ситуацията е непроменена. Нейно величество е добре охранявана…
— Естествено. Но кой може да знае със сигурност, че онези, от които зависи, заслужават доверието й?
— Ние, които обичаме кралицата, с радост ще умрем за нея.
— За съжаление има и такива, които биха предпочели да посветят предаността си на друга кралица.
— Говорите за шотландката Мери?
Уолсингъм вдигна към устните си чашата с вино.
— Да, и аз имах предвид онази мръсница от рода Стюарт. Докато тази дама не легне в гроба, Елизабет няма да може да спи спокойно, кралството ни няма да бъде сигурно.
— Кралицата никога няма да се съгласи с екзекутирането на Мери Шотландска!
— Убеден съм, че като й представя неопровержими доказателства за участието на шотландката в заговор срещу живота й, веднага ще подпише заповедта за екзекуция.
— Мери е твърде отдавна в затвора, за да прояви такава непредпазливост.
Уолсингъм стана, отиде до прозореца и заговори с гръб към госта си:
— Може би сте прав — засега. Но аз съм й заложил капан и трябва да ви кажа, че стръвта е много привлекателна. Както правилно отбелязахте, дамата е уморена от дългото затворничество. Тя би направила всичко, за да постигне освобождаването си. — Той вдигна рамене. — Кой би я обвинил? Всичко, което трябва да знаете в настоящия момент, е, че съм узнал за заговор, целящ да освободи Мери и да премахне Елизабет. Познавам водачите му и бих могъл по всяко време да окача примките на шиите им, но първо искам да науча имената на всички участници.
Устните на Норууд пресъхнаха.
— Нима искате да забъркате доня Мария в един толкова сериозен заговор?
— Тя е испанка и принадлежи към старата вяра. Възможно е, дори е вероятно засегнатите личности да влязат във връзка с нея.
— Доня Мария ще се прояви като добър неприятел. Тя е смела жена, с висок дух. Нали я познавам! Бъдете уверен, че независимо от испанското си потекло, тя никога няма да прояви готовност да стане съучастница на убийци. Тази подлост е в дълбоко противоречие с природата й.
— Тук съм напълно съгласен с вас. Познавам я само от часове, но това ми беше достатъчно да разбера, че доня Мария е вярна като златото. — Той се усмихна и прибави с лека ирония: — Впрочем, вашата любов към нея ми издаде всичко, което исках да зная. Вие не сте като онези млади, заслепени от любов придворни глупаци. Щом сте се влюбили в доня Мария, значи тя без съмнение е достойна за любов. Ще си позволя да направя едно малко необичайно сравнение: вашата доня Мария ще бъде като сокол между гълъбчетата на кралицата. Присъствието й в двора ще ми даде възможност да преценя по-добре реакциите в този тесен кръг. Разбрахте ли ме?
— Ако това означава, че тя трябва да стане инструмент в ръцете ви… Света майко божия, тя не би имала сигурност нито за момент!
— Тя ще бъде инструмент, без изобщо да го подозира. — Уолсингъм се усмихна многозначително. — Обяснихте ли се вече на дамата?
Норууд не посмя да го погледне.
— Не пряко… сметнах за необходимо първо да приключа със задълженията си към вас, но…
— Най-добре ще бъде да отложите още малко страстното си признание. Естествено ще останете в тясна връзка с нея, за да бдите над сигурността й — и да ме наблюдавате отблизо.
— Значи заподозреният е между придворните дами на кралицата?
Уолсингъм поклати съжалително глава.
— Подозирам всеки, включително вас, скъпи приятелю. Мислите ли, че доня Мария ще се съгласи да стане придворна дама на Елизабет?
Норууд кимна замислено.
— Тя има спешна нужда от сигурност и самочувствие. Не може да се върне в Испания. Мисля, че в момента води ожесточена борба със самата себе си, за да си изясни коя е и дали е длъжна да опази верността си към Испания. Но никога не би си позволила да извърши нещо безчестно. Впрочем, тя е много надарена музикантка. Пее отлично и свири на лютня. Кралицата непременно ще я хареса.
