведе в дома им. Когато тя свикне с новия си живот, щеше да си спомня дългото пътуване по море с похитителя си като потискащ сън. В момента тя имаше нужда от него, за да намери мястото си в чуждата страна. Ако тази необходимост не съществуваше, тя щеше да го гледа отново със същото отвращение като в началото.
Освен това не биваше да забравя службата си при Уолсингъм. Мария не знаеше нищо за задачата, с която беше заминал за Испания. Норууд помнеше презрителното изражение, което се беше появило на лицето на приятеля му Дрейк, когато заговориха на тази тема. Не, първо трябваше да се погрижи да я настани добре в новата и родина, а после да чака и да се надява, че тя ще дойде при него по своя воля, ще приеме сърцето му, което още отсега беше изцяло нейно. Когато слезе на кея в Картахена, той осъзна, че никога няма да даде Мария в ръцете на онзи Луис Ортега. Егоизмът му подсказваше да я завладее, да изиска съгласието й. Но смелостта, проявена от нея в онази първа нощ, го бе накарала да осъзнае, че чувствата му към нея са много по-дълбоки и трябва да се прояви като истински джентълмен.
Ричард Норууд пое дълбоко въздух и се приведе над ръката на Спътницата си.
— Позволете да ви отведа в каютата, доня Мария. Легнете си и се опитайте да заспите. Пътуването от Саутхемптън до Лондон ще бъде доста напрегнато. За съжаление пролетта в Англия е много по-студена, отколкото в Испания, да не говорим за Новия свят.
Церемониалната му учтивост я отрезви. Тя се бе надявалата спечели любовта му, да чуе признанието му, бе дошла при него по своя воля, за да му се предложи, но всяко унижение си имаше край. Той беше готов да поеме отговорност за съдбата й, но не я обичаше. Лудата страст, която беше припламнала в сърцето му в нощта, след като я беше отвел от Картахена, сигурно беше предизвикана от виното. Мария се беше страхувала от това и сега й стана ясно, че не се е излъгала. За него тя щеше да си остане завинаги представителка на народа, който го беше заробил и измъчвал.
Мария преглътна всички нежни думи, които напираха на устните й, и уморено кимна с глава. Опря се на ръката на капитана и се запъти бавно към тихата си каюта, охранявана от спящата Консуело.
ДЕСЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин „Глориана“ хвърли котва в пристанището на Саутхемптън. Денят беше характерен за английската пролет, мокър и хладен. Мария седеше в каютата и мрачно наблюдаваше едрите дъждовни капки, които се стичаха по стъклата на прозореца. Баща й беше разказвал за влажната английска зима, но винаги описваше въодушевено меките пролетни и летни дни, веселите компании, препускащи по зелените поля.
„Никога не бях виждал такава наситена зеленина, Мария. Цветът ме омагьосваше. Градините на палата, ухаеха замайващо на рози и орлов нокът. Английските цветя са прекрасни, а майка ти беше най-прекрасното между тях.“
Сигурно дъждовете са причина за тази ярка зеленина, помисли си с мрачен хумор Мария. Консуело трескаво търсеше шала й. Мария я погледна и неволно се засмя, Дуенята беше увита от главата до петите, а лицето й отразяваше цялото й недоволство от капризите на природата в тази чужда на сърцето й страна.
В коридора се чуха стъпки. Сър Ричард влезе и когато се поклони, от шапката му се посипаха едри дъждовни капки.
— Време е да слезем на сушата. Готови ли сте, скъпи дами? Виждам, че сте топло облечени. Сложете си качулката, доня Мария, защото навън е много студено.
Когато седнаха в лодката, Мария попита любопитно:
— Къде ще нощуваме?
— Смятам да вземем карета и веднага да потеглим за Лондон. Ще нощуваме в някоя странноприемница по пътя.
На кея ги чакаше кола, вече натоварена с багажа на дамите. Мария беше облякла най-топлата си рокля. Надяваше се, че Норууд ще седне при тях в каретата, но той предпочете да язди отстрани.
Испанският етикет предписваше на неомъжените момичета да не пристъпват праговете на къщите, достъпни за простолюдието, и ако изобщо пътуват, да нощуват само в манастири. Затова днешното й пътуване мина много интересно и тя чакаше с нетърпение да види първата крайпътна странноприемница в живота си. Щом се смрачи, каретата спря и когато дамите слязоха, сър Ричард ги преведе бързо през двора и веднага ги настани в спалнята им, без да им покаже общите помещения.
Стаята беше малка, леглото изглеждаше съвсем чисто, а след кратка проверка Консуело обяви, че помещението е добре проветрено. В камината беше запален огън и измръзналите пътнички се оживиха. Много скоро обаче сър Ричард се сбогува, за да се погрижи за конете, и Мария отново се почувства сама и изоставена.
Вечерята беше донесена от една едра прислужница, която говореше английски на диалект и Мария не разбра почти нищо. Сър Ричард не дойде да вечеря с тях, но по-късно почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред.
На другата сутрин дамите бяха събудени рано от настойчиво почукване. Норууд ги помоли учтиво да се облекат бързо и да закусят, за да продължат пътя си към Лондон.
Дъждът беше престанал и през процепите на капаците в стаята проникваха ярки слънчеви лъчи. Мария дръпна завесите, отвори прозореца и погледна навън. Тревата и дърветата блестяха от безбройните капчици роса и светлите им цветове заличаваха напълно спомена за сивата завеса на дъжда и мъглата, които вчера бяха обгърнали страната. В задния двор крякаха кокошки. Вратата към оборите беше отворена и кочияшът запрягаше конете. До хамбара се намираше малка градина, в която цъфтяха лулички и иглики, примесени с най-различни кухненски подправки. От мократа земя струеше силна, свежа миризма, небето беше леко и синьо като одеждата на Светата дева. Мария хареса пухкавите бели облачета много повече от безкрайната и дълбока синева на небето над Карибско море. Значи това беше Англия! Въпреки че беше чужденка тук, Мария усети странна свързаност със страната, където майка й беше живяла и бе срещнала бъдещия си съпруг, и изпита неловкото чувство за предателство. Сър Ричард я поздрави любезно.
— Е, доня Мария, харесва ли ви Англия днес?
Младата жена се засмя безгрижно.
— О, чудесна е! Всичко е толкова зелено и свежо.
— Няма по-красиво място на земята от Англия през май. Но признавам, че съм малко предубеден. Съветвам ви да се облечете топло, защото слънцето не дава достатъчно топлина. Набавил съм ви допълнителни одеяла.
