— Този мъж е един от освободените роби от галерата в пристанището — обясни безизразно сър Ричард.
— А сега е член на вашия екипаж?
Раненият кимна ухилено.
— Точно така, мистрес, капитанът лично ми го каза. Но се надявам, че това ще е последното ми приключение. Щом хвърлим котва, ще сваля моряшкия си сандък в Плимут и ще остана завинаги там.
Сър Ричард вдигна вежди и отново посегна към раменете на ранения. Мария им каза няколко учтиви, нищо незначещи думи и се отдалечи.
— На всичкото отгоре крадат и гребците ни! — възмути се Консуело, когато отново се прибраха в каютата. — Сигурно всички индианци са избягали и тази година няма да има кой да събере реколтата от тютюн и захарна тръстика. Не стига, че плячкосаха хубавия град, ами и настроиха слугите срещу господарите им. Какво ще прави сега дон Пиеро, като няма кой да…
Тя продължи да си мърмори, но Мария не й обръщаше внимание. Сърцето й се радваше, че онзи беден човек бе успял да се изплъзне от лапите на смъртта и отново може да диша свежия морски въздух и да се радва на свободата си. Каквото и да беше сторил, той си бе платил скъпо и прескъпо и тя щеше да се моли и той, и капитанът му да се приберат живи и здрави в родината си.
Въпросът защо капитан Норууд не беше осъществил намерението си да се върне в Англия не преставаше да я вълнува. Тя не можеше да си представи, че е бил воден единствено от желанието си да натрупа плячка и да търси приключения в далечното море. А преди това — защо беше отишъл в Испания и къде се беше научил да говори така добре кастилски? На борда на галерата я бе заговорил на английски. Възможно ли беше испанските му мъчители да не са знаели, че робът им говори отлично техния език? В гърдите й се надигна подозрение. Ами ако сър Ричард Норууд беше отишъл в Испания, за да събира сведения в полза на Англия? Може би съветът на английската кралица го бе изпратил в чуждата страна, за да разбере дали испанците се готвят за война с вечните си врагове? Чичо й имаше важни задължения във флотата, които му попречиха да я придружи в Картахена. Може би крал Филип увеличаваше флотата си и купуваше нови оръжия, за да нападне Англия? Елизабет, английската кралица, отдавна беше трън в очите му.
Дългът я призоваваше да съобщи подозренията си на дон Пиеро. Но ако корабите на плячкосания град тръгнеха да преследват флотилията на Дрейк, това означаваше нова опасност за невинни хора. Сърцето й натежа от болка, защото разбра колко дълбоки бяха чувствата й към сър Ричард Норууд. Той беше враг на страната й, но тя не беше в състояние да му причини зло.
Размишленията й бяха прекъснати от внезапната поява на капитана. Здраво стиснатите устни предвещаваха неприятности.
Той се поклони сковано.
— Нося ви новини. Дон Пиеро изпрати вест, че откупът за вас е събран. След един час пълномощниците му ще дойдат на кораба ми, за да осъществим предаването.
Сърцето на Мария се сви от мъка.
— Много съм ви благодарна, капитан Норууд. Консуело веднага ще започне да събира вещите ни.
— Сигурно сте много щастлива, че сумата беше събрана толкова бързо.
Естествено, сеньор.
Устата му се разкриви в цинична усмивка.
— Бързината, с която беше събрана сумата, доказва колко високо ви цени почитаемият ви годеник.
— Наистина, сеньор.
— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова скоро. Но знам как копнеете да се върнете в резиденцията.
Дали беше разбрал истината? Нарочно ли я мъчеше? Тя избягна погледа му и склони глава в знак на съгласие.
Консуело не беше на себе си от радост. Ала когато забеляза, че мълчанието на Мария изразяваше дълбоко отчаяние, тя престана да събира багажа и я взе в прегръдките си.
— Не искам да се измъчвате, детето ми. Щом се омъжите, всичко ще тръгне добре. Дон Луис не може да остане безчувствен пред красотата и доброто ви сърце. Той ще ви обикне, сигурна съм в това.