— През цялото ли време беше под надзор?
— Е, бих казал, че през повечето — отговори с леко смущение Норууд.
— Тогава е най-добре да забравим дните, когато е била сама.
По тона, с който бяха произнесени тези думи, Норууд разбра, че случаят беше уреден задоволително за Уолсингъм и той можеше да се оттегли. Надигна се и погледна настойчиво събеседника си.
— Сър Франсис, чувствам се задължен да ви кажа, че е по-добре да не подлагате верността ми на проверка. Ако ми се наложи да избирам между вас и доня Мария…
— Няма да обмисляме тази възможност, преди да се е открила от само себе си. Въпреки това бих желал да ви напомня, че първо дължите лоялност на кралицата. Доня Мария ще има нужда от няколко дни, за да си почине от напрегнатото пътуване. Тя е добре дошла в дома ни и ще положим всички усилия, за да се чувства сигурна и спокойна. През това време ние с вас ще посетим двора.
Мария приглади с гордост красивата си рокля от бяло кадифе, ушита по последна мода, но ненатрапваща се на вниманието, и хвърли бърз поглед отстрани към сър Ричард, който стоеше от лявата й страна. Отдясно, по-висок от всички присъстващи, беше застанал сър Франсис Уолсингъм, тъмен и впечатляващ както винаги, облечен в черно и сребро. Колко много приличаше на испански гранд, а беше непримирим враг на Испания.
Сър Ричард нямаше твърди навици по отношение на облеклото си. Днес беше издокаран в яркочервено кадифе, подплатено с бяла коприна. Обрулената от вятъра и слънцето кожа беше в ярък контраст с блестящо бялата плисирана яка. Мария неволно се запита с какви средства бе платил този разкошен костюм. Вероятно от същия източник, откъдето бяха дошли парите за изисканата й рокля — злато от завладян търговски кораб или скъпоценности от имуществото на заможен плантатор. Сър Франсис беше настоял да надзирава лично съставянето на гардероба й. Кадифето на роклята й беше обшито с мънички златни клончета, дантелената яка беше украсена със златен ширит, а високият гребен, който държеше дантелената мантиля, също беше златен.
Мария трябваше да бъде представена на английската кралица, на великата Елизабет, но макар че вътрешният глас й нашепваше думата „предателка“, тя не можеше да се изтръгне от възбудата и възвишеното чувство на момента. Сър Ричард беше получил заповед да се яви пред своята кралица и сър Франсис настоя Мария да го придружи.
Голямата зала за аудиенции беше пълна с шум и хора. Наконтени и грижливо фризирани придворни владееха сцената, но в навалицата се виждаха и духовници в прости раса, както и държавни служители в скромно облекло. Тук-там седяха великолепно облечени дами. Тъй като тронът беше още празен, разговорите и смеховете бяха високи и безгрижни.
Шумът заглъхна светкавично, когато церемониал-майсторът на кралицата възвести, че Нейно величество влиза в залата. Всички присъстващи се обърнаха към двукрилата врата в дъното и застинаха по местата си. Алебардистите вървяха начело на шествието. След тях се появи самата Елизабет, следвана от ято придворни дами, всички облечени в бяло като Мария. Най-после й стана ясно защо Уолсингъм бе настоял и тя да се облече в бяло.
На фона на скромните бели рокли разкошно облечената кралица блестеше като изгряващо слънце. Мария протегна шия, за да вижда по-добре.
Елизабет носеше рокля от жълто кадифе, а под нея фуста от бял сатен, толкова богато обшита със златни конци и перли, че истинският цвят почти не се различаваше. Набраните ръкави блещукаха и искряха на слънчевата светлина, която падаше през прозорците на палата. Яката от златна коприна беше огромна. Кралицата не беше висока, но се движеше с изискана грация. Тя мина гордо покрай снишилите се в дълбок поклон придворни и седна на трона си. Присъстващите не смееха дори да дишат. Едва когато кралицата кимна с глава, се чу лекото прошумоляване на кадифе и коприна.
Мария се улови, че наблюдава като омагьосана червеникаворусата коса на кралицата, увенчана с
