толкова жестокости и насилия, че вече не знаеше в какво да вярва. Възможно ли беше любовта й към Ричард Норууд да е толкова силна, че да измести настрана всички други чувства и особено испанската й гордост? В същото време трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че при нападението над Картахена англичаните съвсем не се бяха държали като джентълмени и бяха сторили зло на много невинни хора.
Когато капитанът се появи за вечеря, Мария беше много мълчалива и той попита загрижено:
— Да не сте болна, доня Мария?
— Не, сър. Просто не мога да забравя ужасите, които преживях през последните дни. А може би съм потисната от внезапното спокойствие…
Мъжът кимна с разбиране.
— Предстои ни дълъг път. Ще имате достатъчно време да си починете и да възстановите душевното си здраве.
На следващата сутрин юнгата почука рано-рано на вратата на каютата и предаде молбата на капитана Мария да се качи на палубата.
Сър Ричард я чакаше на стълбичката и й помогна да се изкачи на палубата. После я поведе към кърмата.
— Става въпрос за болния. Боя се, че умира. Непрекъснато ме пита къде е Джоан, жена му.
Мария хвърли бърз поглед към сламеника.
— Много ми е мъчно за него, но какво бих могла да направя?
Норууд се поколеба.
— Можете да подържите ръката му.
— Искате да кажете, че ще ме сметне за жена си?
— Той непрекъснато говори за красивите ви кестеняви коси, които били същите като на неговата Джоан.
— Но аз говоря другояче. — Мария беше потисната от предстоящата измама. — Той знае, че съм испанка…
— О, мила моя, този нещастник изобщо не съзнава какво става наоколо му. Да не мислите, че вижда и чува ясно? Вие сте млада и красива и той ще повярва в онова, в което иска да повярва. — Норууд се приведе към нея и я погледна в очите. — Не го правете, ако смятате, че няма да издържите.
Мария прочете в погледа му искреното желание да облекчи последните минути на умиращия си другар, преживял толкова нещастия и изтърпял непоносими страдания — като самия него.
— Готова съм — отговори спокойно тя. — Ще направя всичко, което мога, за да облекча смъртта му.
Без да се бави повече, тя отиде при болния, коленичи до сламеника и сложи главата на мъжа в скута си. Както беше предположил сър Ричард, съзнанието му бавно гаснеше.
Дъхът му идваше на мъчителни тласъци, но очевидно не изпитваше болки. След малко протегна ръка и попипа коленете и ръцете на Мария.
— Джоан, мила Джоан, най-после си тук! Скъпото ми момиче! — Гласът му беше дрезгав и идваше много отдалеч.
Мария погледна въпросително сър Ричард и той разгада правилно питането й.
— Името му е Том.
— Да, Том, тук съм — отговори през сълзи тя. — Толкова дълго те чаках. Много съм щастлива, че най- после си у дома.
— Да, момичето ми, у дома съм си. Не вярвах, че ще видя отново скъпата си родина. Но вятърът беше добър, бог беше с нас и стигнахме навреме. Докато натисках греблата на онази проклета галера, непрекъснато мислех за теб и за къщичката ни. Представях си как ще си дойда с цял чувал пари и ще си построим нов, голям дом. — Той се закашля и се опита да се изправи…
— Не бива да ставаш, Том — успокой го Мария. — Аз съм тук и всичко е наред.
Мъжът се отпусна отново в скута й и дишането му стана по-равномерно.
— Вечер ли е вече? — попита недоволно той. — Защо се стъмни толкова бързо?
Мария затвори очи и въздъхна с безкрайна болка.
— Не се тревожи, Том — прошепна тя. — Сега ще заспиш и ще видиш, че утре ще бъдеш по-добре.
— И аз това си повтарям, макар че… — Болният направи неуспешен опит да се надигне. — Дай ми целувка.
Мария погледна нерешително към сър Ричард, той се намръщи и поклати глава. Въпреки това тя се приведе към болния и нежно целуна горещото му чело, а после и бузите. Загрубялата му кожа се намокри от сълзите й и той се усмихна.
— Не, Джоан, не бива да плачеш, само ще развалиш хубавия лен.
Болният моряк направи още един безуспешен опит да вдигне глава, може би за да отговори на целувката, после ръката му се отпусна. В гърлото му се надигна дрезгаво хълцане, главата му натежа в скута на Мария.
Обляна в сълзи, тя остана да седи и продължи да люлее главата на мъжа в скута си, докато сър Ричард, се приведе към нея и внимателно вдигна на ръце мъртвото тяло, за да го положи на сламеника.
— Всичко свърши — промълви тихо той. — Благодарение на вашата помощ смъртта му беше лека. Елате с мен. Мъжете ще направят необходимото.
Мария притисна глава в кожения му жакет и се разрида сърцераздирателно. Той не направи опит да я утеши, да укроти мъката й, само я прегърна и нежно притисна треперещите й рамене.
Най-после бурята утихна и Мария вдигна към него разплаканото си лице.
— Господи, толкова съжалявам, че не можахме да сторим нищо, за да го запазим жив! Моля ви, отведете ме в каютата, моля ви! — Тя осъзна опасната му близост и се уплаши от внезапно връхлетялото я чувство.
Норууд я отведе до релинга и тя пое дълбоко свежия морски въздух.
— Ще видя какво мога да направя за жена му — заговори след малко той. — А вие, доня Мария, не плачете за загубения човешки живот, макар че смъртта на стария Том засегна болезнено всички ни, а за собствената си погубена невинност. През тези дни видяхте толкова смърт и разрушения, че всичко, което през последните месеци сте крили дълбоко в себе си, излезе на повърхността и предизвика тази буря. Мисля, че то е започнало още преди да се срещнем на галерата, при смъртта на баща ви.
Мария кимна през сълзи.
— Тогава не можех да плача, искам да кажа, да плача истински. Бяха ме учили да владея чувствата си.
— Като истинска дъщеря на испански идалго — потвърди сериозно Норууд. — Знам много добре какво означава това. Но човек не бива да се срамува от мъката си. Последния път, когато плаках истински, беше след смъртта на стария ми кон. Още живеех в родния си дом и момчетата от обора ме бяха наобиколили и ме зяпаха подигравателно, но аз просто не можех да спра. След това животът ме научи да се владея и не пролях сълзи дори при вестта за смъртта на баща ми.
Мария се усмихна и сълзите й пресъхнаха. Знаеше, че той бе разказал тази история само за да й даде време да се овладее, и му беше безкрайно благодарна. Междувременно моряците бяха отнесли мъртвия си другар.
— Скоро ли ще го предадете на морето? — попита плахо тя.
— Разбира се. Много е горещо и не можем да чакаме. Днес следобед ще уредя кратка погребална служба, ще увием мъртвия в знамето на Свети Джордж, другарите му ще се сбогуват с него и ще го спуснем на дъното на морето.
— Сигурно си спомня многото роби, които са били изхвърляни като боклук през борда на галерата, помисли си тъжно Мария. Какви ли страшни неща е видял… .
— Много искам да присъствам на погребението — помоли колебливо тя. — Разбира се, ако не се натрапвам.
— В никакъв случай. Когато хората се съберат, ще дойда да ви изведа на палубата. Но сега е време да се върнете под грижите на дуенята си, доня Мария.
Мария се потърси леко.