Очите на Мария се напълниха със сълзи и тя само поклати безмълвно глава.
Старата жена промърмори някакви проклятия и махна с ръка към вратата, през която беше излязъл Норууд.
— Откъде се взе това адско изчадие? Не бива да мислите повече за него!
Само след половин час свирката на боцмана възвести пристигането на испанската делегация. Мария и Консуело трепереха от страх, но никой не дойде да ги уведоми за резултата от преговорите. Най-после, след като бяха минали повече от два часа, в каютата влезе капитан Норууд.
— Всичко е уредено, доня. Моля вие и дуенята ви да ме последвате. Ще ни откарат на брега с лодка.
Тонът му беше леден, поведението церемониално и безлично. Двама силни матроси бяха дошли да изнесат багажа на дамите.
Когато Норууд помогна на вече бившата си пленница да се изкачи по стълбичката към палубата, тя бе обзета от безумното желание да остане на мястото си и да откаже да направи дори крачка повече. Ала минутите до раздялата течаха неумолимо.
Помогнаха й да се качи в лодката, Консуело зае място до нея, наредиха вързопите и сандъчетата. Мария се огледа страхливо, защото мисълта, че Ричард Норууд няма да я придружи до пристанището, я изпълни с неописуем ужас. Беше глупаво да изпитва облекчение от представата, че ще мине още малко време, преди да го загуби завинаги. Ала в последния момент той се прехвърли гъвкаво през релинга, спусна се по стълбичката и седна на носа на лодката. Мария въздъхна дълбоко и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Постара се да прочете нещо по лицето му, но той избягваше упорито погледа й и се взираше неотстъпно в приближаващия се кей.
Скоро Мария различи каретата на губернатора. Трима индианци бяха разпънали слънчеви чадъри над губернатора, дон Луис и кралския посланик дон Карлос, който беше дошъл да се увери лично, че спътницата му ще бъде предадена на годеника си цяла и невредима.
Мария си помисли с безкрайна горчивина, че дон Луис бе осъден да изиграе комедия на загриженост и съчувствие пред очите на дон Карлос, който без съмнение щеше да съобщи всичко видяно на чичо й и на родителите на годеника.
Хвърлиха въжето на лодката, сър Ричард взе Мария на ръце и я изнесе на сушата. Тя усети силното биене на сърцето му до своето и запомни завинаги този скъпоценен миг. Затова дори не се опита да се отдръпне и му благодари учтиво, когато я остави предпазливо на земята.
Дон Пиеро откри последния етап на преговорите.
— Е, капитан Норууд, всичко е така, както го искахте. Сандъците със зестрата на дамата, както и поисканата допълнителна сума са на ваше разположение. Можете да ги разгледате.
Мария забеляза с крайчеца на окото си застаналия наблизо представителен чужденец, вероятно Франсис Дрейк, и хареса острата брадичка и пронизващия му поглед. Дрейк стоеше малко настрана, обкръжен от хората си, и се усмихваше доволно.
— Дон Пиеро, представям ви доня Мария Сантяго и Талавера, чиста и неопетнена и вероятно много радостна, че се завръща под вашата закрила — отговори капитан Дрейк, направи крачка напред, взе ръката на младото момиче и я поднесе галантно към устните си.
Сър Ричард изобщо не обърна внимание на сандъците със зестрата. Дрейк му кимна настойчиво с глава и той махна на боцмана си да се заеме с огледа.
Мария стоеше упорито до капитана и очевидно нямаше намерение да направи дори крачка към годеника си. Гласът на боцмана дойде някъде много отдалеч:
— Всичко е наред, сър. Моряците могат да натоварят сандъците в лодката, а дамите да се качат в каретата.
Коленете на Мария омекнаха. Само след миг трябваше да протегне ръка на дон Луис и да му позволи да я отведе в каретата. Дори само мисълта за докосването му я накара да се потърси от отвращение. Тя се обърна със здраво стиснати устни и срещна погледа на Ричард Норууд. Толкова й се искаше да се хвърли към него, да го помоли да я спаси от ужасната й съдба да стане съпруга на дон Луис. Очакваха я часове,
